В "Убиецът" на Дейвид Финчър Майкъл Фасбендер прави голяма роля

По Netflix пуснаха "Убиецът" - новия филм на Дейвид Финчър за анонимен наемен убиец. В основата на сюжета е едноименният комикс (на френски Le Tueur) на Мац и Люк Жакамон.

В главната роля е завърналият се след четири години Майкъл Фасбендър - мълчалив, загадъчен, но в същото време различен от всички познати ни наемни убийци.

"Придържай се към плана. Прогнозирай, но не импровизирай. Не се доверявай на никого. Не отстъпвай преимуществото си. Не се поддавай на емпатия, защото това значи, че си уязвим. Участвай само в битки, за които си сигурен, че ще спечелиш."

Човек би предположил, че това са записки от мастъркласа на Дейвид Финчър за начинаещи режисьори. Да, ама не. Това е нещо като молитва зад кадър на килъра от едноименния филм.

Един от най-изразителните герои на Дейвид Финчър има задачата да се слее с тълпата и да остане незабелязан. Затова безименният наемен убиец си избира да е възможно най-незабележим - превъплъщава се в германски турист с шапка идиотка и шарена риза. На улицата такъв няма да го забележиш. Което е и нужното.

Американският режисьор е специалист по убийци. Достатъчно е да напомним, че той направи "Пришълецът 3", след което пристъпи към изследването на човешката престъпна природа, склонна към самоунищожение. В супертрилъра "Седем" той

накара полицай да престъпи закона,
да дръпне спусъка и да пръсне черепа на сериен убиец.

В "Зодиак" тайнственият убиец напълно отсъстваше във филма и даже след финалните надписи остави зрителите да гадаят около интригата.

В "Мъжете, които мразеха жените" отново тайнствен сериен маниак преследваше млади момичета, а в "Не казвай сбогом" беше обратното - млада жена избиваше мъже.

Като добавим, че е режисирал още "Играта", "Боен клуб" и "Паникстая", ще ви стане ясно защо любителите на криминалните трилъри очакваха с такова нетърление "Убиецът".

Да се появи първият филм за наемен килър на Финчър по Netflix, беше въпрос на време. Той обмисля от много години проекти по комикса на французите Мац (автор на текста) и Люк Жакамон (художник).

За да осъществи този динамичен, живописен и донякъде саркастичен проект, той събира стари другари - автора на сценария на "Седем" Андрю Кевин Уокър и оператора Ерик Месершмит ("Манк"), традиционно пишещия музиката за филмите му Трент Резнър, както и рокаджията Атикъс Рос от Nine Inch Nails.

Остава обаче главното - да бъде избран изпълнител на главната роля, който да е способен да бъде на екрана едновременно

неутрален, невидим, тоест никакъв,

но в същото време да притежава стигаща до токсичност ярка индивидуалност, оживяваща в монолозите му зад кадър.

Изборът на Майкъл Фасбендър с неговата способност да е застрашително мълчалив и таланта му за пантомимата трябва да бъде признат за практически перфектен.
Да работи с чужд драматургичен материал, за Финчър е толкова познато, колкото и да прави филми в определена традиция.

Неговият мизантропично-механичен стил обаче прави всеки епизод моментално разпознаваем, а преосмислянето на канона, внимателно скрито зад фасадата на де факто развлекателния жанр, позволява да се говори за нова трактовка на познатия шаблон.

Мълчаливите наемни килъри, водещи монашески начин на живот и стрелящи без грешка, са познати на всички и особено на французите, които са в основата на "Убиецът". Като се започне от "Самураят" на Жан-Пиер Мелвил и се стигне до "Леон" на Люк Бесон.

Началото на "Убиецът" - завладяващо и виртуозно, е посветено на очакването мишената да се появи, докато убиецът се намира на полупуст парижки таван. Абсолютно лишената от екшън, но наситена с някакъв почти извратен съспенс увертюра е

един вид инверсия на филма на Хичкок

"Задният прозорец". Само че там следяха убиеца, а тук е обратното, само че през оптически мерник.

Това продължава почти половин час - няма съмнение, че планът е обмислен до съвършенство. Но животът внася своите корективи и нещата се объркват.

Това начало подсказва, че Финчър е направил филм, който само външно се вписва в определени рамки, но всъщност е доста новаторски.

Все пак за разлика от Убиеца режисьорът не се отклонява чак толкова от познатата сюжетна траектория. Затова неизбежно се завръща към класическия за всеки "филм за отмъщение" сюжет.

Наемният килър е предаден от поръчителите си, отива в Доминиканската република, за да се скрие при единствения си близък човек, следват Ню Орлианс, Флорида и Ню Йорк, за да открие всички виновни и заподозрени.

Подобни филми сме гледали достатъчно, така че единствено краят на пътешествието,

показан от автора еднакво беземоционално и методично,

може да изненада зрителите.

По време на филма, без да изпуска нито едно звено от иначе праволинейния сюжет, Финчър търси начин да реши вечния проблем на лентите за наемни убийци.

А именно, как да избегне (по съвет на главния герой) емпатията към самотния супермен, попаднал в трудна ситуация и встъпил в неравен бой.

От друга страна, ако зрителите не са на страната на Убиеца, какъв е емоционалният смисъл да гледаш нещо подобно? За да преодолеят този парадокс, режисьор и актьор правят всичко, което им е по силите.

Те акцентират зрителското внимание върху прекалената жестокост, използват черен хумор, като изненадващо включват метафори и други поетични изразни средства.

Което ни връща към първоначалния Финчъров въпрос, а именно - склонността на човека да убива норма ли е, или изключение от нея? Към мнозинството или към малцинството принадлежи Убиеца? Аномалия ли е, или не е?

Така и няма да дочакате отговор, а това също е едно от достойнствата на филма.