Все по-често срещам жени, които на пръв поглед имат всичко, за което са си мечтали, но не се чувстват удовлетворени, изнервени са, затварят се в себе си и не знаят на какво се дължи това.
Когато Юлия* дойде в кабинета ми и започна да описва живота си, той звучеше така : „Имам прекрасен съпруг, който се грижи за мен и иска да бъда щастлива. Той е много добър човек. Имаме дъщеря на 6г., финансово сме обезпечени, живеем в къща и на мен не ми се налага да работя, затова съм превърнала своето хоби в бизнес, който не ни носи доходи, но пък за мен е удоволствие да го правя. Често обаче намирам за какво да се карам с мъжа ми, викам на дъщеря ми и се държа доста рязко с родителите си, които също много ни помагат. Не знам защо така се получава и искам да си отговоря на този въпрос.“
Въпреки че непрекъснато твърдеше, че има всичко, което някога е искала, на Юлия й беше трудно дълго време да признае пред себе си, че просто не е щастлива. Да, съпругът й беше добър човек безспорно, но какво значи добър и за кого? Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова повече си даваше сметка, че е отговорила на очакванията на околните по възможно най-добрия начин. Изградила е стабилно семейство, за разлика от това на сестра й, което се беше разпаднало преди няколко години. Юлия беше по-малката от двете сестри и към нея винаги е имало по-големи очаквания и надежди, че няма да допуска грешките на другите членове. Така и беше станало, родителите й бяха спокойни и щастливи, че тя е намерила човека и е „щастлива“. Всеки път когато се караше с мъжа си, майка й и правеше забележка, че той не го заслужава и да внимава да не го загуби, защото толкова „свестен мъж“ няма къде другаде да намери. Определението за „добър и свестен“ за семейството на Юлия е „щом не пие и не те бие, обича те и се грижи за теб, какво повече да искаш“. Истината беше, че Юлия го обичаше, много го обичаше, но не беше щастлива с него. Той беше чудесен баща, съпруг, зет, приятел и затова й беше много трудно да достигне до това знание за себе си.
Юлия е била послушно дете, което не е създавала никакви главоболия на родителите си, дори напротив била е тяхна опора и е понасяла повече отговорности отколкото са й се полагали. Навлизайки повече в разказа за детството й се разбира, че тя не е имала тийнейджърски бунт, който служи, за да може да се отдели подрастващият от родителите си, а нейното отделяне се случва непосредствено когато среща съпруга си, тогава тя е на 24 г.
Юношеският бунт е изключително важен за автономизирането и себеотстояването на младежите. През този период е важно родителите да го подкрепят и да не ги съдят и наказват прекалено жестоко, а дори да позволят на тийнейджъра „да ги победи“ в някоя от битките за надмощие. Защото това ще им покаже, че може да се справят сами, след като напуснат дома. Този преход е изключително труден за юношите, защото от една страна все още се чувстват деца и търсят близостта с родителите си, от друга трябва вече да поемат по своя път, а се съмняват ще се справят ли, което ги напряга, тревожи и този вътрешен конфликт се проявява в поведение- лошо настроение през ден, затваряне в стаята, каране с родителите, затръшване на врати, по-предизвикателно поведение и т.н. (да не забравяме и промените, които настъпват в телата на юношите на хормонално ниво). Важно е родителите да подходят с разбиране към този период и да го приемат за нормален, защото той е такъв. Да, доста е досаден и неприятен, но е нормален. Ако не се прояви когато му е времето, ще се случи по-късно под една или друга форма, както е в случая с Юлия.
След като вече имаше изградено силно доверие между нас, тя ми сподели една тайна, която не беше казала на никого. А именно, че отскоро е започнала афера с човек, който познава покрай бизнеса, който ръководи. Изпитваше срам, страх и много вина. Плачеше докато говореше за това и не ме гледаше в очите, но въпреки това аз усещах, че онази част от нея, която се беше примирила с живота си такъв какъвто е, не го приемаше. Тази афера носеше със себе си голям смисъл. От една страна беше неизживеният бунт, който не е имала възможност да изрази, когато „му е било времето“, защото тогава е била ангажирана с това да крепи семейството си. Беше изградила семейство, на което другите могат да завиждат и често казват „Браво на Юлето, тя винаги е била добро дете“, но това, колкото я радваше и задоволяваше очакванията й, толкова и я гневеше, защото сякаш не е имала друг избор, защото е „добро момиче“. В аферата си от друга страна тя позволяваше щастие на онази част от себе си, към която никой нямаше очаквания. Преоткриваше себе си, позволяваше си всичко, което в „истинския си живот“ не би могла. Чрез нея си позволяваше да греши. Разбира се, че нямаше никакво намерение да напуска съпруга си, въпреки че в кабинета си позволяваше да си представи дори как би се развил животът й, ако това се случи.
„Не искам да нараня съпруга си, не го правя, защото имаме непреодолими различия, правя го заради себе си. За пръв път в живота си правя избор водена от желанието, а не от общоприетите очаквания„
В процеса успя да си даде сметка, че е изправена пред избор, колкото и да не й се искаше да го признае, защото беше започнала да развива силна емоционална връзка към другия мъж, както и той към нея. От друга страна тайната, която пазеше стоеше между нея у съпруга й като невидима стена и предотвратяваше всякакъв опит за по-дълбоко сближаване. Тази дилема, която носеше в себе си излизаше под формата на раздразнение, което насочваше към най-близките си хора. Колкото повече време минаваше толкова по-труден ставаше изборът, който трябваше да вземе. В крайна сметка Юлия успя да намери отговорите в себе си и сега когато я попитам „Как си?“, тя отговаря „Щастлива“.
*За да се запази конфиденциалността на клиента името е променено, както и някои детайли около историята. Тя е написана със знанието и позволението на Юлия
Авторът е терапевт и съосновател на Център „Нюанси“
Коментари (0)
Вашият коментар