Малко преди Деня на Независимостта на Държавата Израел (Йом Ацмаут, 6 май) нашумелият израелски писател Етгар Керет сподели специално за читателите на “Труд”, че новият му сборник с разкази, издаден наскоро у нас, е именно събитието, което най-много го радва. Според него това е най-добрата му книга. Но безспорно и четирите му книги, издадени у нас от “Жанет 45” и преведени блестящо от Милена Варзоновцева, са толкова добри, че е малко трудно да се съгласим с блестящия автор, пише "Труд".
Преди 3 години, след 8-годишно затишие, сборникът
“Изведнъж на вратата се чука”
за отрицателно време се превърна в бестселър - първо в родината му, а после и по света. Това е първата сбирка с разкази, оглавявала класацията по продажби в Израел и има действително феноменален успех: 80 000 продажби в 8-милионната държава за 1 година. Американското издание предизвика лавина от коментари, а в аудиоверсията текстът бе прочетен от актьорите Уилям Дефо и Стенли Тучи.
47-годишният магьосник на късия разказ беше тук за кратко, но паметно - литературният му гастрол в столицата и Пловдив успя да зарадва ентусиазираните му почитатели, спечелени след големия успех на предишните му три сборника “Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог” (2010), “Момичето на хладилника” (2011) и “Асамтой” (2013).
“В България се чувствам като у дома. Имам много приятели тук и всеки път нямам търпение да дойда отново, за да ги видя, да срещна нови хора и да чуя истории, които ме вдъхновяват.” Наричат го
“израелският
Кафка”
Историите на Керет витаят в две паралелни пространства - взети са от реалността в Израел, но сякаш са се случили само в главата на техния автор. Звучат сюрреалистично и минималистично, имат театрално внушение и са идеален материал за модерни екранизации. Именно абсурдисткото им звучене ги прави универсални разкази за мира и войната, старите и младите, жените и мъжете, децата и животните. Неслучайно го сравняват с Кафка, Вонегът и Кортасар, защото това са авторите, от които виртуозният писател се е учил.
“Бих нарекъл писането си посттравматично: от семейството, от което произхождам, и от страната, в която живея, съм натрупал достатъчно лудост и мъка”, признава Керет и добавя: “Пиша все повече за младите хора в Израел, отколкото за по-старото поколение. Колкото и да е невероятно, техните мисли и чувства са по-сложни и крехки от тези на техните родители, които продължават да живеят със спомена за ужаса на холокоста. Децата растат и се развиват невероятно бързо. Задават невероятни въпроси. И очакват да получат бързи отговори. Точно затова на мен ми е два пъти по-трудно да бъда баща, отколкото е било навремето за моя баща спрямо мен.” Принуден да отговаря на канонада от въпроси, задавани от неговия син всяка сутрин, между събуждането и училището, Керет измисля поредица от истории. Това е отговорът на писателя, чието най-мощно вдъхновение е любопитството на неговото дете.
“Винаги казвай благодаря”
Магическият успех на Керет се дължи не само на лекото му перо, но и на силната му интуиция да намира, измисля и разказва истории, които трудно се забравят. Редом с големите автори на Израел днес, той стои по-близо до сатирика и драматурга Ханох Левин, отколкото до живия класик Амос Оз, който разказва истории, близки до светоусещането на по-старата генерация. Затова славата на Керет извира от непрестанната му способност да играе като фокусник с образи, идеи и сюжети - едновременно “хомо луденс” и “лошото дете” на модерната израелска литература, което е трудно да не бъде обикнато. “Убеден съм, че ако аз лично бях станал жертва на холокоста, нямаше да имам силите да оцелея, психически и духовно. Когато гледам родителите си, никога не знам откъде са намерили сили, за да се съхранят.” Историята, която никога няма да забрави, е разказана от майка му Орна, чиито съвет е впечатляващ: “Винаги когато близо до теб някой се храни и използва нож и вилица, за да яде, а не за да те наръга, трябва да кажеш: благодаря.”
Има нещо изключително в този писател. В творчеството му ще срещнете всичките си съседи, близки и познати, но жестовете и репликите им ще ви прозвучат странно и ексцентрично. Ще ги погледнете с други очи и заедно с тях ще преосмислите света. “Да, винаги пиша за хора, които познавам и разказвам истории, които са се случили или са минали през въображението ми - моето и това на моя малък син Лев. Сега виждам света само през неговите очи и го описвам такъв, какъвто го вижда той - абсолютно невероятен! Щастлив съм да бъда баща. И съм щастлив да разказвам историите, които той разказва на мен, като ми задава въпроси.”
Благодарение способността му да разказва обикновени истории по необикновен начин, Керет се телепортира по целия свят като герой, излязъл от собственото си буйно въображение и дори се приземи с финес в израелските учебници по литература. Успехът му е внушителен - днес фантастичните истории на Керет вече са преведени в близо 40 държави на 34 езика, включително японски, китайски, норвежки, грузински, корсикански и галисийски. Стана звезда не само в Европа, но и в САЩ. Междувременно получи Ордена на изкуствата и литературата на Франция, а във Варшава в негова чест построиха най-тясната къща на света, мушната в пролуката между две стари кооперации. В момента Етгар Керет живее в Тел Авив (роден е в Рамат Ган) и преподава във Факултета по еврейска литература в университета “Бен Гурион”, където не се уморява да повтаря на студентите си: “Не понасям идеята за добре написана история. Гласувам с две ръце за
зле написани
добри истории.” Със съпругата му Шира Гефен са автори на пълнометражния филм “Медуза”, отличен със “Златна камера” в Кан през 2007. Миналата година култовият му разказ “Какво носим в джобовете си?” бе адаптиран от Горан Дукич в stop motion късометражка, чиято премиера беше на фестивала “Сънданс 2013”. А повестта му “Щастливите лагерници на Кнелер” е в основата на култовия комикс “Пицария Камикадзе” и на сценария на Wristcutters на режисьора Горан Дукич с Том Уейтс в главната роля.
Коментари (0)
Вашият коментар