Невена Коканова като Голямото Миткалце в спомените на Бранимира Антонова

Книгата Bon voyage на Мис България и Мис София (1967) е публикувана в Amazon

През 1967 г. Бранимира Антонова е избрана за Мис София, малко след това и за Мис България - първите титли за красота по времето на социализма. Но и последните.

В партийния орган “Работническо дело” излиза статия, в която пише: “Не е ли обидно да си качваме момичетата по подиуми и да ги разглеждаме като расови коне?”.

Все пак през следващата 1968 г. Бранимира е избрана и за Мис Фестивал. Тогава в София се провежда Деветият световен младежки фестивал.

Българското кино забелязва красивото момиче, което учи в балетното училище, и го снима в игрални филми, тв новели и телевизионни театри: “Процесът”, “Мъже в командировка” “Танго”, “Бягство в Ропотамо”, “Приключенията на Авакум Захов” и др.

Бранимира завършва Юридическия факултет на СУ през 1978 г. и работи като юрисконсулт. Преди години показа и писателски талант. Най-новата ѝ книга Bon voyage е публикувана в Amazon.com. Преводът и пъблишинг дизайнът са на Веселка Сярова. Ето два етюда от книгата.

ГОЛЯМОТО МИТКАЛЦЕ

Денят започна мрачно. Прекрасно време за един усамотен празник с настолната книга, ухаещо кафе, пуснати завеси и огромни вълнени чорапи. О, не. Това беше от друг разказ в другия живот.

Валеше дъжд, а аз слушах АББА, когато телефонът иззвъня. Беше Голямото Миткалце:

- Тръгваме ли за Пазарджик? - питаше ме тя, уж.

- В колко да дойда с колата? - казвах аз, Малкото Миткалце.

- О, не, моля те! Ще бъдем с братя Ранкови. Чакай ни към 5.

Пазарджишкият театър имаше празник и Невена Коканова беше специален гост. Прекрасните актьори Веселин и Краси Ранкови бяха поканени, както и аз. Стана ми празнично. Малко по-рано от очакваното вече пътувахме. Краси караше, до него Веско, а ние щастливо мълчаливи бяхме зад тях.

Театърът!

В главата ми нахлуха спомени като спящ вулкан, който се събужда. Тежка гореща лава се спусна по артериите ми. Изгарях отвътре, но стоях с холивудска усмивка и кимах за поздрав. С Невена не е проблем да останеш в сянка. Отрази ми се благотворно. Успях да прекарам доста време на въздух, до момента на започване на спектакъла. Тъмнината и тишината, секундите преди началото са уникално усещане и състояние. Дишах дълбоко, пулсът ми се стабилизира и ето, започва се.

Ако някой ме попита какво е щастието, ще му отговоря, че е навсякъде и можеш да го пипнеш, стига да искаш. Но има и едно, което е такъв концентрат, имаш чувството, че може да го режеш с нож. Това е секундата, в която започва спектакълът.

Подредени маси с много чаши, предварително напълнени с вино, червено и бяло, и какво ли още не, пищен коктейл, достоен завършек на театралния празник. Тогава Невена получи покана да изиграе Мария Тюдор. Тя се опита да откаже, но сърце не ѝ даде и прие, а аз, аз както винаги вече мислено бях в Пловдив.

Обадила се бях на Ицо (пианист и композитор - Стоиц Гъдев), да го питам къде свири и той ми каза, че е в “Ротондата”. Стоиц и Венчето вече бяха приятели и като ѝ казах, за ужас на братята, веднага тръгнахме. Веднага, но не съвсем. Невена беше заобиколена от обожатели, колеги и приятели. Беше ѝ хубаво. С моя помощ вече се бореше с коварната болест и засега беше победител. Никой не подозираше дори. Тя приемаше поздравления, отрупана с букети цветя, мила и толкова добра... Тайно плаках, опитвайки се да я запомня точно такава...

Пътуването до Пловдив по стария път беше прелест. Нежен дъжд правеше всичко на точки - точки без фокус. Клуб-ресторант “Ротондата” беше ярко осветен, а на улицата пред входа тържествено падаха едри есенни жълти блестящи листа. Черният роял стоеше самотен в левия ъгъл, а пианистът отдавна беше затворил капака и разочарован обикалял улиците призрачни...

Година след това Невена Коканова ще изиграе свирепата кралица - сладострастница. С огромен успех остави без дъх и софийската публика, гастролирайки с Пазарджишкия театър в театър “Сълза и смях”.

А някъде там един обичащ я музикант ще напише музика в нейна памет.

Някой ден пак ще миткаме, Миткалце.

СТЕЛА РАЙНОВА

След мен вървеше жена на средна възраст. Чувството, че ме следи, се появи почти веднага и аз забързах, тя също. С радост се шмугнах в нашия вход и запъхтяно казах на майка, че една непозната жена ме следи. Тя се засмя, аз се ядосах, а на вратата се звънна. Скрих се. Майка отвори, покани я любезно, докато тя питаше тук ли е влязло едно момиче с дълга коса. Оказа се известната скулпторка Стела Райнова. Ателието било на улица “Цар Симеон”, имала приет проект за монументална скулптура “Майка с дете” за символ на София.

Още същия ден започнахме работа. Не пропусках дума, която тя в началото отронваше рядко. Под привидно грубоватата външност и мрачност се криеше една силна, талантлива, добра и любяща, измъчена от сложния си семеен и творчески път, жена. Доверието ми към нея стана непоклатимо. Разказваше ми за Париж, за Академията, за любимия си мъж, за Диана.

Мачках в ръчички парченца глина да се стопли, както казваше тя. Трябваха за фините детайли. Понякога с цяла длан сваляше маса глина от вече оформящата се композиция и я запокитваше със замах в кофа, пълна с глина, покрита с мокри парцали. Тогава заключвахме ателието и се разхождахме на воля по пазара. Знаеха ни и кучетата. С много плодове отскачахме до нас. Баща ми наливаше червено вино, майка сипваше огромни порции вкусни пълнени чушки, а аз бързо нарязвах кромид лук на едро с олио и оцет за салатка. Топлият хляб от парната фурна ухаеше изкусително и ние хапвахме, топехме, а тя, отпивайки глътка, разказваше, разказваше...

Един ден, мачкайки глината, направих една малка балеринка, бях осми клас - четвърта година в балетното. Статуетката беше в поза, с пачка и коронка. Стела ме е наблюдавала, докато я правя, беше спряла да работи и когато вдигнах глава, видях най-нежния поглед. Вдъхнови се, започна да мисли при кого да ме заведе, за да ме прехвърли в Художествената гимназия, но аз вече бях влюбена в пианото.

Свирех музика от филми на моя роял. “Д-р Живаго”, “Любовна история”, “Особен урок”, френски шансони... Тя се просълзяваше от тежките мисли, които я спохождаха.

Приеха работата “Майка с дете”, но по основания я поставиха тържествено на входа на Западния парк. Тогава Стела започна веднага втория вариант, бронзова огромна скулптурна композиция “Майка с три деца - “Расте, но не старее”. Още много, много часове в студеното ателие. Тогава изчетох моя вагон с книги. Бях на откриването. Поставиха я с тежкотоварна техника от армията на входа на Борисовата градина при пеещите фонтани.

Дълго красеше Орлов мост.