Антоанета Костадинова: Влязох в залата от скука, после ме вдъхнови Мария Гроздева

• Държи сребърния си олимпийски медал скрит, все едно го няма, все едно не си е свършила работата
• Забранява на близките си да гледат финала ѝ в Токио, майка и изобщо не е виждала стрелбата ѝ за отличието

Една сълза се стича от точното ѝ око. Проправя си път. Стига до защитната ѝ маска. И сякаш застава за снимка точно над надписа “България”. Сълза, криеща буря от емоции. Сълза, родена от радост. Сълза, съдържаща и много “сол” - символизираща неуморния труд, преодолените препятствия. Но и неугасващата вяра. Сълзата на една българка, стигнала до най-ценното отличие в спортната си кариера. Сълзата на Антоанета Костадинова, снимката на която обиколи целия свят. Сълзата, бликнала в миг, след като златното момиче на българската спортна стрелба “отстреля” първия медал за България на олимпийските игри в Токио. Сребърен медал, златна сълза...

Очите на Антоанета освен винаги към мишената днес са вперени и към Париж. Тя е на прага на четвъртото си участие на олимпийски игри.

Защитните маски вече са в историята заедно със спомена за тежкия период на пандемията от коронавирус, заедно със спомена от игрите в Токио. Но дали този път златна сълза няма да пробие път директно по лицето на златната Антоанета?

“Очаквания към мен не искам да има. Не ми помагат. Не са ми нужни. Не мисля, че на някого от спортистите помагат. Те внасят допълнителна тежест. Всеки от спортистите отива на олимпийски игри, за да се представи по най-добрия възможен начин. Друг въпрос е доколко обстоятелствата, здравословното състояние - физическо или психическо, ще позволят това да се случи. Всеки отива да даде най-доброто. А вече успехът и крайният резултат са въпрос и на спортен шанс, и на ден, и на много други вселенски неща. Затова не искам да има очаквания. Аз самата ги нямам към себе си. Предпочитам умната приказка да не слагаме каруцата пред коня”, казва с усмивка Антоанета Костадинова, преди четвъртото си участие на олимпийски игри.

Лондон, Рио де Жанейро и Токио вече значат много за нея, наред е Париж.

“От всеки град, от всяка олимпиада си пазя и спомените, и

обеците на ухото,

които съм си наредила

от всеки един олимпийски старт. Гледам да не допускам същите грешки. Особено онези, които са ми стрували скъпо - дали участие във финала, дали нещо още по-голямо. Малко по малко се стремя да се развивам. Странното е, че имам пет спечелени квоти на малокалибрената дисциплина, докато медалът ми е на въздушното оръжие. Като цяло в кариерата ми повечето ми по-добри отличия са на въздушен пистолет. Там може би ми е по-трудно да стигна до самия финал, а той ми е по-лесен и по-приятен. Докато при малокалибреното си е и малко като игра на тото. Просто правилата са такива. Но пък аз го харесвам като дисциплина. Надявам се и там да ми се получат нещата както трябва”, казва Антоанета.

В Токио през 2021 г. Костадинова проправя успешния български път на игрите. Макар до последния изстрел на 10 м въздушен пистолет да беше в позиция за златен медал, завоюва сребърен. Да, има място и за съжаление, но и за удовлетворение. Онова, което описва сълзата й. А медалът ѝ от Япония към момента е двоен символ - и на върха до момента, но и на факта, че има още по-висок. Скромно и философски, по този начин разсъждава и самата тя.

“Медалът си стои прибран. Не искам да го изкарам.

В момента, в който приключа

кариерата си, ще отиде

на видно място

За момента предпочитам да е скрит. Един вид - все едно го няма. Предпочитам да мисля, че не съществува, че все още не съм си свършила работата. Може би това ме държи. Ще видим дали работи”, усмихва се Антоанета Костадинова.

Днешната ѝ история е позната. Но винаги е интересно началото. Как се ражда приказката? Как едно момиче от Търговище започва да тренира спортна стрелба? Как се запалва точно по този спорт, за да стигне до разговора за олимпийски медали?

“Стана съвсем случайно. Ама наистина много случайно. По-скоро от скука дойдох в залата. Не мога да кажа, че ме грабна от първия път и се запалих от първия миг. Но с течение на времето и тренировките - а и като виждах, че нещата ми се получават, малко по малко, без да се усетя дори, се оказа, че не искрата, а огънят вече си гори. Отидох в залата с една моя приятелка, която тренираше. През лятната ваканция просто реших да отида с нея, защото ми беше много скучно и нямаше какво да правя. Затова казвам, че стъпих за първи път в залата от скука”, продължава да разказва и да се смее Антоанета.

Още тогава обаче пътят ѝ се преплита с този на умелия треньор по спортна стрелба от родното Търговище Христо Христов. “Срещнах го тогава, при първото ми влизане в залата. Друг треньор на пистолет нямаше. Пък явно се и стиковахме отлично. Той ме разбра. А аз по принцип съм си чешит. Но с него не просто се разбрахме, а

вече сме стигнали до

такова ниво, че се

разбираме и без думи

Ако имам проблем или нещо не ми се получава, докато се обърна, още докато го погледна, и той вече знае, че нещо не е наред. И с две-три думи оправяме положението. Изминахме дълъг път, докато стигнем дотук. Но ето че всичко си заслужаваше. Вече 20 години тренирам. И винаги сме заедно. От 2004 година до днес”, споделя Костадинова.

Има и друг много важен момент от онази 2004-а. Свързан и със спортната стрелба, и с един от най-великите спортисти в света в историята на този спорт - най-титулувания български спортист на олимпийски игри.

“Всъщност нещото, което тогава ме донахъса да продължа да тренирам, беше Мария Гроздева, която гледах на финала на олимпийските игри в Атина, и момента, в който тя стъпи най-високо на стълбичката. Тогава си казах:

“И аз искам някой ден

да съм там!”,

разкрива Антоанета Костадинова пред “24 часа”.

А в Токио, когато тя държеше своя първи олимпийски медал, а Мария Гроздева обяви, че затваря куфарчето с оръжието си за последен път и слиза от сцената, Антоанета прегръщаше своя идол и отново плачеше.

“Онази емоция още ме държи. Наскоро се усетих, че в момента, в който Мария се отказа и спря да ходи по състезания, сякаш на мен тръпката ми спадна наполовина. Нямаше го човека, пред когото аз искам да се докажа, на когото да покажа, че мога и още, че мога да се справям и по-добре.

Откакто Мария Гроздева

не е по състезанията,

половината ми емоция я няма,

когато направя нещо както трябва”, споделя още Антоанета.

“За мен винаги е било удоволствие да знам, че тя е някъде там. Че преди състезания загряваме заедно или пък тренираме заедно. Никога не е пестила подкрепата към мен. Ако има нещо да ми сподели, винаги го е правила. Или ако аз имам нещо. Не всичко може да се сподели с треньор или с близки. Но Мария винаги е била човек, на когото мога да се доверя напълно. Невероятно е да имаш до себе си човек, който има опитът и е минал през всички тези неща. Човек, който може да те посъветва и да те насочи. Тя винаги е била отворена. Винаги съм знаела, че мога да разчитам на нея, както мога и сега. В момента имам проблем с рамото. Наскоро ме попита защо не съм на състезанието в Мюнхен, защо ме няма на световната купа в Кайро. Разказах й причината:

“Имам разкъсване

на сухожилието на рамото

Налага се операция, но до олимпийските игри няма кога да я направя, защото няма да мога да се възстановя.” Тогава тя ми сподели, че е имала същия проблем точно преди пандемията, но тогава е имала и време да реагира и да се възстанови. Винаги се интересува, винаги е готова да помогне”, разказва още тя за феноменалната Мария Гроздева, но същевременно разкрива и големия проблем преди игрите в Париж.

Контузията обаче ни най-малко не я разколебава.

“Боли – не боли, ще стискам зъби.

Хубавото е, че аз съм инат

по природа. Зодия Козирог

Свикнала съм и да не ми е лесно. Нищо не ми се получава от първия път или по лесния начин. Просто го приемам като поредното препятствие, поредното предизвикателство, през което трябва да премина”, казва Костадинова.

Връщаме я отново към онези години, след като е “тласната от скуката” в залата и вдъхновена от Мария Гроздева и към моментите след това. Към първите трепети от състезанията. “След всеки старт качвах резултата си с по 5-6 точки, което беше доста добре за начинаещ състезател. Три-четири месеца, след като започнах да тренирам с малокалибреното оръжие, аз влязох в националния отбор. Тогава дойде моето първо европейско първенство. В Мюнхен. Няма да го забравя. Не мога да кажа, че съм била суперподготвена. Беше и първото ми състезание изобщо в чужбина. За резултатите, за които бях готова, стрелях много зле. Обаче отборно успяхме да вземем медал, станахме трети. Всички започнаха да ме поздравяват. А аз: “Какво ме поздравявате, аз не съм доволна. Изобщо не си свърших добре работата.” Аз бях много разочарована от себе си въпреки медала. Невинаги медалите са били определящи. Най-важното е аз да съм доволна от себе си, треньорът да е доволен от мен и постигнатият резултат да отговаря на тренировъчните ми резултати. Това, ако не съм свършила, значи не съм си свършила работата”, продължава да разкрива себе си от 18-годишна, когато влиза за първи път в залата, та и до днес.

Така Антоанета върви по пътя си. Изисквайки от себе си и обичаща тишината. Като щастието. По пътя й има и случаи, в които отива на важен турнир, без дори да каже на семейството си. А близките ѝ научават от новините, че печели медал.

Костадинова разкрива и още една уникална история, свързана със спечеления от нея олимпийски медал в Токио: “Бях забранила на семейството си да ме гледат, ако вляза на финал на олимпийските игри. Те гледаха финала ми, след като вече беше приключил. На повторение. А майка ми до ден днешен финала ми не го е гледала, тя не може да издържи да го гледа.”

А на рубежа в Токио си беше инфарктно. Антоанета водеше с 0,9 точки на рускинята Бацарашкина два изстрела преди края. С 0,5 точки изстрел преди края. И с последния изстрел - най-слабия ѝ от финала, бе изпреварена.

“Там грешката си беше изцяло моя тактически. Моментът, в който останахме само двете, в главата ми влезе някакво вътрешно успокоение. Спрях да се боря. Там ми беше грешката. Там е грешката на много състезатели, които изобщо стигат до тези медали. Вътрешно успокоение, че все пак си взел медал. Това те разконцентрира. Не те държи докрай.

Въздишка на облекчение,

която е трябвало

да задържа още малко”,

разсъждава отново философски Костадинова. “Живот и здраве, може и да имам шанс да поправя тази грешка.

Нали затова са уроците? За да не ги повтаряме. Обеците са наредени на ухото ми. Пазя си ги”, допълва тя.

Вървейки по спортния си път, тя е благодарна на съдбата най-вече за онова, което е спечелила в живота. За близките ѝ хора, които ѝ помагат непрестанно. За това, че не ѝ липсва нищо. За семейния уют. И най-вече - за прекрасните си дечица. “Късметлийка съм да имам страхотни хора до мен. Когато се прибереш вкъщи, да има кой да те посрещне. Дори да не съм си свършила работата по най-добрия начин,

прегръдката на децата е

най-ценното от всичко”,

казва още Костадинова.

И продължава да върви напред. С благодарност. Към треньора си Христо Христов - част от безценността на олимпийския си медал в Токио тя описа така: “Щастлива съм, че усилията на треньора ми дадоха резултат и този път не го разочаровах”. Думи, казани миг, след като бе очаровала цяла България. Благодарност към всички, които са част от пътя ѝ. Благодарност и към съдбата. За семейството. И за децата. Неслучайно посвети най-ценния си медал дотук на тях: “Моите дечица са моето злато!”

Това е Антоанета Костадинова. Момиче със злато в сърцето.