На гости на Саддам, обяд с Арафат и другите истории на Иван Гарелов

Премиерата на новата книга на тв легендата е на Ивановден в бившето кино "Левски"

“За да опознаеш света, трябва да знаеш как живеят хората”, пише тв легендата Иван Гарелов, но и добавя: “ И да знаеш какво обичат да ядат”.

Така популярният журналист обяснява написването на новата си книга “Тук Хемингуей никога не е бил”. Именно тя е първата, която книгоиздателска къща “Труд” ще представи от каталога си през новата година.

“Започваме 2024 година много ударно. Още на 7 януари, Ивановден, от 18 часа каня читателите на представянето на новата книга на Иван Гарелов”, казва редакторът на Книгоиздателска къща “Труд” Надежда Делева. Премиерата ще е в уютното място за изкуство “Сити Марк артцентър” (бул. “Янко Сакъзов” №30, бившето кино “Левски”) в София и е с вход свободен, затова всеки е добре дошъл.

Откъси от книгата ще четат наследника му в “Панорама” Бойко Василев, другият топводещ на БНТ1 Георги Любенов и любимият на поколения актьор Антон Радичев. Водещ ще е друг популярен актьор - Мариан Вълев. Музикалната подкрепа осигурява група “Акага”.

Тук Хемингуей никога не е бил

Испания е страната, която отговаря на всички мои изисквания. Тук има всичко, което харесвам - слънце, хубави кръчми, море от мезета и ястия, весели и дружелюбни хора, страстни танци. Че и футбол отгоре на всичко. Ако мястото в сърцето ми не беше заето от Гърция, там щеше да е Испания.

Не е нужно дълго да търсиш къде да започнеш винения маратон. Влизаш в първата срещната кръчма с тапас и вино, изпиваш една-две чаши с две-три мезета и отиваш в съседната кръчма. Така накрая ще се върнаш в първата, от която си започнал. Не е възможно да изброя всички хапки и мезета, които ти сервират с чашата вино, но за да добиете известна представа, че нищо не липсва, ще ви изненадам, че има чинийки със свински уши или свинско краче на скара и всички възможни свински глезотии.

Тази система за хапване и пийване се облекчава от тезгяха с витрина, където можеш да си избереш следващата поръчка. Повечето посетители стояха прави, готови за път до съседната врата.

Използваните салфетки се хвърлят направо на пода. Те са реклама. Която кръчма има повече захвърлени салфетки на пода, тя е имала най-много посетители.

Любопитното е, че испанците пият предимно червено вино, независимо от топлото време. За туристите има и ябълкова сидра (или сайдер, както е прието у нас), но тя не е за сериозните пиячи.

Трудно ми е да посоча къде кръчмите са най-хубави. Бил съм на много места, дори веднъж обикаляхме цяла Южна Испания за промоция на коли, но може би красивите пейзажи са разсейвали вниманието ни от виното, докато в Мадрид можеш да се съсредоточиш в тази отговорна дейност. На Агента Тенев, с когото пътувахме веднъж заедно, му откраднаха парите в някакъв музей, но това не му развали настроението. За чаша вино и тапас винаги ще се намерят някакви резерви.

Знам, че чужденците много си падат по Барселона, тя е много красив град. Що се отнася до заведенията, аз мисля, че именно поради голямото нашествие на туристи в Барселона те са малко “Балкантурист”, не така автентични, както в Мадрид. Но в Барселона в този бранш голям успех има един българин, основател на известна верига за бързо хранене. Неговото заведение на една от главните улици в Барселона е кулинарно убежище не само за пътуващите нашенци, но и за много испанци. Същият наш сънародник има и други заведения в града и на морето, често посещавани навремето от Стоичков, Меси и останалите играчи на “Барса”.

Под “Пласа Майор” - площада на кметството, по късите малки улички се намират едни от най-старите кръчми в Мадрид, като в някои от тях сервират цели печени на скара малки прасенца, специално отгледани за тази цел. На повечето от тях можете да прочетете един и същ надпис: “Тук е бил Хемингуей”. Само на една табелата беше друга: “Тук Хемингуей никога не е бил”. За нея най-трудно се намираха места.

Обяд с Ясер Арафат в разрушения Бейрут

В Бейрут се стреляше по всяко време на денонощието от всички страни и посоки. За несвикналите това беше шок, ужасен шок. Бързо научихме и свикнахме, все пак и там имаше фронтова линия, пресичаща най-богатите квартали. Тя разделяше християнския Западен Бейрут от мюсюлманския Източен.

Войната си е война, но стрелбата наоколо беше преди всичко във въздуха. Стреляха всички, които имаха оръжие, тоест всички. По емоционални причини - убили техен другар, чули по радиото някаква новина. Така свикнахме с шума от стрелбата, че не можехме да заспим без нея. Една вечер операторът Иво Нешев ме събуди.

- Бате, става нещо!

- Защо бе, Иво?

- Никой не стреля - съобщава тревожно той. - Може би са пробили фронта и ще нахлуят тук.

В този момент се чу как някой зарежда автомата си.

- Спокойно - казах. - Всичко е наред, заспивай.

Ето какво съм предал по телефона през онези дни за националното радио: “Удивителното през тези дни в Бейрут е, че въпреки разрушенията и смъртта търговията си върви. Цигари и напитки, южни плодове и риба. Куфари за заминаващите, фенери за оставащите и гуменки за воюващите".

Заминаващите - това са богатите, които напускат страната. Войната е за бедните. Оставащите имат нужда от светлина. Воюващите имат нужда от гуменки, за да притичват между обстрелваните сгради.

При Арафат ме заведоха негови помощници, които бяха учили в България и ме познаваха. Затова и той ме прие много сърдечно. Беше след полунощ, но аз знаех, че това е времето, когато се среща с външни хора и журналисти. При следващите срещи аз отивах по-рано и заспивах там, докато чаках. Затова бях буден о свеж на срещите ни. Една вечер стана малък гаф, но не му се развали настроението.

Към полунощ Арафат поръча да ни сервират в кабинета му. Печена кокошка, табуле, хумус. Накрая поднесоха кафе от джезве, в което не се сипваше вода и се зариваше в горещ пясък, за да се измъкне есенцията на зърната. Сипаха ни в малки чаши като напръстници. Аз го глътнах наведнъж, а той ме погледна учудено. Оставих чашата на масата и отново я напълниха. На третия път Арафат ме попита знам ли какво кафе пия. И ми обясни, че това е стара бедуинска традиция и се пиело много малко от него, защото ставало страшно силно, а чашата се оставяла обърната. Иначе я пълнят отново. След третото кафе бил длъжен да ми обясни, за да не ми прилошее.

След години имахме още по-драматична среща. Арафат покани мен и преводачката на обяд. Седнахме на земята, развиха някакви хартии и сервираха шишчета - свински и пилешки, табуле, хумус, хляб. Не беше много удобно, но пък проведох един от най-важните и съдържателни политически разговори в живота си.

На гости на Саддам Хюсеин

През 1976 г. получих покана да посетя Ирак с оператор, а едва се бях завърнал от Ливан, след като Сирия се намеси в гражданската война против палестинците и мюсюлманските им съюзници. Вече бях навлязъл достатъчно в тънкостите на близкоизточния конфликт, за да знам, че между баасистките партии, които управляват Ирак и Сирия, цари дълбоко враждебно съперничество. Предположих, че иракчаните бяха останали доволни от показаното във филма ми от Ливан, и това е причината да ме поканят. Нямаше причина да откажа, никой не ми беше поставял условия какво да снимам в Ирак.

Проблемите възникнаха още в началото. Иракчаните не дадоха входна виза на оператора Толстой Балкански, защото имал в паспорта такава от посещение в Израел. Нямаше време да търсим друг оператор и тръгнах сам, като ми обещаха, че в Ирак ще има на разположение оператор от тяхната телевизия. Тъй като бях по тяхна покана, не предупредих посолството ни в Багдад, че пристигам. Рядко прибягвам до контакти с посолствата, те си имат много работа. Не взех свои пари със себе си. За да получа валута от телевизията, трябваше да пиша специална молба, да чакам. А своя валута нямах.

Настаниха ме в луксозен хотел в центъра и ме оставиха да почивам. Като техен гост се хранех в хотела, а навън не излизах, защото нямах никакви техни пари. Дори за едно обаждане по телефона нямах. На другия ден отидохме в телевизията, за да взема оператора, а след това - в Министерството на пропагандата за “китап” (разрешение) за снимки, които се издават ден за ден. Взехме този важен документ и докато оглеждахме центъра за първи снимки, операторът си погледна часовника и каза, че е време за обяд и ще продължим “букра” (утре). Тази дума често я чувах след това - заредиха се ден след ден със същия график. Първо вземахме оператора, после “китапа” и времето за снимки свършваше. А после - “букра”.

Най-после по едно време стана интересно. Тръгнахме към Киркук, щяха да дават автономия на живеещите там кюрди и ни разрешиха да снимаме. Красивата сграда на кюрдския автономен парламент беше обградена от танкове, размирен район, какво да правиш. Дулата на оръдията бяха насочени към залата, където се провеждаше събитието, сигурно за повече респект.

Върнахме се в Багдад след три дни. С влизането в хотела ме очакваше изненада. Аз не намерих посолството, но то ме беше намерило. От три дни ме чакаше брадясал служител от мисията, който имал заповед да не напуска хотела, докато не ме открие.

Какво се оказа? По същото време, докато се “измъчвах” като гост на Саддам, от България избягал журналистът Владимир Костов. Някой решил да провери къде е Гарелов и попитали посолството ни. Там казали, че не знаят, след което от София гневно наредили да бъда открит. Веднага си събрах багажа, макар да не бях заснел почти нищо, и си тръгнах.

Цикладските острови - без Миконос и Санторини

Никой не е изразил по-добре усещането на човек, пътуващ по вълните на Егея:

“Море, мека есенна слабост, окъпани в светлина острови, прозрачно було от ситен дъждец, което покриваше безсмъртната голота на Гърция”.

Блазе на тоя, мислех си, който, преди да умре, е плавал по Егея... Много радости има на този свят - жени, плодове, идеи, но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров, ми се струва, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая. Никъде другаде не се пренасяш толкова дълбоко от действителността в мечтите, границите се разтапят, а мачтите и на най-проядения кораб пускат филизи и гроздове: наистина, тук, в Гърция, “чудото е неизбежно цвете на нуждата”.

През последните 40 години Миконос е безспорният туристически и космополитен център в сърцето на Европа, познат в целия свят. Защото той е богат на слънце, въздух, море и красива архитектура. Но всичко това така се преплита, в такава невероятна игра на светлини и цветове, че изглежда като нематериален, въздушен, измислен.

Въпреки това Миконос дори не е столица на Цикладските острови, към които принадлежи. Със своите над 200 острова архипелагът дава на гръцкия туризъм редица звездни острови със световен авторитет. Такива са вулканичният Санторини, царството на сърфистите Парос, после и Делос, където са останките от храма на Аполон, възпетият от легендарния Маркос Вамваракис Сирос със столицата си Ермуполи, където освен цикладската архитектура с белите като куб къщи има и силно влияние на венецианската архитектура, Тинос, където всяка година поклонници лазят по камъните до храма. И още към 200 други.

Специално внимание заслужава Скиафос:

- Ако искате остров без шумна гръцка музика.

- Ако предпочитате чист и тих семеен уют.

- Ако си падате по оригинална керамична школа.

- Ако искате да пробвате непознати гръцки ястия.

- Ако предпочитате сянката на маслиновата горичка.

- Ако искате да прилича на Миконос, но да не е Миконос.

С известния гръцки художник Михалис Гарудис