Грешките и надеждата

Написах това не защото съм го преживяла, а за да покажа на хората, че винаги има втори шанс. Важното е да осъзнаеш грешката си. И още по-важно е да бъдеш приятел със себе си, да се бориш и никога да не се предаваш. Животът винаги може да бъде по-лош. Не е важно кога ще осъзнаеш, че грешиш! По-важно е, че си го осъзнал !

Седях на един облак в небето. До мен застана ангел.
- Какъв бе живота ти на Земята? - попита ме той.
Без да се замислям започнах разказа си:
- Вземах достатъчно обич от другите, но давах ли им достатъчно аз? Споделях с приятелите си, и с враговете. Бях предавана, но не намразих предалите ме. Правех грешки и ги поправях. Прощавах и дарявах хората с усмивки. Борех се е и не загубих нито за миг вярата в себе си ...
- Звучи добре, но аз искам истината, - прекъсна ме той.

Да, беше прав! Излъгах! Бях лоша, бях несправедлива, не бях човек. Лъжех и бавно изгарях мостовете към хората. Бягах от себе си и от другите. Изразявах болката в белезите по ръцете си. Събирах сълзите си в бутилките, които изпивах. Бавно се превръщах в развалина... Зависех не от себе си, а от другите. Нямах приятели,
но не виня никого. Сама реших да тръгна по пътя. Стигнала дъното аз търсех табелка, която да ми покаже пътя към щастието, но уви такава нямаше. Какво направих с живота си? Защо загубих шанса си?

Сълзи се стичаха по бузите ми, но беше късно нямаше какво повече да направя. Гледах от високото тези, които постъпваха като мен и виках с всички сили, но напразно - те не ме чуваха.

Сега аз осъзнавах грешката си и само ако имах още една възможност, един миг, само един миг щях да го използвам, за да се извиня. Разкайвах се за живота, който пропилях,
а нямах право! Сега кой щеше да го вземе, да го продължи? Нямах право да съсипвам още един живот, моят бе достатъчен.

Още една сълза падна от окото ми. Ангелът хвана ръката ми.
- Заслужаваш втори шанс, всеки има право да поправи грешката си. Всеки трябва да е приятел на другите и най-вече на себе си!

Ангелът докосна гърдите ми, където тупкаше сърцето ми. Взе го в ръцете си, сякаш искаше да ми покаже, че още го има. Върна го на мястото му и ме прегърна силно.

След няколко минути летях в небето. Сега хората ме виждаха като бяла лястовичка. За първи път от години се чувствах свободна. Сега аз бях символ на онова чувство, което умира последно - НАДЕЖДАТА!

Владислава от София [[email protected]]