През 2019 година Ива, която по професия е преводач, била поканена на сватба в Шри Ланка. Тръгнала без всякакви очаквания и планове. По-скоро вярвала, че Азия няма с какво да я плени. Харесала й идеята да види толкова екзотична страна, каквато друг път едва ще й се удаде възможност да посети. Дори тя самата се изненадала колко бързо се влюбила в хората на острова. „Те са с различна душевност – изключително мили, смирени, усмихнати, винаги с желание да ти помогнат", разказва днес.
Един ден, обикаляйки острова, забелязали върволица от деца в бели униформи. Гледката привлякла силно вниманието й. „Образуват се огромни колони с дечица, спретнати, в бяло облечени, сресани. Впечатляващи са! И аз реших, че има някакво събитие". Донякъде била права. „Събитието" било това, че децата се връщали от училище. В бедните райони на Шри Ланка, оказало се, не всяко семейство може да си позволи да изпрати дете на училище, още по-малко всичките си деца. Семействата в добрия случай избират кое дете да получи възможността да се образова. И макар те да изглеждат спретнати, често ходят до училище без обувки или с обувките на по-големите си братя и сестри, с няколко номера по-големи за техните крачета.
Ива проявила любопитство и пожелала да посети някое местно училище. Очаквала, че както обикновено става, когато отидат чужденци, децата ще започнат да искат лакомства или пари. Не само че не искали нищо, ами се скупчили около гостите и им подарили химикалките си, единственото, което притежавали. Ива още пази тези ценни химикалки. „Виждаш ги колко са бедни и че имат нужда от какво ли не, а не казват нищо, не молят за нищо, само се усмихват. Толкова обичат да ти се усмихват"...
Безнадеждно влюбена в Шри Ланка и нейните деца, Ива започнала да посещава страната поне два пъти годишно и увлякла приятели към каузата. Създала фондация „Цейлон Проджект Интернешънъл" с безкористната цел да подпомага шриланкийски деца в най-голяма нужда. Къде със средства за продукти, къде с раници, топки и обувки, и най-ценното за тях – с внимание, обич и приятелство.
Децата от бедните райони на Шри Ланка считат за най-голям подарък образованието. Това ли те трогна най-силно у тях?
Да, това беше едно от нещата. Когато ги виждаш, че имат стремежи и желанията им са за нещо изключително важно и ценно, а не каприз или прищявка, няма как да не пожелаеш да помогнеш.
За съжаление там образованието е въпрос на финансова възможност. В по-развитите райони на острова има дори частни училища, в които учат по-заможни хора. Държавните училища в и около големите гладове изглеждат по съвсем различен начн. Докато училищата във вътрешността на острова, където и туризмът не е чак толкова развит, са запуснати и често един учител преподава по няколко предмета. Иначе имат доста сериозна образователна система, която се спазва стриктно. Но често децата ходят до училище по 3 километра.
Как с твоите съмишленици от фондацията избирате на кого и с какво да помогнете?
Избираме най-нуждаещи се от помощ училища, като правим подобрения на материалната база, купуваме обувки и ранички за всички ученици, даряваме компютри и интернет достъп, спортни съоръжения. В допълнение на това, по усмотрение на директора и учителите избираме 5 или 10 деца, в зависимост колко средства сме събрали, и помагаме на най-нуждаещите се, като купуваме продукти за един месец за цялото семейство.
Тъжен ли изглежда животът им?
Зависи от гледната точка. Те живеят наистина в нищета, в колибки. Отидохме наскоро да посетим победителката в един наш конкурс за рисунки. Тя живее в пустошта, някъде там, в полето, с майка си, баба си и сестричката си. Изключително бедни. Колибката им е построена върху огромен мравуняк и те съжителстват с едни големи червени мравки. Въпреки всичко тя рисува. Няма ток, рисува на свещи. В нито един момент не сме ги чули да се оплакват, че живеят в мизерия. Никой не е изплакал, че са забравени от Бога. Напротив, разсъждават, че животът е това, което е. В повечето случаи, когато имат някакви проблеми като болест или друго, те казват, че е карма. „Може би не сме били изключително добри в предишните си животи", така мислят. И за да имат възможност да живеят друг живот някога, смятат, че трябва да научат уроците си в този.
Как ви посрещат?
Винаги ни правят програма – пеят, танцуват, рецитират. За тях е празник, защото в този случай разрешават на момиченцата да си спуснат косите и да облекат цветни рокли. За тях е емоция и за нас е емоция. Посрещането е винаги много шумно и цветно. Последния път ни посрещнаха с изложба. Никога, когато правим каквото и да е, не отиваме там с идеята, че ще видим едни измъчени, разплакани, изтощени от бедност деца. Даже напротив, винаги ни залива умиление и не те, а ние сме хората, които плачем, но от щастие. Те ни гледат странно: „Ама защо плачете, ние нищо лошо не сме направили". Винаги се обясняваме, че сълзите са от радост и емоция.
Увлякла си и други хора с теб, така ли? Спомена, че и синът ти би искал да се включи в работата на фондацията.
Да. Винаги съм се стремяла да се заобикалям с хора, които вибрират на моята честота. Разбира се, случвало се е част от хората да дойдат, да им хареса, но толкова – нямат нужда да се връщат. За да видиш това, което виждам аз, трябва да излезеш тотално от зоната си на комфорт. Да си кажеш, от утре започвам нещо ново, без очаквания. И да се оставиш само емоцията да те владее. Без предразсъдъци. Често са ме питали защо точно там, като е мръсно и е като гетото тук. Но дори тази съпоставка е предразсъдък. Затова на самото летище им казвам: „Забравете тук и очаквания, и предразсъдъци, и се оставете на емоцията. Може да ви стане неприятно, а може да искате да останете тук завинаги. Каквато и емоция да изпитате, оставете се на нея".
Имахте една прекрасна инициатива децата да нарисуват България. Как си я представиха те?
Когато обявихме конкурса, казахме и наградите - това бяха чанти, раници, обувки, такива неща. Но децата се радваха най-вече, че техните рисунки ще стигнат до България и ще ги видят хора, ще си ги закупят, ще си украсят домовете с тях. На някои от тях в семействата имало мобилен телефон и вървели с километри да хванат малко интернет, за да видят как изглежда всъщност България. Някой беше нарисувал Ларгото, други – сняг и ски, каквито никога не са виждали. Всички бяха рисували много цветно. Около 500 картини имаше. Бяха рисували на каквото имат и някои от рисунките се бяха слепили.
Като определихме победителите, направихме и визуална връзка с тукашните хора. На всяко детенце занесохме снимка кой е новият притежател на неговата картина.
Какво е да си беден там и какво е да си беден тук?
Не знам доколко те изобщо виждат бедността в материалното. Беден си, ако не можеш да ходиш на училище. Затова пък, ако им се удаде възможност да учат, ходят с километри боси, и това ги прави щастливи и благодарни.
Макар че от миналата година са се променили нещата за мое съжаление. Бързо започват да попиват западния стил. Виждат все повече туристи. Все за интернет говорят. Този интернет им е голяма мечта. А туристите невинаги се съобразяват с манталитета на мястото, с неговите традиции и вече не е никак трудно да видиш посетители с разкрепостен външен вид и държание. Дечицата започват да искат да приличат на тях. Сигурно е нормално, но на мен ми става мъчно, че губят от своята чистота и идентичност.
И все пак би искала някой ден да продължиш живота си там. Защо?
Самият начин на живот там е различен, ритъмът му - също. Там смисълът се променя. И спираш с това непрекъснато тичане и очакване за още и още постижения, средства, блага. Там няма агресия между хората, каквато има тук. Тази агресия много ми тежи. Там не само че я няма – всеки ти се усмихва, маха ти, иска да ти помогне.
Мислиш ли, че Азия може да те „излекува" от Запада?
На 52 години е трудно да промениш изцяло себе си, но ако бих могла да взема от тяхното душевно спокойствие, ще ми е достатъчно. Те са щастливи, защото са здрави, защото са заедно и защото могат да играят и да пеят. И това им е напълно достатъчно.
При последното пътуване заведох приятели и посетихме едно семейно ресторантче. В съседство обаче гърмеше музика. Домакините се извиниха десет пъти, че съседите им празнуват рожден ден. Първо ми стана неудобно от приятелите, но не минаха и 10 минути, вече бяхме приобщени към празненството на напълно непознатите. Имаше торти, танци, голяма веселба. Хората, които заведох, казаха: „Да, видяхме красота, архитектура, културни и исторически забележителности, но преживяването с тези хора беше най-голямата емоция".
Вече 6 години пътуваш натам и обратно. Спря ли да плачеш?
Не. И аз, и моята най-добра приятелка и най-голям помощник във фондацията, плачем при всяка среща с децата. Всеки път е емоционално. Не можеш, като ги видиш, че носят обувките на братята и сестрите си, които са пет номера по-големи, ухилени до небето, да не се разревеш.
Откри ли си смисъла, Ива?
Да. Често, като говоря за Шри Ланка и разказвам, че искам да остана там до края на живота си, срещам в очите на другите недоумение, все едно съм луда. В началото много се обяснявах, после обаче спрях. Можеш ли да обясниш на хората смисъла?!
Имаш ли планове с какво би се захванала там, на място?
Имам желанието да направим школа за талантливи деца. Училище е силно казано, защото изисква доста бюрократични процедури, които за мен са непосилни. Макар че миналия юли фондацията беше официално призната за неправителствена международна организация. Днес тази школа за талантливи деца в бедните райони на Шри Ланка е голямата звезда, която ми сочи пътя. Правим всичко на доброволни начала със собствени средства и възможности. Ако се случи, ще бъда много щастлива.
"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване.
Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на Еucerin.
Коментари (0)
Вашият коментар