Гергана Стоянова била мъж на име Нел

От Хай клуб

Актрисата, началник кабинет на министъра на културата, се е връщала в минал живот чрез хипноза

Гергана Стоянова е актриса, водеща на предаването по "Усещане за жена" по TV7, а напоследък - и началник на политическия кабинет на министъра на културата Петър Стоянович. Всичко това прави денят й изключително натоварен, дори настоящото интервю даде в колата, бързайки от една задача към друга.

В Гергана кипи бясна енергия. От пръв поглед личи, че не е човек, който го свърта на едно място, дори Нова година прекарала в Ливан, в компанията на сирийски бежанци, а имала и драматична среща с местната полиция. Пътувайки из София, се разговорихме за всичките й деятелности, дори за връщането й в някои от предишните й прераждания.

Виж тук новите електронни издания в MediaMall - цени от 1,20 до 4,80 лева

- Всички актьори, минали през Министерството на културата, са продължавали да са на сцената, работейки там. Така беше със Стефан Данаилов, с Владо Пенев... Можем ли да наречем това "синдром на актьора" в министерството, на какво се дължи?

- Работата в министерството, така или иначе, не е професия. Ти работиш за определено правителство, в определен момент, за определена кауза. Не можеш да го смяташ за постоянен ангажимент, за професия, призвание, за каквото и да било друго, да си въобразяваш, че си роден да бъдеш министър или началник на кабинета, че си роден да се занимаваш с длъжности, които са ти неприсъщи. Приела съм го като кауза, затова съм тук. Аз живея изключително динамично през последните 20 години. Винаги съм се занимавала с няколко неща. Когато правя само едно, ми е скучно, то не ми е достатъчно. Това, че ежедневието ми е натоварено, че нямам време да вдигам телефона, за да говоря с приятелите си, наистина е неприятно, наистина ме ограбва, ограбва общуването ми с тях, но не мога да кажа, че се чувствам нещастна от този факт, защото съзнанието ми непрекъснато е ангажирано с изключително разнообразна информация. Колкото е по-разнообразна, толкова по-буден държи мозъка. А работата в телевизията е един много приятен опиат, защото там можеш да играеш, да се чувстваш комфортно пред камерите, а аз вече се чувствам много комфортно пред тях. Вземам си определената доза като актриса. В министерството работата е чисто организаторска, в услуга на гилдиите. След като се чувствам полезна, наистина мисля, че мога да отдам част от енергията, от силите и нервите си, за този определен период, за който съм ангажирана.

От ученичка се интересува от парапсихология

- Чу се наскоро, че се интересувате от прераждането, връщали сте се в свой минал живот, даже не един... Как точно става това?

- Разбира се, в различни периоди от живота си чета различна литература и се интересувам от различни неща. Факт е, че още като ученичка се занимавах с парапсихология, ние тогава имахме и СИП по психология в гимназия "Кирил и Методий" в Бургас, където съм завършила. Там учехме хипноза, парапсихология, всичко, свързано с преражданията, въобще теми, които ме провокираха след завършването на гимназия да продължа да чета в тази посока. По едно време преведоха в България книгите на Майкъл Нютон. Той е регресист, който лекува хроничните болки на пациентите чрез хипноза. Какво означава това? Хипнотизира ги, връща ги в предишни прераждания, за да разбере откъде би могла да дойде тази физическа болка, която душата помни и я пренася в новото тяло. Връщайки пациентите в тези предишни прераждания, той решава да започне да структурира това, което те му казват за живота на душата преди да се прероди в тялото, когато е между двете тела. Така открива изключително интересни неща - как душите живеят на гроздове, как се подготвят за следващо прераждане, по какви признаци да познаеш този или тази, с която ще прекараш сегашния си живот. Има и друга интересна авторка - Долорес Кенън, чиито книги съм чела с голям интерес. Общо взето, когато изчетеш няколко от регресистите, нямаш нужда да четеш повече, защото те пишат едни и същи неща за живота на душата преди и след прераждането.

- А как конкретно се връща човек в предишни свои прераждания, с чия помощ го направихте, какво видяхте?

- Бях върната от един много вещ човек, казва се Кжищов, поляк, който живее в България. Представях си, че трябва да изпадна в пълна хипноза, а след това едва ли не той да ми разкаже какво точно съм казала. Общо взето си го рисувах като транс. Не беше така всъщност. Аз го чувах какво ми говори, разбирах всичко и мислите ме теглеха към определени картини. Легнала съм и тялото ми става много тежко, като пълно с олово. Искам да си преместя ръката, но не мога. След като приключихме, имах чувството, че сме продължили "цели" 45 минути, а те се оказаха 4 часа... Само в едно от преражданията видях движения. Аз бях мъж, казвах се Нел, облечен с дрехи груби като чувал, от много твърда материя, ушити на едър бод, на ръка. Панталонът беше къс и нещо като роба, покриваща ханша. Ходех с много твърди обувки, като от кора изработени, с връзки около глезените, обути на бос крак. Вървях по някаква много кална улица.

- В коя епоха живееше този Нел, къде?

- Всичко наоколо беше черно, кално, като в старо предградие на Лондон отпреди три века, но не мога да кажа със сигурност епохата... Не ми беше студено, въпреки че газех в лепкава кал, а краката ми потъваха целите в нея. Отивах някъде, за да взема хляб. Имах ясна визуализация как изглежда този хляб - кръгъл, по-скоро черен, с едри зрънца в него. Имах усещането, че отивам да намеря точно такъв хляб, студен. В къщата ми, която представляваше една стая, оставих клекнали на земята жена ми Рода и дъщеря ми Мита, те чистеха някакво зърно, за да правят ядене. Другото прераждане, което видях, беше почти неподвижна картина. Мулат на 16-17 години. Това съм аз. Баща ми беше там - черен човек с черни, дебели вежди, но всички там бяха по-скоро мулати, не съвсем чернокожи, група хора, които вървят напред, а аз умишлено нещо изоставам. Тръгнал съм с групата да ме учат да ловувам. Много е горещо, движим се в област, която наподобява пустиня, но има и дървета. Отиваме на лов в нещо като оазис. Аз съм спрял, защото нещо ми се е забило в крака. Виждам се как съм се подпрял на дърво и се опитвам да извадя това нещо от крака. Имаше един дървен стълб, много висок, където са окачени мехове с вода, но не може всеки да отиде и да си вземе. Имаше някой, който дава разрешение, защото водата беше кът. Другото, което видях - че съм на кон, с ризница, която ми беше изключително неудобна. После Кжищов ми каза, че очевидно съм била жена в това прераждане, защото съм се чувствала зле в ризницата.

* Поетът Димитър Керелезов: Без деца и без земя сме обречени

Безразличието към младото поколение е най-големият грях на нашата държава

Димитър Керелезов е български журналист, работил е като редактор в Националното радио, във в. "Стършел" и като главен специалист в ДО "Театър и музика". Автор е на текстовете на много песни на "Щурците", на трио "Спешен случай", "Диана Експрес", "Тоника-СВ" и др. Получава първа награда на фестивала "Златният Орфей" за песента "Делфините"- музика Димитър Вълчев, изпълнена от Йорданка Христова.

Съавтор е на книжките от библиотека "Стършел" - "Мешана салата" и "Гората над телевизионната кула". След 10 ноември 1989 г. издава и самостоятелна хумористична книга "Керелезчета и други майтапи".

- Господин Керелезов, автор на колко песни сте?

- Първо да ви благодаря за поканата един стар автор на текстове за песни да се появи на страниците на "Седмичен труд" - прилагателното "седмичен" ми стои много по-добре от "жълт", защото като съдържание вие не се вписвате в това определение. Някога в печата се носеше аромата само на "Работническо дело" и бе нормално да искаме да усетим на фона на червеното и нещо жълто, което да скандализира обществото. Днес не само печата, но и електронните медии, интернет, а и самият живот - с неговото тъжно ежедневие и скучни празници, е затънал до гуша в жълтини.

Но да оставим жълтото да обгрижва променливите сполуки на държавници и партийни водачи и да се върнем към песните, с които някога съдбата ме свърза. Написал съм текстовете на около 300 забавни песни - в поп и рок стил, имам и две дългосвирещи плочи с детски песни. При това голям късметлия съм, защото още първата песен, която написах - "Делфините" - спечели през 1966 г. конкурса "Песни за морето". От следващата година този конкурс се нарича "Златен Орфей" - един от най-популярните европейски фестивали за забавна музика с неговия гениален мениджър Генко Генов.

- "Делфините" попаднаха в 50-те златни песни на БНТ и 500-те най-велики български песни, представени от БГ РАДИО...

- Да, но за мен по-важно е това, че отчетите на "Мюзикаутор" потвърждават, че и днес - половин век вече - тази песен на Йорданка Христова продължава да звучи в българската "масова музикално-интонационна среда". Сълзите на авторите на песни, които искат да виждат имената си всеки път щом се споменава тяхна песен, намирам за извънмерно творческо тщеславие - една песен, след като стане известна, вече принадлежи на този, който я пее. "Излел е Делю хайдутин" лети в космоса като българска песен на Валя Балканска, а не като рожба на някакъв си неизвестен автор-покойник!

- Сред музикантите, особено тези които живяха и твориха в най-славните години на ДЗлатният Орфей", има страхотна носталгия към този фестивал. Какви са вашите спомени от ония години?

- Това беше най-големият световен успех на българската култура в годините на социализма. Не го казвам от патриотарски чувства или от тесен професионален мерак: "Златният Орфей" и неговият шеф Генко Генов бяха магнит за световната естрада или както бихме казали днес - за шоубизнеса. По една случайност заедно с Генко Генов бях на коктейла на кмета на гръцката столица по случай откриването на Атинския песенен фестивал през 70-те години /по времето на "черните полковници"/ и ме порази интересът, вниманието и почитта, с които идваха най-големите имена на световния шоубизнес, например Джони Холидей и неговият импресарио, за да поздравят и разменят няколко думи с Генко. В "Златния Орфей" на Генко Генов първите си крачки към небето на славата направиха: Хулио Иглесиас, Ала Пугачова, Фара Мария - трудно е да изброим всички. Други пък избраха да слязат като почетни гости от това небе не другаде, а точно сред светлините на Летния театър в Слънчев бряг, като: Жозефина Бекер, Жилбер Беко, Демис Русос, Бой Джордж и т.н.

- Напоследък се чуват носталгични въздишки по времето на Тодор Живков. Каква е причината за това уникално явление у нас?

- В това няма нищо уникално. Пустотата, безличието, липсата на вяра и надежда днес и по времето на Тодор Живков са си едни и същи. Нищо не се е променило. Само кебапчето тогава струваше примерно 8 стотинки, а днес - лев и осем. Ето кое поражда въздишките.

- Живеем с клишето "политиката е мръсна работа". Има ли някой изгода от подобно твърдение?

- Нека вървим поред... Отстраняването на Филип Димитров от премиерство почтена работа ли беше? Имаше ли някой файда от това? Убийството на Луканов чиста работа ли беше? Имаше ли някой изгода от това? Изхвърлянето от политиката на Жан Виденов прозрачна работа ли беше? Имаше ли някой интерес от това? Издигането на Иван Костов като министър председател праведна работа ли беше? Кои олигарси се обогатиха от нея? Отказването на Симеон Кобурготски от царската корона и съглашението му да стане премиер, честно ли беше? То облагодетелства ли някого? Каращистването на Тройната коалиция праведна идея ли беше? Кой се възползва най-много от нея? Да се спираме ли на отделни икономически пориви, осъществени с политическа благословия, като започнем от Белене, минем през ТЕЦ "Марица-изток", Цигов Чарк и завършим с Южен поток? Кой имаше полза от всичко това? Честните политици, или някой друг?

- Кои според вас са големите болки на нашето общество и как можем да ги лекуваме?

Нацията ни загива с 8 човека на час - тези данни ни бяха представени от Центъра за демографска политика. Има ли нещо по-страшно от това, което да се случва в България?

- За мен загърбването на земята ни, "най-хубавата и изобилна земя между гърците и римляните" / Отец Паисий/, и захвърлянето на децата ни в червените комунистически фикции "Чавдарче" и "Септемврийче", а после, т.е. днес - в търбуха на улицата и телевизията, това са най-големите грехове на злополучното българско политическо държавничество. Отделянето на най-малките от семейството, от църквата /вижте само кому служи и с какво се занимава тази "наша църква"/, от читалището, записано като културно чудо в списъците на ЮНЕСКО. Най-бедните ни деца по обясними причини напуснаха и училището - всичко това ни отпраща в нищото.

Децата и внуците ни растяха и продължават да растат, без някой седемдесет години да им каже и покаже какво е добро и зло, какво е любов и омраза, какво е достойнство и раболепие, какво е себеотрицание и себичност, какво е милосърдие и безсърдечност, какво е взаимопомощ и егоизъм, какво е скромност и алчност, какво е почтеност и безнравственост, какво е дълг и безхаберие, какво е общо благо и лично облагодетелстване и т.н.