Златина Русева - българското кинолоби в Белгия

Международният фестивал за документално кино “Милениум”, който се организира в Белгия от 2009 г., имаше специално представяне на тазгодишния “София филм фест”. Форумът е създаден от българската режисьорка Златина Русева и съпруга ѝ Любомир Георгиев, които живеят в Брюксел. “Милениум” представя филми на независими творци, чувствителни към т.нар. Цели на хилядолетието, определени от ООН през 2000 г., пише "Труд".

Русева е автор на множество ленти, сред които “Смърт в Бали”, “Нощем рибите са червени”, “Портрет на един човек на властта”, “Забравени от войната”, “Зелените портокали на Либерия”, излъчени от френски и белгийски тв канали. Беше гост на 18-ия “София филм фест”.

Тя е от жените, които не остават незабелязани. Вече е натрупала доста житейски опит, но очите ѝ продължават да носят блясъка на любопитно дете. И ще те посрещне с най-завладяващата усмивка. Дали защото за кратко си е у дома, в България, или защото е попила куртоазността на Запада? А може би защото е далеч от вечно сърдития съвременен българин? Затова ли е толкова засмяна Златина Русева?

По-скоро причината е друга - животът е научил може би най-известния български кинодокументалист в чужбина да гледа на света с очите на доброто.

Напуска България през 1986 г.

Тук спират филмите ѝ и тя просто решава да избяга. Не сама, а заедно със съпруга си. И с наивната надежда, че скоро ще могат да вземат при себе си и деветмесечния им тогава син. Това “скоро” обаче се оказва много, много трудно в онези последни комунистически години на страната и отнема близо две години.

Минава доста време и докато Златина успее да осъществи мечтата си - не просто да се спасява с обичайната съдба на имигранта черноработник, а да продължи да прави кино. При това кино, което ѝ харесва. Днес тя наистина е по-известна като режисьор в чужбина, отколкото у нас. Организатор е на международния фестивал “Милениум” за документални филм, част от които представя и в София от 2006-а насам. А в Брюксел, където живее, познават българското кино и култура най-вече благодарение на нея.

Срещаме се със Златина Русева по време на тазгодишния “София филм фест” и не мога да не я попитам как ѝ изглежда днешна България. Далеч от куртоазността на Запада, Златина по-скоро отвръща с болка: “За съжаление България не ми изглежда добре. От години си мисля, че ето, ще тръгнем нагоре. Но това, което усещам напоследък, сериозно ме плаши. Плашат ме апатията и депресията, които са обзели хората. Да, преди също си казвахме, че нещата не са добре, но в гневната интонация на хората все пак имаше и емоция, желание за по-добро. Докато сега усещам апатия, отчаяние и желанието на много хора е да заминат оттук. Често се питам какво се случи, че в тази страна с уникална природа и дадености като туристически потенциал и народопсихология всъщност нищо не се реализира...”

Да, мнозина искат да заминат - факт. Все млади и образовани хора. Това е големият ни проблем днес, пораждащ върволица от други проблеми. Има обаче разлика в бягството преди 1989-а и бягството сега. “Днес това, което ги кара да напуснат родината си, е безперспективността - убедена е Златина. - Според мен хората могат да понесат много тежки ситуации, ако виждат пред себе си перспектива. Знаете ли, Френкел, който е бил в четири концлагера, пише в своята книга: “Намерете смисъл за живота си.” И разказва как тези, които са преживели лагерите на смъртта, са оцелели, защото са намерили някакъв смисъл за това - искали са да направят нещо. А тук в момента хората изгубиха смисъл и вяра! Оттам нататък как да имаш мотивация и смисъл да изградиш нещо. Това е най-страшното нещо, което направиха на България и на хората, които живеят в нея.”

Тук някои биха ѝ опонирали: лесно е да дава съвети за “търсене на смисъл” и “надежда”, когато е навън! Едва ли са прави. Особено когато става дума за Златина Русева. Защото именно търсенето на смисъл е водило и нея, и съпруга ѝ през унизителните ситуации, които е трябвало да преживеят.

“Аз не бях изгубила вяра. През 1986-а аз не исках да живея в затвор, в една затворена страна. Първите ми филми бяха спрени и за мен нямаше шансове да продължа да работя. Всичко, което щях да направя, щеше да е под много силен контрол и цензура. Заминахме, защото не искахме детето ни да расте в ситуация, в която говориш едно вкъщи, а друго - навън. Не исках тази двойна психика за детето си. Искахме да изпробваме собствените си възможности там, където конкуренцията е голяма, но творецът има свобода. От друга страна, беше важно детето ни да расте в свободно пространство и да има свободна мисъл.”

Семейството попада първо в Испания, но после им препоръчват да се преместят в Белгия, където шансовете да вземат детето си от България са по-големи. Така и става, благодарение на помощта от Европейската комисия.

Шокът обаче е голям - и финансов, и емоционален. Любомир, юрист по образование, е общ работник в печатница, а Златина - чистачка. Но и за тази работа трябвало да чака, докато една чехкиня не ѝ издава “тайната”: “За да те харесат за чистачка, трябва да си облечена по-просто, да гледаш надолу...” Русева пробва и я наема възрастна еврейка. Дни наред обаче дамата повтаря:

“Нещо ме съмнява в теб!”

Минава време и семейството решава да създаде продуцентска къща. Нарича я “Диоген”. Около две години минават, докато сценарий на Златина най-сетне е приет в един от белгийските кинофондове. После създават и втора компания, която наричат “Добра и лоша новина” и започват да си сътрудничат с “Лекари без граница”. “Снимахме войни, природни бедствия, хуманитарни катастрофи. Но в трагедиите търсехме добрата новина. Тоест показвахме, че нещата никога не са нито само черни, нито само бели”, спомня си режисьорката.

Питам я кое е мястото в света, което най-много я е наранило. Или пък я е вдъхновило. А тя отвръща: “Бях буквално разтърсена по време на войната в Босна. Видях град, които е бил с много висок стандарт, и хора, които наистина са живеели като добри приятели, но други хора са успели да ги обработят и да ги превърнат във врагове. Може би това е най-страшното, което преживях. И си дадох сметка колко лесно е да манипулираш хората. Ако утре някой реши да направи гражданска война в България, никакъв проблем няма да има! За което медиите също играят важна роля.”

Иначе вдъхновението ѝ идва от корените. Когато тръгват през 1986-а, вземат две книги и две касети. Едната книга е “Приказка за Стоедин” от Никола Русев. Другата е “Огненият ангел” на Валери Брюсов, а касетите са със записи на Висоцки. Може би защото руската литература, музика и кино са ѝ близки. И все пак - как пробиват на Запад? “Стана постепенно. Там има нещо много важно - когато правиш нещо добро, хората те уважават”, отговаря Златина. И нямам повод да не ѝ вярвам.