Различните проявления на любовта

Ян-Филип Зендкер е автор на един по-различен роман за любовта. "Да чуеш ритъма на сърцето" е вълшебна приказка за силата и красотата на истинската любов. Ето какво споделя автора за нея.

Двама от главните герои в „Да чуеш ритъма на сърцето" - Тин Уин и Ми Ми, са с увреждания, които им позволяват да видят света от една различна гледна точка. Смятате ли, че това допринася за силата на връзката помежду им?
- И да, и не. За да се подготвя за написването на романа, извърших проучвания за Бирма и за слепотата. Прочетох книги, написани от слепи хора, за начина, по който те възприемат света, какво чувстват и чуват. Научих, че когато загубиш едно от сетивата си, другите се изострят, за да го компенсират. Опитах се да се поставя на тяхно място. Наскоро получих трогателно писмо от млад мъж с физически недъг, който споделя, че е открил в книгата не само отражение на собствената си болка и страдание, но и начин за преодоляването им, което за мен е най-голямата награда. Но недъзите на Тин Уин и Ми Ми в никакъв случай не са предпоставка за любовта им. Двамата се влюбват един в друг подобно на милиони хора по целия свят и изпитват също толкова естествени, силни и дълбоки чувства.

Бащата на Джулия изоставя семейството си заради първата си и най-голяма любов. Смятате ли, че любовната връзка е по-силна от семейната? Или двете са несъпоставими?
- Смятам, че двете не могат да се сравняват, но не се изключват една друга. Любовта има толкова много различни проявления, че въображението ни невинаги може да ги обхване. Мисля, че думите на един от главните ми герои - Ю Ба, са най-подходящи в случая: „Виждаме само това, което вече знаем. Проектираме нещата, на които сме способни самите ние, върху другия. После приемаме като любов главно онова, което съответства на образа, изграден от нас. Искаме да бъдем обичани така, както ние обичаме. Всичко друго ни смущава. Реагираме със съмнение и подозрителност. Погрешно тълкуваме знаците, не разбираме езика. Обвиняваме. Твърдим, че другият не ни обича. А може би той просто ни обича по уникален начин, непонятен за нас".

Когато баща й я напуска, Джулия изпитва силна потребност да разбере какво се е случило с него и заминава за Бирма без предварителен план и подготовка. Защо според вас ни е толкова трудно да приемем, че родителите ни имат свой собствен живот?
- Хубав въпрос. Научих много за родителите си чрез собствените си три деца. Предполагам, че всички ние имаме свои представи за родителите и децата си. Но децата ни порастват, променят се, стават все по-независими и в един момент ние трябва да им позволим да поемат по пътя си. Но сега осъзнавам, че всъщност нещата са двустранни. Децата ни също имат своя представа за нас и те трябва да разберат и приемат, че ние, родителите, сме имали собствен живот и преди те да се родят - и че има пластове от личността ни, за които дори не подозират. Процесът на осъзнаване, през който ние като читатели преминаваме заедно с Джулия, е дълъг, труден и понякога болезнен, но си заслужава усилията.

Защо решихте действието в романа да се развива точно в Бирма?
- Посетих Бирма за първи път през май 1995 г. по работа, като кореспондент на списание „Щерн". Никога няма да забравя първия си ден там - попаднах на място, коренно различно от всичко, което познавах до този момент. На летището в столицата всичко бе изпочупено: автобусът, който трябваше да ни закара до терминала, лентата за багаж и дори климатичната инсталация бе повредена. Почти нямаше коли по улиците - хората вървяха пеша, нямаше никакви реклами, а таксиджиите не бяха и чували за „Макдоналдс". Малкото движещи се автобуси бяха претъпкани с пътници. Още от пръв поглед можех да видя колко труден бе животът там. Прекарах три седмици в Бирма, имах възможността да пътувам из страната и да се срещна с местните. Хората бяха толкова дружелюбни, търпеливи, открити, любознателни и добре възпитани! Разговарях с някои от тях и те споделиха, че страдат от жестокото и несправедливо управление на военната хунта, под чиято власт продължават да са и до днес. Много от тях се страхуваха, но продължаваха да се борят с живота с безкрайно търпение, чувство за хумор и дълбоко вкоренена увереност, че справедливостта ще възтържествува - ако не в този живот, то поне в следващия.

Вярно ли е, че книгата е отчасти вдъхновена от една случка със сина ви?
- Да, вярно е. По това време живеехме в Ню Йорк, синът ми беше на две години и си играехме на моравата. В един момент положи глава на гърдите ми и каза, че чува необикновен шум. Обясних му, че долавя ритъма на сърцето ми, който е ускорен, защото допреди минута тичахме на воля. Оттогава това се превърна в любимата му игра: да чуе ритъма на сърцето на татко. Писателят в мен се замисли... какво би се случило, ако някой можеше да чува ритъма на човешките сърца от разстояние? Ами ако сърцата на различните хора звучаха по различен начин? Или ако сърцата ни звучаха различно в зависимост от настроението, в което бяхме, подобно на гласовете? Тази идея не ми даде мира и залегна в основата на романа.

„Да чуеш ритъма на сърцето" се превърна в международен бестселър. Какво според вас привлича читателите към романа? Защо толкова много хора съпреживяват историята на Тин Уин и Ми Ми?
- Самият аз често си задавам този въпрос. Благодарение на професията си имах привилегията да обиколя света. Посетих много различни страни и се запознах с културата и традициите им. Като репортер бях на коренно различни места: беден квартал в Хаити, вила на милиардер в Лас Вегас, колибата на беден селянин в отдалечена китайска провинция, бардак в Япония и дори в дома на племенен вожд в Бирма. Срещнах се с много хора, с които на пръв поглед нямах нищо общо - различавахме се по език, история, култура, жизнен стандарт и дори цвят на кожата. Но въпреки това усещах дълбока емоционална връзка между нас. Ако искаме животът ни на земята да има смисъл, то ние трябва да обичаме и да бъдем обичани, независимо от това какви сме и къде живеем. Това е посланието и на моята книга. Защо толкова много читатели, принадлежащи към различни култури, се трогват от любовта на двама млади в далечно селце в Бирма ли? Ами защото това е универсална история за безграничната любов между хората.

„Да чуеш ритъма на сърцето" засяга теми, свързани с мистицизъм и духовност, подобно на книгите на Паулу Коелю и Ян Мартел. Те оказаха ли влияние върху стила ви на писане?
- Не, честно казано, не се повлиях от нито един от двамата. Обожавам Арундати Рой и романа й „Богът на дребните неща" и Харуки Мураками. Като по-млад харесвах много южноамериканската литература и автори като Исабел Алиенде и Габриел Гарсия Маркес. Що се отнася до мистицизма и духовността, то те са типични за Бирма. Бирманците са будисти, но са и много суеверни. Астрологията е изключително важна за живота им и те често не могат да приемат нашия рационален западен модел на мислене. Отново ще цитирам един от главните си герои: „Не всяка истина може да бъде обяснена. И не всички обясними неща са истини". Животът и мисленето им са неразривно свързани с духовността по начин, който не съм виждал в друга страна, с изключение може би на Индия. Тя е била част от тяхната история и култура в продължение на хилядолетия и продължава да бъде. Научих много неща от тях, за което съм им благодарен и задължен.

По какви проекти работите в момента?
- Почти десет години след появата на пазара на „Да чуеш ритъма на сърцето" съм готов и с неговото продължение - „Гласовете на сърцето". Написах го, защото осъзнах, че историята на Джулия и Ю Ба не е завършена. През последните шест години работя и върху една трилогия за Китай и вече завърших първите две книги: „Шепот в сенките" и „Игри на дракони". Надявам се читателите да ги харесат и най-важното - да ги накарат да се замислят за наистина стойностните неща в живота, преди да е станало прекалено късно!