“Христо Ботев” – “гетото”, което ражда светли хора

Кварталът се прочу като родно място на Ваня Григорова, но много преди нея е пример, че и в покрайнините на града може да се успява

Квартал “Христо Ботев” в София опровергава стереотипите. От каляски, през кубинци и над 90% заетост на населението, та до първото място в класацията на гугъл за най-голям ръст на търсенията през 2023 година на излязлата оттам Ваня Григорова.

Макар и най-прясната звезда на квартала, Григорова нито е първата, нито последната.

Преди Григорова обаче крайният квартал “Христо Ботев”, сгушен между “Ботевградско шосе” и железопътните линии, е родил редица успели хора - юристи, учители, медици. Като преподаването и медицината май са най на сърце на местните.

Напук на клишетата, че кварталите с преобладаващо ромско население са гета, “Христо Ботев” няма нищо общо с подобно определение. За разлика от гетата, в квартала има само улици, къщи, блокове и институции, а не както в махалите - сбирщина незаконни постройки в голото поле. Но най-важното - местните искат да се развиват, учат и да успяват.

Основан в началото на XX век, кръстник на квартала е един от първите заселници там - четник на Христо Ботев. Той и фамилията му се установяват там, а голямото му развитие идва, когато в него пристигат редица семейства от Самоков и околията. Те са се занимавали с производство на тухли. Носят занаята, а и материал със себе си.

“Имало е къщи, например на Чакъровите, на Давидковите”, разказва Никола Георгиев, докато пазарува в кварталния магазин. Баща му е сред първите заселници в квартала.

Търсели място в полето, което да е близо до релсите, за да ходят на работа в София

Там мъжът и негови близки били охранители в Съдебната палата. Сами си произвели тухлите за новосъздадените им домове.

След това, когато започва строителството на язовир “Искър” през 40-те години, места за своите жилища в “Христо Ботев” намират и хора от трите села, които остават на дъното на водоема, разказва Никола Георгиев. Той подхваща разговора за историята на квартала, когато вижда, че непознат му продава сирене в кварталния магазин. (Виж долу)

В началото на 30-те години с доброволни средства роднините на Георгиев построяват читалището и училището. Парцелът, върху който е гимназията, е дарен от най-старата фамилия, живяла там – Чакърови. Те дават своя земя с две къщи върху нея. Сами събарят постройките много внимателно - запазват тухлите и дървения материал. Целият квартал се включва в мисията – който няма пари, помага с труд. Акцията продължава една година, през която всичко е завършено до ключ. След това училището е подарено на Слатинска община.

Големият бум идва по време социализма, когато в “Христо Ботев” се създават и фабрики. С времето в квартала се заселват както роми, така и хора от други етноси. Обособяват се на две махали, после стават три. Така българите живеят в едната част, а ромите - в другата, а лека-полека пространството между тях се заема от домовете на семейства със смесени бракове. Така границата между етносите се затваря и скоро започва прескачането на невидимите прегради. Все пак махалите остават с преобладаващо население или от българи, или от роми. Днес казват, че в българската част до 14-ата си година е живял и директор на болница. Той обаче криел, че е от квартала.

В наши дни разделение няма. А в квартала имат почти всичко нужно - училище, детска градина, редица магазини на хора от “Христо Ботев”, сервизи за коли, печатница и много други. По позакърпените от дупки улици боклуци не се търкалят, няма и изоставени постройки.

Кварталът се гордее, че не е гето, а място, от което са тръгнали редица успешни професионалисти, които за разлика от лекарския шеф не крият, че са от него. А кардиологът д-р Мирослав Ангелов от болница “Св. Анна” с гордост го обявява.

А много от местните остават да живеят в квартала и вече образовани и успели. За да помогнат на следващите.

Подобен е и случаят на три от преподавателките в местното училище. Красимира Иванова първоначално избрала да следва право. Търговските закони обаче я отказали от кариерата на юрист и решила да запише “Математика и информатика” в Югозападния университет в Благоевград. Там се влюбила в педагогиката. Кандидатствала за учител и така попаднала обратно в квартала, в който е израснала. Днес води часове по информатика, но до миналата година е преподавала и математика.

"Децата седят на компютри не само в моя час, по всички предмети не само е позволено, но и се насърчават учениците да си записват на лаптопи", казва Иванова.

Владислава Ангелова, която преподава на 2-и клас, пък дори е завършила кварталното 94-о СУ. Отнема и доста време да се върне в него. "Ожених се и родих 2 деца. Когато дъщеря ми влезе да учи "Медицина", ми каза, че вече е мой ред и нямам никакво оправдание", връща лентата Ангелова. Благодарна е на съпруга си, който я издържал, докато тя само учела, без да работи. Подготовката за професията започнала още тогава. "Преподавателите се чудеха как така випускът ни е в университета 2 часа по-рано, а момичета отвръщаха: "Нашият курс си има майка", спомня си Ангелова. Като студентка тя се грижела колегите да ходят редовно на лекции, общувала и с родителите им. Днес това е особено полезно, тъй като има деца, които посещават по-рядко занятия и тя контактува с родителите им, за да ги върне в клас. Има и ученичка, чиято майка е с още 11 деца.

Разбрали се само детето да е в час, а учителката ще се грижи за всичко, от което то има нужда. През зимата имали и чисто битови проблеми - част от децата не идвали, защото от немотия родителите им не можели да си позволят по-дебели дрехи и обувки. Учителката се е ангажирала с това. Същото правят и нейните колежки за техните ученици.

Голяма част от 900-те ученици в квартала учат вечерно, защото всъщност наваксват това, което са пропуснали, когато му е било времето.

"Едни са като мен - децата им ги карат да завършват училището", казва Ангелова. Други сами се амбицират, за да могат да изискват от децата си. А докато попълвала формулярите за тяхното индивидуално обучение, Красимира Иванова установила, че документообработката е нещо, което много допада. Мисли да запише второ висше, което да е мениджмънт в образованието. Сред целите е училището да кандидатства по разни проекти и програми.

Именно по такава тя е била в Испания и Италия. Ходила заедно с учениците си за по седмица или две по "Еразъм" (програма за обучение в чужбина за определен период от време, по която студенти заминават за един семестър да учат специалността си в западен университет, но плащат таксата за българския).

Най-младата учителка от квартала пък е Стефани Велинова.

Тя сбъднала мечтата на дядо си, който все казвал, че иска внучките му да са преподавателки. Води часове на първи клас, както и подготвителни групи. Лесно се спряла на училището в квартала, в който е израснала и живее. Казва, че образованието подготвя много, но някои неща се учат на терен. Например, че децата плачат за майките си.

Докато преподават на учениците си, Ангелова и Иванова не пропускат да обърнат внимание и на своите деца. Голямата дъщеря на началната учителка кара стаж в неврохирургията на ИСУЛ. Малката завършила гимназия с китайски. В момента учи китайска филология, работи в чужда компания, където се занимава с обработка на данни. Още от пеленаче пък Иванова говорила на детето си на английски език. Сега то е първи клас, но не в "Христо Ботев", за да няма специално отношение към него от другите учителки.

Преподавателките признават, че да преподаваш на деца от твоя квартал идва и с някои затруднения. Малките те познават, понякога си близък с родителите им. Ангелова дори е класна на племенницата си. Затова още от първия ден се поставяли граници и децата нито за миг не чувствали, че ще получат специално отношение само защото познават преподавателките си.

Проблем били и напускащите деца. Често - за да работят. Но голяма част се връщали, затова се налагало да разкриват и допълнителна паралелка.

Почти никое от децата не говорело цигански, макар всички да са от ромски произход.

Семействата им ги подкрепяли в избора им. А Ангелова се шегува, че има сходство с професията на брат . Той е военен. "Там също има дисциплина", казва тя. И посочва, че мъжът е част от ВВС. Служи в един от складовете на авиацията, но поради секретността на службата не знае подробности.

Освен военни в квартала има и психолози, както и медицински сестри. Акушерка пък има и частен кабинет, но извън кв. "Христо Ботев". И докато тя търси късмета си извън квартала, Георги Николов вече се е завърнал от този път. Той работил като готвач, каквато е специалността му, в няколко заведения в София. Решил да си пробва късмета и отворил пицария и сладкарница до Женския пазар. "Чувах как хората казваха: "Да, бе, сега при тия цигани ще ходим", разказва за горчивия си опит, продължил под 10 месеца, Николов. Затова отворил ново заведение на гърба на гимназията "Ломоносов". Там изкарал под година. "Съпругата ми се бе отказала, но аз имах амбиции и открих това помещение в "Христо Ботев", откъдето и съм", описва историята си Николов. Отворил пицария, която работи от 4 години.

Най-големият работодател в квартала пък е печатницата, която е точно на входа му. В училището почти целият персонал е от "Христо Ботев".

Дори чистачките имат средно образование. Но някои признават, че преди това имали трудности да си намерят работа.

"Кандидатствам и ме викат на интервю. Питат къде живея и като чуят "Христо Ботев", казват, че позицията не е свобода", припомня си Стоян Костадинов. И макар кварталът да не успя да даде кмет на София, жителите му се усмихват и казват "Кмет вече имахме". Визират бившия зам.-кмет на кв. "Слатина" Христо Христов. А пък след 4 години или повече нищо чудно оттук да дойде и следващият кмет или защо не премиер. В "Христо Ботев" обичат да си поставят големи цели. Това все пак не е гето.

В бакалията идват всички, но не и местната звезда Сашо Роман

Плащат и с карта, но масово зареждат от големите хипермаркети, а от кварталните вземат хляб и свършили продукти

Колкото и да е голям кв. “Христо Ботев”, когато се появи нов човек в него, хората забелязват. Така се случи и с мен, след като реших да поработя 2 дни в магазин там, за да опозная квартала и жителите му.

Магазинчето е тип бакалия, голямо е не повече от 100 квадрата. Продава както хранителни стоки, така и различни перилни и почистващи препарати. Собственикът не е от квартала, но преди време излизал с момиче от “Христо Ботев”. Видял потеницала и направил магазина. Позицията на продавач през уикенда се оказа свободна, тъй като едната служителка заминала със съпруга си в Испания. Тя и нейна колежка се редували на по 2 дни, но след напускането ѝ шефът работел вместо нея.

Магазинът отваря в събота в 8 ч сутринта. Има кафемашина, а шефът Калоян е на линия, за да обучава новия служител, тоест мен. Първият клиент идва след 15 минути. Иска кафе, но не от машината - оказва се, си направил последното и идва да купи нов пакет, защото пиел по няколко на ден. Брои 8 лева за опаковка от 200 грама, а с първата покупка шефът ми показва как се работи на касов апарат.

Докато чакаме следващите клиенти, запретваме ръкави и приемаме идващия топъл хляб. Следва редене, което е по типове - бял, ръжен, типов. Преди това е обучението - записва се дали са дошли толкова, колкото са поръчани.

През уикенда идва повече хляб, защото хората обядват у дома. Вчерашният се пуска на промоция - за левче вместо редовната цена от 2,30 лв. Сутринта именно хлябът е най-оборотната стока - бързо го преполовяваме. Понякога - придружен с пастет или колбас и масло/маргарин. Всички клиенти забелязват и новия продавач. “Ти роднина ли си на някого от квартала”, пита ме жена, която е чистачка в училището. Изненадана е, че нямам общо с кв. “Христо Ботев”. Никой не ме пита българин ли съм или ром.

И докато някои клиенти разпитват Калоян и мен за новия продавач, други ми разказват за себе си. Такъв е случаят с учителката Гергана Стоянчова, която е в майчинство.

“Внимавай да не объркаш сметките, че даскалката ще те поправи”, на шега ми заръчва Калоян при появата на Гергана. Тя преподава на първи до четвърти клас, но не в кв. “Христо Ботев”. “Мъжът ѝ е урист”, казва Иван. Е, оказва се, че е шофьор на адвокат.

Друг клиент пък още от вратата казва “Дай на премръзналия майстор 4 кренвирша, хляб и патронче водка, за да се стопли”. Работи на близкия строеж, след него пристига и цялата бригада. Всички са от квартала. Единият дори учи висше. Викат му Инженера. Макар и да му личи, че не е излязъл от училище скоро, скромно махва с ръка и казва, че е едва първи курс и има дълъг път, преди да се дипломира. “Айде, айде, отсега оправдания да не черпиш”, подхващат го от бригадата.

С напредването на деня ме оставят все по-често да се оправям сам с клиентите. Така вече мери на кантара, прибира пари в касовия апарат. Е, панирах се, когато мъж около 30-те години реши да плати половинката кашкавал и 300 грама шунка, които е закупил, с банковата си карта. Всъщност - с телефона си. “Ученото си е учено”, казва шефът, но не става ясно какво е завършил клиентът.

С напредването на деня прави впечатление, че никой не пазарува повече от няколко неща, а максималната сметка е 38,50 лева. Оказва се, че хората в квартала зареждат за седмицата от близък супермаркет и от бакалията вземат само каквото им е свършило и топъл хляб. Затова е изненада, когато семейство около 40-те години идва и пазарува по-обилно.

“Вие сте първите, които вземат доста неща”, казвам, докато маркирам бисерен ориз, а на дисплея светва 3,50 лв. “О, ами ние, защото ще имаме гости, а колата ни се развали и не можем да отидем до супермаркета”, разкриват тайната на щедрия пазар от семейството. Сметката им излиза 92,70. И те плащат по банков път, но ползват физическата си карта. Шефът наблюдава с интерес дали съм усвоил тънкостите на апарата. Доволен е, когато се оказва, че всичко е наред и ученикът се е справил.

И докато едни клиенти питат за новото момче, а други говорят за себе си - влизат баба с внуче, което ще получи почерпка за добри оценки през седмицата, млади гаджета, останали без цигари, и автомонтьор от близкия сервиз, трети се хвалят с близките си.

“Децата са в Испанията, единият прави климатици, а щерката работи в кметството в Касис (Кадис - б.а.)” , опъва тиранти жена на около 60 г. И казва, че макар децата да ѝ пращат пари всеки месец, тя не спира да работи като чистачка в кметството в район “Слатина”. Назначил я техният човек Христо Христов, когато бил зам.-кмет.

Следобяд шефът дава нова важна задача - проверка на стоки, които намаляват или са свършили - в неделя се подготвя заявката, а в понеделник се дава на търговските представители. Показва и как се отчита каса.

В неделя вече почти не са останали клиенти, които не са видели пришълеца. “А, значи това е новият продавач”, казва един от тези, които не са идвали в събота. Купува 2 литра бира и цигари и заръчва на шефа да не ме мъчи много. Други са на противоположното мнение - трябвало да видя зор, за да се провери ставам ли за тая работа.

Такъв се появява, когато апаратът не отчита баркода на продукт. Оправих се с жокер “Помощ от шефа”, за да въведа баркода на ръка.

“Убеди го да пусне промоция”, шегува се клиентът, докато началникът оправя временното затруднение. След леката конфузия съм пратен да допълвам неща за зареждане и заради доброто справяне, у дома още в 16 часа.

Тръгвам си с голямо разочарование. Така и не съм обслужил живеещия в квартала Сашо Роман...