"За да опознаеш света, трябва да знаеш как живеят хората", пише Иван Гарелов, но и добавя – „...и да знаеш какво обичат да ядат". Иван Гарелов ще ви зареди с добро настроение с изключително интересната и любопитна негова книга „Тук Хемингуей никога не е бил". В нея е поместил 27 разказа „за пред приятели", които разхождат из Гърция, Полша, Испания, Аржентина, България, Бразилия, Виетнам, Великобритания... Съветите и рецептите в книгата са само бонус към забавните случки.
А на 7 януари 2024 г. в 18 часа заповядайте в Сити Марк Арт център на бул. "Янко Сакъзов" № 30 на премиера на книгата.
Ето един от забавните разкази на Гарелов:
В плен на гърците
Разговаряме в двора на кмета на планинското село Арахова Панайотис Христопулос. Под нас е долината на Делфи, "пъпът на земята" според древните гърци. През Арахова минават годишно милиони туристи. За пръв път виждат българи. Кметът често поглежда часовника си. Ние пък сме за пръв път в гръцко село, искаме да научим повече за бита на хората. Но не налучкваме тона. Пристига дете и шепне нещо в ухото на кмета. Той ни поглежда виновно. "Имате ли нещо против да отидем на гости у селския козар? Родил му се е син и празнува. После ще продължим беседата ни". Нямаме нищо против. Ако човек не е посетил къщата на обикновени хора, не е ял една храна с тях, не е вдигал наздравици, ако не е пял песни, може ли да каже, че познава един народ?
Веселието вечерта се премести в таверната на Панайотис и стария му баща. Бащата свали от стената китарата си за пръв път от години, свири и пя. Тук бяха и козарят, и кметът, и попът, и учителят, цялото село. И ние се представихме добре. По едно време сложиха капаците на прозорците и продължихме до сутринта.
На другия ден тръгнахме по главната улица да снимаме живописни магазини, кафенета, таверни. Улицата – всичко на всичко 300 метра дълга. Изминахме ги за три часа. От всяка врата ни дърпаха вътре, стискаха ни ръцете, прегръщаха ни, черпеха ни. Оказа се, че всички са били вчера у козаря и в таверната и са ни харесали.
Когато все пак се наканихме да тръгваме, дотича Панайотис от таверната с една дамаджана вино.
– Панайотис мейд! – похвали той виното си и ни го подари.
По време на празненството стана дума, че от Арахова е започнало тяхното въстание срещу турците. Тъй като и аз съм от такъв край, където започва Априлското въстание, приятелите от Арахова ни поканиха на Великден, който за тях е двоен празник.
Мина повече от половин година. Когато пристигнахме в деня преди Великден, бяхме изгладнели и спряхме направо пред таверната на Панайотис. Как ни е чул и познал, че сме ние, та още щом стъпихме на земята ни посрещна с поднос с малки чашки ципуро – планинската ракия.
Тревожехме се дали ще има какво да хапнем, защото гър- ците спазват по-строго от нас великденските пости.
– За хора на път, може – обяви Панайотис и ни запече от неговите наденички, пълнени с агнешки дреболии.
Церемонията вечерта беше красива, трогателна, величествена. Най-отпред, осветени от факлите, вървяха първенците на селото и ние – почетните гости, след нас – цялото село образуваше виеща се по тесните улички осветена колона. Екип на германската телевизия снимаше с няколко камери.
Много години след това при всяко пътуване из Гърция се отбивахме до Арахова. Още не спрели пред таверната, отвън вече ни чакаше Панайотис с подноса ципуро. Панайотис мейд.
Да, Гърция не е само море и като тръгнахме из планинските райони, да направя едно признание. Имам особена слабост към най-вкусното нещо извън морските продукти и това е пайдакя – агнешки ребърца. Те съществуват и в европейската кухня като малки агнешки котлети, чиято стърчаща кост е увита в станиол, за да бъде удобна за хващане. Малко по-нататък в текста ще стане ясно какво отличава гръцките пайдакя и ги прави несравними с нищо друго.
Аз лично съм готов за тях да скоча и да взема самолет, за да отида до любима таверна в Гърция. Нямам тази възможност, но познавам двама души, които го правеха. Летяхме веднъж с тях до остров Санторини и на летище Атина имахме престой три часа. Предложих им да отидем не много далече и да обядваме по мой избор на храната. На хълмовете край Атина има една улица от десетина таверни за агнешко. Стоят отвън овчари с ямурлуци и геги и те канят да влезеш. Избрах следното меню:
Първо – малко агнешки момици, леко запечени на скара за антре.
Второ – малко кокореци – агнешки чревца, омотани около дреболиите, изпечени на шиш.
Трето – агнешко месо, задушено под алуминиев капак, затрупан с въглени.
Четвърто – започва пиршеството на пайдакя – агнешки ребърца на скара.
Оттогава те започнаха да прескачат до Атина. Естествено имат си пари, за да си го позволят.
Повечето българи, които обикновено идват в Северна Гърция и полуостров Халкидики, не срещат там пайдакя и рецина, защото природните условия са равнинни. Агнетата и козичките, както и боровете за смолата в рецината, са на по-високите места.
Операторът Хриси Данев си беше внушил, че гърците слагат агнешкото в някаква специална марината, за да е толкова вкусно. Купува си компанията цяло агне, разфасоват го цялото на пържоли и ги потапят в някаква тяхна марината. Попаднахме веднъж с Хриси високо в планината над Карди- ца. Близо до гората правеха великолепни пайдакя. Попитах стопанина:
– Кажи, моля те, трябва ли нещо специално за тези пайдакя?
– Да, трябва ... – започна тържествено майсторът. – Първо, агнето да е хубаво. Второ – да се нареже добре. И трето – да се изпече добре.
Край на коментарите.
Рецепти за пайдакя:
– Може и у нас да си направите, но нашите касапи не умеят да ги нарежат.
– Може да си поръчате във всеки голям ресторант у нас и в цяла Европа агнешки котлети, но те нямат същия вкус.
– Не забравяйте да ги поръчвате само в място с подходящи природни условия.
– Същото важи за рецината. В Солун и в околността няма наливна, а само бутилирана (Маламатина, Георгиадис).
– Рецината се лее в подножието на Акропола.
Коментари (0)
Вашият коментар