Беше ноември месец 2009 година. Аз и един мой много близък приятел се бяхме уговорили да излезем на кафе. Не се бяхме виждали отдавна. А този мой приятел имаше доскоро любовна афера с едно момиче, което за кратък период беше моя много добра приятелка. Всичко между тях беше толкова непостоянно: в един момент умираха един за друг, в друг се караха и не си говориха след това...
Причината да спра да съм толкова близка с това момиче, беше точно той. Просто грешката му беше, че опита да свали и мен. Само че аз бях толкова затънала в собствените си любовни разочарования, че не ми се занимаваше с чуждите. А моята грешка беше, че просто реших да се позабавлявам с него - излизахме, пишех
ме си всяка вечер, говорихме често по телефона. А тя реши, че аз „отговарям на чувствата му".
Това беше просто пояснение. Та... да се върнем към по-същественото. Беше събота. Излязохме. Взе ме с колата си и отидохме в едно заведение в съседния квартал. Поръчахме си и започнахме, както винаги, да си говорим за най-различни неща.
Обичам точно това в него - че с него мога да говоря за всичко, било то за момчета, за приятелство, за секс, за всичко! Но и до някаква степен изпитвах симпатии към него. Имаше по едно време физическо привличане, но не исках да провалям толкова силно приятелство като нашето - просто не си струваше.
Започнахме да се закачаме - невинни и детински закачки. Докато в един момент не се оказахме в извънредно голяма близост. Стояхме така около десет секунди и нещо в мен започна да шепти: „Целуни го!". Но понеже при мен винаги разумът надделява, се отдръпнах. И до края на нашата среща не сме споменавали нищо за това.
И така мина още една седмица на училище и отново дойде събота. Отново излязохме. Този път отидохме в друг квартал и в друго заведение. Седнахме в един ъгъл и всъщност се усамотихме. Поръчахме си традиционното какао със сметана и отново започнахме да приказваме... за всичко. И отново се появи онази близост. Но този път не послушах разума и го целунах. Той ме изгледа странно. След известно време приказки отново се целунахме. Почувствах нещо странно. Не беше любов. Сигурна съм. Беше някакво много силно привличане. Определено имаше химия между нас...
И докато размишлявах точно над това, той каза, че съм му много, много добра приятелка, че много ме обича и ме цени. И до тук с моите размисли и страсти!
Почувствах се прецакана донякъде. Осъзнах също така, че онази моя „бивша" приятелка донякъде се е оказала права. Когато стана време да се прибираме, на мен ми стана много ... тъжно, някак си. А всъщност нямаше за какво. През целия път обратно не си казахме нищо. Прибрах се. Влязох в стаята си и чух, че телефонът ми звъни. Беше той. Първо ме попита дали съм добре. След като му дадох положителен отговор, отново започнахме да разговаряме както обикновено.
Дълго време след това се чувствах странно. Бях разочарована и донякъде ядосана. Той отново реши да тръгне след нея. Отново започнаха онези караници и сдобрявания. И след всичко това той продължаваше да иска да е с нея.
Но сега, когато продължаваме да сме много добри приятели, когато той има уж сериозна приятелка, осъзнавам, че е било наистина по-добре да не сме повече от ПРИЯТЕЛИ. Вие как мислите?
Цветелина
Коментари (0)
Вашият коментар