Как да подариш радост

Знам, че в България малко хора празнуват Хелуин.
И все пак не се правим всеки ден да вампири, парцаливи кукли, зомбита, готик принцеси, фантоми от операта и призраци, повечето от нас не ходим омазани до уши в сценичен грим, средновековни рокли и пижами. Така че какво лошо има една вечер в годината да бъдем малко по- хм...различни?

В навечерието на 31 октомври по улиците видях доста ограничени хора, лишени от онова усмихнато пламъче в очите, което пък имаше у други хора. Някои си шушукаха, ръгаха се в ребрата и ни гледаха злобно, а други се спираха усмихнати, снимаха се с нас и си разговаряхме. Но нека не започвам историята така - от никъде, така че да се върнем в началото на деня.

31 октомври, сутринта. Ден като всеки друг октомврийски ден - сънени сме,  навън е хладно, осем часа наближава и всички бързаме към училище. В сградата на Английската гимназия се изсипват доста вещици, магьосници, елфи и дяволчета. По-късно Дани ме поздравява с Happy Halloween и аз загрявам за какво става въпрос (и никой няма право да ме съди - осем часа сутринта е прекалено рано за каквато и да е мозъчна дейност от моята страна. И може би ако имах право на едно желание тогава, щях да си пожелая няколко мозъчни клетки в повече). Малко съжалявам, че съм изпуснала и аз да се направя на палячо, но всъщност интересното се ражда няколко часа по-късно заедно с една моя глуповата идея. Предложих да се съберем в Грета и да се намажем и ние, да не останем по-назад. И без това е петък и няма какво друго да се прави. Отидохме у тях и започнахме да импровизираме. Извадихме всички моливи, сенки, червила, панделки, парцали и подръчни материали и на кой каквото му хрумне... Грета намери някаква торба със стари нощници и ние решихме да вложим малко творчески ентусиазъм и ги прекроихме в средновековна рокля за мен, нещо като костюм на кралица Амидала за Алиса и вампирски дрехи за Бъфито. Павчо доста сполучливо се бе направил на мим, а с малко повече въображение и грим Деня, Ади и Грета се превърнаха в зомби ученичка, тигър и клоун... (Грета, ще извиняваш, ама му забравих името).

Мандахерцахме се (ами... реших, че това е най-точната дума, защото „разхождахме се” или „обикаляхме” не са достатъчно описателни) насам-натам и към 7.30 се събрахме пред Съдебната палата, където имаше поне още 50 човека, измежду които си намерихме и нашата компанийка.

Общо взето беше яко, но от цялата вечер има още нещо, което ще ми остави още по-ярък спомен.  Накрая се разделихме и Павчо ме изпращаше към нас, когато минахме покрай една площадка, решихме да се опнем на едни люлки. Люляхме се, а през това време един възрастен човек се приближи до нас и започна да ни наблюдава. Няколко минути беше пълна тишина и аз спрях люлката, обърнах се и го поздравих с „Добър вечер”. Той се усмихна, каза ми, че може би не оценявам какво имам - младост. След това ни разказа как всяка вечер идвал тук, сядал на пейката и гледал децата, но така и не се качил на люлката, което му било мечта. Никога. Стана ми мъчно и без да искам попитах „Защо?”. Той се засмя, а очите му се насълзиха: „Момиче, на колко сте години?” „Аз съм на 14, а тя е на 15” отговори вместо мен Павчо, а човекът повтори последните думи: „На 15. Аз съм на 70 години. Как си представяш дядо като мен на такова нещо? Внучката ми ако е тук, ще се смее. Аз когато бях малъ, такива работи нямаше и...” . Качете се” - прекъснах го аз. Той ме погледна някак странно, аз станах от люлката, дръпнах го за ръкава и продължих да настоявам, докато не го убедих, че няма никой, никой не гледа и няма да счупи люлката (което той упорито твърдеше). Дядото се качи, залюля се леко, засмя се и развълнувано ни каза, че тази вечер се чувства толкова  щастлив, колкото не е бил отдавна. Благодари ни искрено и очите му отново се насълзиха, от радост.

След като си тръгнахме, Павчо се уреди с ябълка по стария му „Беля или сладкиши” начин, засмя се и скромно каза „ние сме най готините”.

Прибрах се, свалих си грима и „средновековната'” рокльо-нощница и си помислих, че това е една вечер, която ще запомня. И аз, и онзи човек, който на стари години сбъдна макар и простичката си детска, но все пак мечта. А доброто, което направим ни се връща. Нищо не ни коства. Така че- какво чакате? Излезте, ей така, напук на хорското мнение, направете си кефа, а кой знае - можете пък и да сбъднете нечия мечта.

Накрая на историята си искам да благодаря на Теа и Лора, които любезно подадоха ръка (в случая - фотоапарат) и бяха наши фотографи.

Реня

Изпращайте вашите истории и лични снимки на [email protected] или ги прикачвайте директно от формата на началната страница на сайта.