Да оцелееш... в Survivor

ЕМИЛ СПАХИЙСКИ, ВЕСТНИК "ТРУД"

Снимките, които виждате, са красиви, величествени, любопитни. Изглеждат като пътешествие в изгубения рай. Не е далече от истината, макар че да си част от приключението “Сървайвър” често носи привкус на истински ад - както за участниците, така и за екипа.

За “Сървайвър” има много заблуди - че участниците ядат през цялото време, а екипът е на курорт. Е, не, не е така. Това е най-тежкото и скъпо за продуциране и снимане предаване в света. Екипът по време на снимките достига до 200 души (в американското издание наброяват до 500) - от работниците по конструкциите за игри до риалити екипите, които снимат участниците денонощно.

“Защо, по дяволите, си причинявам всичко това” е неизбежен въпрос. Той се появява в съзнанието ти още с първото нощно дежурство в джунглата заедно с участниците. На първия снимачен ден на “Експедиция Робинзон” в Доминиканската република валя с часове. Всъщност “вали” не е точната дума. Небето се отваря и някой пуска язовир върху теб. Няма къде се скриеш, няма къде да седнеш, не можеш да работиш, не можеш да мислиш. Сливат се море, небе и земя.

В Панама “Островите на перлите” стартираха с идентичен воден ад. В малките паузи през нощта, когато не изтича небето, пространството се изпълва с насекоми  - от красиви тропически пеперуди, големи колкото човешка длан, до миниатюрните “читри”, които могат да те направят на решето за минути. Най-точното определение, което един колега даде за читрите, е: нищо с уста. Те са микроскопични, изглеждат като прах във въздуха. Ухапването им обаче предизвиква алергична реакция на кожата. Появяват се сериозни рани, които често се превръщат в мехури, пълни с гадна течност. Сърби ужасяващо и ако случайно някой сгреши да разчопли раната, в най-добрия случай остава рана и белег за месеци. В лошия вариант се образува гнойна инфекция.

Малките неща са най-гадните - от маларийните комари до ларвите, които насекомите могат да снесат в тялото ти.
Нещо като в “Пришълец”.

“Странно. Раната ми сутринта беше от лявата страна на палеца, а сега е от дясната”, каза един ден Владо - колега оператор. Той беше снимал в Кървавата река, в Залива Самана, Донимиканска република. Парамедикът видя раната и се ужаси.
Във водата виреят всякакви гадинки. Една от тях го е ухапала и снесла ларва в крака му. Червейчето, което заживявав в него обаче мимикрира - когато е до сухожилие става бяло, когато е до вена - червено. Ако го прекъснеш - стават две, и така се образува семейство червеи в тялото ти.

Можеш да снимаш в няколко “Сървайвъра” и да не видиш змия. Това обаче не означава, че ги няма. Те са навсякъде. Във Филипините бебе плюеща кобра се настани в банята на колега, в Панама двуметрова боа любопитно се просна на припек пред стаята на две момичета. Боите и кораловите змии царуваха в Архипелага на перлите. Във Филипините отровните змии са навсякъде - и във водата, и в тревата, и по дърветата.

В Камбоджа пък беше царството на кобрите. На една от локациите на острова имаше пагода. Цялата стена на храма беше осеяна от змийски кожи.
“Щом има кожи, значи има и змии”, възкликна един ден фотографът Дилян Марков. Сякаш сам си го изпроси. Вечерта, след приключване екипът имаше сериозна искрена и лична с реща с двуметрова черна змия, която не си каза породата, но на снимки бе разпозната като черна кобра.

Слава богу, последният “Сървайвър” в Камбоджа се размина само с десетина ухапвания от скорпиони, дребни фрактури и едно ужилване от скат.

“Защо си го причинявате всичко това?” - логичен въпрос. Ами, защото когато след дежурство се качиш на лодката и тръгнеш към базата, океанът измива с красотата си всичко от теб. Защото се чувстваш жив, когато до теб изплува кит, видиш летяща риба, скат, делфин. Защото когато живееш сред местните, когато се докоснеш до културата на други светове, когато времето изгуби значение, проблемите от България изчезват или са безпредметни, виждаш друг смисъл в живота си. И когато накрая се върнеш с богатство в очите и сърцето си, заставаш на летище София, виждаш всекидневието, което те очаква, има един въпрос, който те вълнува: “Кога, по дяволите, ще се върна пак?”