Павел Поппандов: Във “ВИП Брадър” и в политиката не влизам

• Хората са загубили вярата помежду си. Без нея по-трудно се живее, казва големият актьор, който заради епизод от личния си живот играе в "Не затваряй очи"
• Зарядните ми устройства са двете ми внучки. Театърът ми липсва, но човек трябва да знае кога да слезе от сцената
• Ванга ми каза, че трябвало да се занимавам с история или право. Като я питах не е ли късно, отвърна: "И тая работа ти е арна"

Легендарният Павел Поппандов няма случайни роли в киното. През годините принципите му винаги са били железни, а достойнството - без цена. Все пак именно той отказва шестцифрен хонорар, за да влезе преди години във "ВИП Брадър".

Днес гледаме отново Поппандов на големия екран във филма "Не затваряй очи" на режисьора Николай Егерман по едноименния роман на Мартин Ралчевски. Продукцията спечели пет награди на Christian Film Festival в САЩ и стана най-гледаният филм у нас две седмици поред след премиерата си.

- Г-н Поппандов, с какво ви спечели филмът "Не затваряй очи"?

- С това, че открих един епизод от моя личен живот, който се разказва във филма. Това ми подейства много разтърсващо и затова с желание участвах.

- Има ли нещо общо с това, че дядо ви е бил свещеник?

- Не. Макар че и баба ми беше дълбоко вярваща жена и вкъщи в най-мрачните години, когато всичко се отричаше у нас, тя спазваше всички църковни празници. Имаше кандило и знаеше кога какво трябва да бъде почетено.

Та този филм е много особен. Не е като други. Този филм не се гледа с очите, а се гледа със сърцето. В него става дума за любовта, за греха, за прошката, за вярата. Заради това въздействието му е много силно. Трябва да бъде гледан.

- Какво смятате вие, че е най-важното му послание?

- Вярата. Защото вярата може да насочи човек в различни посоки. Най-вече към доброто. Без вяра човек губи надежда и по-трудно живее.

- Днес хората позагубили ли са вярата си в чудеса?

- Да. Не просто в чудеса, а вярата помежду си. Това ме подсеща да ви разкажа един скорошен случай, който още ме чуди. В началото на месеца БНТ излъчи един документален филм, посветен на актьора Велко Кънев. Режисьорът Димитър Шарков действително е успял да направи затрогващ филм. В него са показани епизоди от филми на Велко, има фотоси от театрални постановки, от личния му живот. След прожекцията ми се обадиха хора, които не познавам лично, за да изразят своя респект и преклонение пред таланта на един от незаменимите мои приятели и колеги - Велко Кънев.

Няколко дни по-късно се обади и един човечец от националната телевизия, който каза, че е автор на един фотос, който се появява за две секунди на екрана в този филм. От пиесата "Опит за летене", 1979 г. Този фотограф изглежда тогава е работил в някой държавен вестник, снимал е с държавен апарат, изпратили са го да направи някакъв репортаж по тази логика, а сега този потомък на Андрешко оценява този свой фотос на 7000 лева. Какво чудо е това! Умишлено не споменавам името на този човек, надявайки се, че той ще осъзнае какво прави. И ето аз още се чудя... Каква вяра да имам? В какво...

- Вие сте играли в над 90 български филма и сериали. Коя ваша кинороля и днес ви е най-скъпа?

- Не съм си броил филмите, но има един, който е много особен за мен. Това е "Равновесие" на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев. Интересното е, че веднага след като заснехме "Кратко слънце" 1977/78 г., трябваше да се появи този филм. Само че тогава конюнктурата го спря. Казаха: "Нека мине време... По-нататък". Имайте предвид, че "Кратко слънце" стоя една седмица на екран. От своя страна това забавяне пък стана повод Станко Стратиев да напише "Оркестър без име".

За мен "Равновесие" си остава много истински филм, защото става дума за обикновения човек, който се мъчи да пробие в този живот, и в същото време много детайлно засяга българската псевдоинтелигенция, която правеше всичко възможно, за да бъде облагодетелствана и галена от властта. Заради това този филм е особено ценен и скъп за мен. А още по-важното е, че Людмил Кирков ми даде ролята на Милко, което за мен бе фактически единият от двата сериозни актьорски изпита. Единият се държи във ВИТИЗ при завършването, а вече след време това беше моят изпит дали мога да се справя с по-отговорна роля. Защото за този филм свалих 14 килограма, отказах се от всички "светски благини", за да мога да направя това, което искаше от мен режисьорът.

- 45 години минаха от снимките на "Оркестър без име". Кой е любимият ви спомен от тях?

- Не са един и два. Този филм беше все едно, че си на почивка. Людмил Кирков и Станислав Стратиев бяха прекрасен допълващ се взаимно тандем. При тях импровизацията бе абсолютно разрешена. Самият Кирков имаше особен похват. Когато някой от актьорите предложеше нещо, режисьорът, за да не пресече "опита му за летене", снимаше предложението му, въпреки че после то нямаше да влезе във филма. При мен се случи два пъти с касета без лента.

- А кой беше най-трудният ви филм? Може би "Лавина"?

- "Лавина" определено беше много труден филм. И до ден днешен се чудя на издръжливостта на, светла им памет, Ирина Акташева и Христо Писков. Включително и на оператора Цветан Чобански, както и на неговите асистенти. Имало е дни, горе на Черни връх, когато от минусовите температури падаше кадансът на камерата. И спирахме снимки. Ние, актьорите, можеше да се прибираме на топло, когато нямаме епизод, докато те стояха непрестанно на терен.

За сметка на това пък всичко това си заслужаваше. Когато отидохме с Ирина Акташева на един кинофестивал в Индия, "Лавина" там имаше невероятен успех. По онова време човешки филми като нашия бяха малко и силно въздействаха.

- Отказвали ли сте роля, за което после сте съжалявали?

- Да. След като заснехме "Щурец в ухото" (1976), трябваше да започнем подготовка на един 9-сериен филм - "Приказка за Стоедин" на Никола Русев. Трябваше да играя главната роля. Изключително интересно, защото сюжетът разказва за едно 20-годишно момче, което се превръща в 100-годишен старец. Един от най-добрите български гримьори - Димитър Коклин, светла му памет, ми направи отливка на главата, за да работи по състаряването. Най-неочаквано получих тогава предложение за втората роля на Малък Петко във филма "Капитан Петко войвода". Отказах, защото вече бях решил друго, а и много ми харесваше идеята с "Приказка за Стоедин". Имах разговори и с Неделчо Чернев, и с Николай Хайтов - но отказах. Получих дори наказание, защото бях на щат в Студио за игрални филми.

Тогава самият Неделчо Чернев ми каза, че този филм няма да се снима. И наистина не се направи, а след 10 ноември се разбра защо. Намерил се един "дешифровчик", който открил какъв е замисълът на Никола Русев. Епизодът е съвсем прост. Героят търси жива вода и по пътя си среща различни препятствия и попада на различни хора, които му искат нещо, за да му посочат пътя нататък. Той няма какво да даде и дава от годините си. Така се състарява.

Попада в едно градче на трима братя, които взимат по девет години от живота му. Те, как мислите, се казват? Малю, Калю и Балю. Дешифровчикът решава, че става думи за другаря Милко Калев Балев. И филмът - дотук. (Междувременно ролята на Малък Петко е изиграна от Пламен Дончев - бел. ред.)

Но това, което е написал Никола Русев, и днес може да се снима и да бъде чудесно. Особено с предимствата на новите технологии.

- С кой ваш колега партньорството е било най-ценно за вас, повлияло ви е най-съществено?

- С Велко Кънев бе незабравимо. С никого не съм изпитвал това усещане. От една страна, го гледам като зрител и му се радвам, а от друга, си партнираме. Иначе съм имал късмета да партнирам на невероятни актьори като Калоянчев, Таня Лолова, Гриша Вачков и кой ли още не.

- И с иконата на италианското кино Вирна Лизи...

- Имахме епизод заедно в една чужда продукция. Както и с Оливера Маркович, съпруга някога на Раде Маркович. Когато сестра ми разбра, че ще снимам с нея, ме помоли да взема автограф. Тя събираше фотоси на актьори и певци - Джина Лолобриджида, София Лорен и други звезди. Даде ми един на Оливера Маркович от 1958 г. Така отидох на снимки с един хубав букет, поднесох ѝ го, а когато я помолих за автограф, Маркович ми се извини, че няма снимка. Аз веднага извадих тази, която носех. Тя я видя и се разплака. Ние снимахме през 1993-1994 г. Трогателно беше, че Маркович се видя в спомените на хора от друга държава пак млада и красива. Начерви си устните и разписа снимката.

Същото се случи и с Вирна Лизи. И тя много се разчувства, когато подписа фотоса си от 1959 г., на който бе на 19 г.

- Като един от създателите и звездите на тв шоуто "Клуб НЛО", с което влизате в домовете на българите години наред, какво мислите за телевизията тогава и днес?

- Аз имам по-особено чувство за хумор и смятам, че ако нещо не е подплатено с житейска истина или няма социална насоченост - е безсмислено да се прави. Това, което много ме дразни, е как, при положение че има прекрасни актриси, мъже да си слагат перуки и да си червят устните и да си трошат краката на някакви токчета... Това е крайно нелепо. Пълна бутафория. Не гледам такива неща.

Ние някога не очаквахме успеха на "Клуб НЛО", но имайте предвид, че имахме доста тренинг от естрадата. Покрай това усещаш живия контакт с публиката - кое приема тя и кое не.

След като стартирахме това шоу през 1996 г., освен всичко вече се бяха променили много неща и събитията следваха едно след друго. Иначе как си представяте преди 10 ноември да направиш скеч: "Как се избира министър-председател?".

И тогава, и сега подобни шоупрограми ги крепи само зрителят. Колкото и да се мъчиш да пробуташ и натрапиш нещо, не хваща дикиш, когато публиката не го одобрява. Тя казва "да" или "не".

- Вие отказвате огромен хонорар - 100 хил., да участвате във "ВИП Брадър". Изпитахте ли колебание дали да приемете, или достойнството ви няма цена?

- Аз се ядосах страшно тогава. Това предложение ме изненада точно на един Петровден. Изпратиха ми кола от Нови хан да дойде до нас да ме вземе, да ме откарат там и продуцентът да ми каже за какво става дума. Веднага отказах, качих се в автомобила и обратно. Действително това е потрес за мен. Не мога да си го представя. Няма такава цена. Ако човек държи на достойнството си, по никакъв начин няма да влезе в, направо казано, "такава кочина". Човек се изгражда през целия си живот и изведнъж да зачеркне всичко, за какво... за нищо, за пари. Аз съм възпитаван и вкъщи от баща ми така, и във ВИТИЗ от моя професор Боян Дановски.

- Получавали ли сте изкусителни предложения да влезете в политиката?

- Получавал съм. От две различни посоки. Винаги съм бил категоричен - не. Изобщо през ум не ми е минавало такова нещо. Това не е работа за мен. Както и за 90% от стоящите в парламента мъртви души.

- Липсва ли ви театърът?

- Липсва ми, за съжаление, наистина ми липсва. Но всяко нещо е с времето си. Паметта не ми изневерява и си спомням, когато се срещнахме преди години с Георги Русев, какво ми каза той. Попитах го как е, какво е, а той ми отвърна: "Павка, смятам вече да прекъсна. Усещам, че паметта ми изневерява". Тогава беше на 75 години. Човек действително трябва да умее да прецени кога да слезе от сцената, за да го запомнят с добро.

- Вас какво ви зарежда?

- Имам две зарядни устройства - двете ми внучки Линда и Лаура. Те живеят в Испания. Наскоро много ме развесели една случка с по-малката Лаура. В училище трябвало да играят някаква сценка, в която тя да бъде призрак. Обаче в деня на премиерата започнало да я боли много гърлото и изпаднала в особено състояние - като нервна криза да го наречем, че няма да може да вземе участие в спектакъла. Поискала майка ѝ да направи клипче и то да ми бъде изпратено, за да получи тя оценка от дядо си. После пила разни неща, които би отказала категорично в друг случай, но вечерта се появила на премиерата и се справила успешно. Получих видеото.

- Може би и тя ще стане актриса?

- Божи неща са това.

- Някога мислили ли сте какъв би бил животът ви, ако бяхте продължили да работите като шлосер в Слаботоковия завод, вместо да дръзнете да се заявите като актьор?

- Какъв щеше да ми е животът? Като на 95% от редовите българи.

- Смятате ли, че човек не може да избяга от съдбата си?

- Човек не може да знае за какво е роден. Спомням си, когато ходих с дъщеря ми (тогава беше в шести клас) при леля Ванга. И съвсем по детски тя я попита каква ще стане, като порасне? Ванга ѝ отвърна: "Ти си малка още. Езици ке учиш!" Лили не остана доволна: "Не, не, по-точно!" Но Ванга пак ѝ повтори, че ще учи езици. И макар да беше разочарована, сега е факт, че знае пет езика покрай другото образование. Ванга позна!

На мен ми каза, че е трябвало да се занимавам с история или с право. И аз я питах: "Добре де, ама сега не е ли късно да сменям професията?" Отговорът беше: "И тая работа ти е арна".