Ивайло Калоянчев: Имам чувството, че не я обичат много тази наша фамилия. 10 години бях шеф на чейндж бюра

Цял живот съм бил под сянката на баща ми. Ако човек не свикне с такъв проблем, е загубен. Аз свикнах в театъра на Добрич, баща ми се опита да ме режисира от салона. Голям смях падна

Напускането на Сатирата беше грешен ход. Добре, че успях да се върна на сцената. Ще играя, докато мога

- Наскоро в Дома на киното беше премиерата на документалния филм “Калата”, посветен на вашия баща Георги Калоянчев. Моя милост е сценарист, а вие разказвате живота му и на места го играете...

- ... Опитвам се.

- Доволен ли сте от филма?

- Доволен съм много. На брат ми жена му каза, че по-хубав филм за баща ни няма. Като се прибирахме с колата след прожекцията, гледам - децата мълчат, нищо не казват. Питам ги дали са харесали филма. А те: много сме развълнувани, нека осмислим видяното и тогава ще ти кажем.

- А на вас хареса ли ви филмът?

- Хареса ми. На места мене си не харесах, но както и да е.

- Важното е, че остава един паметен културен документ за големия актьор Георги Калоянчев.

- Да, така е.

- Нека се върнем от самото начало. Каква беше реакцията на баща ви, когато за първи път му казахте, че искате да учите във ВИТИЗ и да станете актьор?

- Първия път, когато кандидатствах, той не знаеше. Не съм му казвал изобщо. Подготвяше ме Иван Джамбазов-Джамби, лека му пръст, наскоро почина. Е, сигурно в семейни разговори се е коментирало какво да бъде моето бъдеще, но категорично, че кандидатствам във ВИТИЗ, никога не е ставало дума.

- И как започна бъдещето?

- След като отслужих войник, отидох в Киноцентъра и започнах да тренирам каскадьорство с коне. Там изкарах година и нещо. Тогава клас във ВИТИЗ щяха да вземат Гриша Островски, Сашо Стоянов...

Но ме скъсаха, защото имам дефект в говора - не можех да казвам добре буквата “р”. Баща ми чак тогава разбрал, че съм кандидатствал. Пита ме ще кандидатствам ли следващата година. Викам: ще се пробвам, пък каквото стане. Поиска да види материалите, които подготвях за изпитите: “Дай да ги видя дали ставаш, защото никой няма да ти каже по-честно от мене дали ставаш, или не ставаш. Тези, които те обичат и уважават, ще кажат, че си много добър. Тези, които не те обичат, ще кажат, че за нищо не ставаш. Единственият, който ще ти каже истината, съм аз...”.

- И какво ви каза?

- Питам го какво да му кажа. А той: кажи нещо, изпей, изрецитирай, кажи басня. Започнах да рецитирам едно стихотворение. Той слуша, слуша и каза: абе, може и да стане нещо.

- Кое беше стихотворението?

- “Балада за контраадмирала” на Валери Петров. Още го помня.

- И как продължи кастингът на баща ви?

- Вика: я тука го направи по-различно, я тука го изиграй така и така... Аз, доколкото мога, се стремя да направя това, което иска. “Охо, ама ти и подаваш?! Аз ще те готвя за изпитите. Аз ще те готвя, бе!” И при втория опит успях и станах студент.

- А какво стана с “р”-то?

- Ходих на логопед. Казаха, че този дефект в говора е поправим. И с Методи Танев, който преподаваше техника на говоренето, за около 3 години решихме проблема.

- Къде в страната ви разпределиха, след като се дипломирахте?

- В Толбухин, сега Добрич. Но аз имах писмо, че ме искат в Сатиричния театър. Тогава разрешиха на директорите на театрите, след като гледат дипломните спектакли и си харесат някого, да се договарят за работа в подопечните им театри.

Комисията обаче не уважи документа от Сатирата. Попитаха ме къде искам да отида. Казах - в театъра, където има най-много мои състуденти. И така отидах в Добрич, събрахме се група от 5-6 души.

- Авторитетът на вашия баща сигурно е помогнал да бъде написано онова писмо с покана за назначение в Сатирата...

- Сигурно. Няма как да е иначе. Но се оказа, че не може въпреки авторитета на баща ми.

- С какво сте запомнили дебюта си в толбухинския театър?

- С “режисирането” на баща ми от залата. Играехме пиесата... той и майка ми бяха дошли от София, за да ме гледат. Постановката беше дело на проф. Филип Филипов.

Героят ми в пиесата е стар, но богат ерген и една жена го ухажва, иска да се ожени за него. Бях решил за един момент, когато тя става много активна, изведнъж да се вдърви кракът ми. Направих го и публиката се смя много. Направих го втори път - смехът беше рехав. Все пък реших да го направя за трети път. И от мястото си в залата баща ми извика силно: “Не!”.

- И сигурно салонът се е срутил от смях...

- Не помня. Аз пак вдървих крака си, но какво е правил салонът - не знам. След спектакъла го попитах защо вика по време на представление. И той: това с крака един път го направи - хубаво! Втори път го направи - видя, че публиката вече не се радва и не се смее така силно. А ти се силиш да го направиш трети път. Измисли нещо друго, бе, какво повтаряш едно и също нещо?!

- Кога и къде баща ви изрече най-важното според мен послание към вас: че може да играете по-добре от него, може по-лошо от него, но никога КАТО него?

- Направихме спектакъла “Бай Ганьо” в Дупница. Той вече не можеше да ходи и за да види представлението, аз го записах на диск и му го занесох. Да види какво съм направил. Защото нали на него Бай Ганьо е знаменитата роля в творческата му биография. И то не Бай Ганьо във филма, а в постановката “Господин Балкански”, играна в Сатирата. Пиесата е написана от Георги Данаилов специално за 60-ата годишнина на баща ми.

- Какво стана с диска от дупнишкото представление?

- Той го изгледа, помълча малко и тогава ми изнесе този кратък, но много съдържателен съвет.

- Тежката сянка на баща ви повече ви пречеше или повече ви помагаше в кариерата?

- Не мога да преценя. Сега в Сатирата играем едно представление - “Провинциални анекдоти” се казва. И между двете части на пиесата режисьорът Урумов ни даде възможността всеки да каже нещо с името на някоя от пиесите на Вампилов. А на мен каза: за тебе съм избрал едно име, ще говориш за “По-големия син”, така се казва една от пиесите на този руски драматург.

- Аз съм гледал “Провинциални анекдоти”, но ви моля за зрителите на “24 часа” да кажете озни монолог.

- Ами казах, че цял живот - където и да отида, каквото и да направя - всички казват: този е по-големият син на Георги Калоянчев. А човек не може да си избере родителите. Обаче ако не свикнеш с тази сянка, си загубен. Трябва да свикнеш. Така че аз до края на живота ще си остана по-големият син на Калата. Свикнах с това.

- Правихте ли опити да излезете от тази сянка?

- Какво трябва да направя, след като където и да отида, питат: ама ти вярно ли си син на Георги Калоянчев. Какво да отговарям - а, не, не съм негов син. Ами да, вярно е, син съм му. И така.

В работата ми в театъра до едно време се усещаше този “похлупак”. Сравняват ме с баща ми. Те и сега сигурно ме сравняват, но това не ме интересува. Докато в един момент човек се отпуска и започва сам да върви по собствения си път, собствените си роли.

- Сега вие ли сте доайенът в Сатиричния театър?

- Засега да.

- Доволен ли сте от сегашния статус в Сатирата?

- Доволен съм, как да не съм доволен!? На щат съм, играя в три постановки, скоро започваме репетиции на нова пиеса, в която също играя. Казва се “Всеки иска да живее”. Режисьор е Елена Панайотова.

- Може би малко хора знаят или помнят, че през 2000 г. напускате театъра и ставате управител на чейнджбюра. Защо го направихте?

- Не се разбрахме с Рашко Младенов, който стана директор на Сатирата. Ние бяхме на трудов договор. И не могат да те уволнят, ако не направиш някакво дисциплинарно нарушение. Рашко ни накара да подпишем срочни договори, казваше, че така може да ни увеличи заплатите. Всички без един подписахме такива договори.

Но на края на сезона Младенов не ни поднови договорите. Каза, че минаваме на хонорари. Питам го колко ще ми е хонорарът, след като играя в пет-шест представления. Вика: 40 лева. Как 40 лева, бе? Ами толкова, не може повече. “Отмъщението” ми беше, че не се явих на едно представление. За 10 години съм влизал само три пъти в сградата на театъра. 2011 г. се върнах.

- Заради какво влязохте три пъти?

- Честването на юбилей на баща ми, негова премиера, третото съм го забравил. Сега отчитам тогавашното ми напускане като грешка. Когато излезеш от системата, тя те изхвърля. И знаете ли колко време ми трябваше, за да мога да се върна. Има нови актьори, нови режисьори, които за представленията си вземат хора, които познават. А ти седиш отстрани и гледаш. Ако те вземе някой - вземе, ако не...

- Вас кой ви взе?

- Първото ми участие след връщането беше в постановка на Славчо Пеев. Аз се върнах през юни на длъжност “театрален асистент”, нямаха щатна бройка за артист. Славчо Пеев ме взе в пиесата на Станислав Стратиев “Лека форма на тежка депресия” и през есента вече ме назначиха на актьорски щат.

- Станахте ли по-богат като шеф на чейнджбюра?

- Абе по-богат не съм станал, но можех да си гледам семейството. Защото с тази заплата, артистичната, много трудно се получаваха нещата.

Всъщност аз вече работех в бюрата, когато се скарахме с Рашко Младенов. Нали знаете, друго е, когато човек има работа и не е толкова зависим, става по-курназ. Пак ви казвам, отчетох го като грешка, не биваше да напускам.

- Вълнувахте ли се много преди втория ви дебют в Сатирата?

- Вълнувах се много. Баща ми казваше, че актьорството е като карането на колело - не се забравя. Така е, но вълнение имаше - пак на сцената, прожекторите, зрителите.

- Как се чувствате сега като доайен - разбирате ли се, уважават ли ви?

- Трябва да питате тях. Аз усещам, че ме уважават. Работя добре с младите колеги, нямаме никакви проблеми.

- Никой ли от синовете и внуците ви не поиска да тръгне по стръмния артистичен път на семейство Калоянчеви?

- Преди 4-5 години най-малкият ми син Валентин кандидатства в НАТФИЗ, но го скъсаха. Не поиска да опита пак. Казах му, че го късат заради дядо му. Не знам защо, но имам чувството, че хората не я обичат много тази фамилия. Такова чувство имам.

- Защо?

- По принцип талантливите хора и отличниците не ги обичат много-много.

- Може да не я обичат всички, но всички признават изумителния талант на Георги Калоянчев.

- Признават го, няма как да не го признават.

- Сега, като снимахме филма “Калата”, разбрах, че като се развихрел на сцената, тя му ставала тясна.

- Който не го е гледал на сцената, само той не знае какво е. Аз съм започнал да го гледам от най-ранните му представления - “Големанов”, “Смъртта на Тарелкин”, “Ревизор” - това са все емблематични роли в неговото творчество.

- Жалко, че навремето не са ги записали.

- При едно от посещенията си в Сатирата Тодор Живков наредил всички постановки да бъдат заснети на лента. Не знам защо не го направиха.

- Докога мислите да играете в театъра?

- Докато мога.

- Имате ли проблеми със запаметяването на ролите?

- Никакви. Аз съм прословут с това, че помня репликите на всички колеги в представлението.

- Бели петна имали ли сте?

- Оф! Всеки е имал. В представлението “Когато розите танцуват” в Толбухин имах един монолог около 2-3 страници в стихове. Правех кълбо напред, сядах на сцената и един лъч ме осветяваше отгоре. Направих кълбото, седнах и разбрах, че текста го няма. И не мога да почна.

- И какво направихте?

- Станах и си излязох от сцената. И представлението продължи без моя стихотворен монолог.

Преди няколко години играех в една пиеса - “Какво стана снощи”. Славчо Пеев я направи със “смесен” отбор - актьори от дупнишкия театър и ние, 4-5 човека от Сатирата. Играехме я в “Сълза и смях”. На едно от представленията уж всичко тръгна добре, но в един момент сякаш всички ни завладя бялото петно. Стоим на сцената и мълчим. Никой не знае какво следва по-нататък. Влезе Латинка Петрова, усетила, че става нещо нередно. И първото действие приключи на половината.