Орлин Горанов: 6 месеца казарма ще направят от момчето мъж

Орлин Горанов е роден на 8 август 1957 г. в Берковица. Като дете пее в хор “Бодра смяна", а по-късно в Ансамбъла на армията, където е солист и сега. През 1984 г. печели “Златният Орфей”. През 1990 г. завършва оперно пеене и прави над 15 роли на сцените по света. През 2010 г. се снима във филма “Мисия Лондон". Играе и в театралните постановки “Операцията" и "Апокалипсис кога", предстои премиерата и на “Дон Кихот”. Член е на Ордена на рицарите тамплиери. Със съпругата си Валя имат дъщеря Жаклин, която учи в САЩ. Носител на първа награда на тазгодишния музикален фестивал "Бургас и морето".

 В мое изпълнени “Импресия” придоби ново лице и журито на “Бургас и морето” я избра, обяснява певецът след изригването на Петя Буюклиева, че се гласувало безпринципно

- Г-н Горанов, разговаряхме преди година пак около рождения ви ден - какво се промени за това време, какво ви донесе - приятели, успехи, нова къща?
- Благодаря за вниманието, че отново съм гост на една от любимите медии. През тази година се случиха доста приятни неща и не чак толкова приятни, но животът е с много нюанси.
В годината на
 дървения кон по
 китайския хороскоп
 чакаме да се случат
 много хубави неща,
 да се започне на чисто с ново начало и даже да започнем да мислим и да живеем по нов начин, да усещаме света и себе си по-добре. Тази е надеждата - започват да се изчистват полека-лека негативните неща около нас и най-вече в отношенията на хората и във вярата им. Пропиляхме толкова години в очакване на Годо и в търсене на неволята. Крайно време е да спрем със старата нагласа да чакаме някой да дойде отвън и да ни оправи нещата, а да се хванем здраво за ръце и за съдбата си и да започнем да ръководим живота си. 

- Да не би да виждате зачатъци на гражданско общество след протестите?
- Не смея да вземам страна относно събитията, които се случиха през последната година, защото в България много неща стават “случайно”. А няма нищо случайно особено за събития на улицата. Винаги съм се плашил от тях, защото
в демократично
 общество да живееш
 без ангажименти си е
 на ръба на анархията Няма как да искаме да се случват нещата, а ние да бъдем встрани - някой друг да гласува, някой друг да ни свърши работата и т.н. Иска ми се да спрем с емоциите и с първосигналното реагиране, защото те не са добър съветник. За да се случат нещата, трябва да се обсъдят от всички страни, и тогава решение ще се намери. Аз съм позитивно настроен, че всичко започва полека да се намества.
- Да разсечем гордиевия възел. Петя Буюклиева коментира в медиите като парадокс факта, че на конкурса “Бургас и морето” журито сложи първо вашата песен като резервна, а после я класира първа. Буюклиева дори каза, че лъжете.
- Всеки има право на свой въпрос и аз не съм човекът, който ще  даде точния отговор. Тя може да пита председателя на журито Михаил Белчев, а може да пита и хората. Какво е решило журито, е негова работа, не моя. Мен не ме засяга. Аз трябваше да представя едно заглавие в конкурс за песен, а не за изпълнители. И ако тя толкова много е обидена, че не е в тройката, не мога да  помогна. 

- Миналата година спечелихте две награди в “Бургас и морето” - “Хелоу без гудбай” стана песента на публиката, а журито  отреди трето място.
- И там ли е имало някакъв проблем? Не мога да разбера защо всяка година на конкурс в Бургас има скандали.
На конкурс има
 победители и
 непобедители. Като
не им харесва, да не
 участват. Ако не
 бях номиниран, не
 бих се сърдил
 на никого, защото четирима участват в съставянето на една песен - композитор, текстописец, аранжор и певец. Даже при мен се случиха постфактум нещата, защото песента вече бе приета. Тя стана първа резерва поради друга причина - защото по регламент един изпълнител или композитор няма право да участва с две песни.
В Бургас журито приема песните на демо, прослушва ги на тъмно и ги оценява, без да знае кои имена стоят зад всяка песен. Когато после се отварят пликовете с имената на авторите, виждат, че при два текста има дублиране на имена. Решават да отпадне тази песен, която има по-малко точки. Така става и с Васил Петров, който изпълнява две песни на двама различни автори и журито определя втората му песен за първа резерва. Забележете, тя още в началото е била първа резерва. След като журито установява дублаж в две от песните, се освобождават две места. И двете резерви влизат, но условието на организаторите е тази песен да е изпята от друг, не от Васил. Тогава авторите ми се обадиха да я изпея. Направихме я по малко по-друг начин, защото с Васко сме различни като стилове, като изказ и като глас. В моето изпълнение песента е придобила ново лице и журито гласува за нея. Затова е и конкурсната вечер, за да може на нея артистът да представи песента в най-добрия вариант. Да оставим факта, че всяка община е в правото си да определя регламента и организацията, а изпълнителите сме само част от екипа. 

За жалост, попконкурсът в Бургас е като последния мохикан, в който композиторите могат да представят свои песни. Компания му правят и няколко регионални, като “Златният кестен” в Петрич и столичния за нова българска поп и рок песен.
- Какви задачи предстои да отмятате?
- Участия, концерти, театрални спектакли, продукции. В журито съм и на “България търси талант”, за което благодаря на екипа. И преди имах оферти да участвам, но все нямах физическа възможност. За мен това е един от най-позитивните формати и се радвам да споделя опита си с младите, да им бъда полезен с каквото мога и да намерим новата звезда на българската поп сцена. В журито освен мен са Наско от Б.Т.Р., прекрасната певициа Десислава и Миро - един великолепен творец. Мисля, че ще стане едно разкошно предаване с много приятни емоции.
- Тези тв формати могат ли да заменят люпилнята на певчески таланти като хор “Бодра смяна”, където сте пели?
- Това са съвсем различни неща. Тримесечен експириънс, който сега ще получат в академията, няма да е чак толкова голям, но пък ще е безценен от гледна точка на това, че ще имат възможност да работят с прекрасните музиканти от “Ку-ку бенд”, а и менторите ще помогнем с каквото можем.
- Поп музика, оперно пеене, филмов актьор, а сега влизате и в ролята на Дон Кихот в театрална постановка. Откъде този хъс за работа?
- По натура съм такъв - обичам да си поставям препятствия, защото без тях животът не е интересен. Единственото изискване на сцената е да се самоотдадеш и да се опиташ да направиш публиката по-специална. Да я накараш да си задава въпроси, каквито не среща всеки ден. И да потърси отговорите. Защото в забързаното ежедневие даваме все повече хляб на коремчето, отколкото на душата. А е хубаво в тези размирни времена да си дадем самооценка, а и повече вяра, за да можем да сбъдваме мечти. Иначе защо живеем.
- Прицелили сте се в ролята на Дон Кихот, която някога направи Коста Цонев.
- Неговата роля бе емблематична, помня я.
- Това втората ви постановка ли е след комедията “Апокалипсис кога” на Кюстендилския театър?
- Трета, защото след “Апокалипсиса” дойде “Операция” на Иво Сиромахов, която играехме при пълни салони в Сатиричния театър. Тези две сатири направихме с Борис Панкин и Мариан Бачев. Сега вече посягаме към класиката.
Време е отново да извадим Дон Кихот, защото това, което е написал Сервантес в ония години, разбунва много духове, включително и Великата инквизиция, която го привиква заради някои негови сентенции. 

- Кое оръжие ще покажете на публиката с тази роля?
- В ролята на Дон
 Кихот искам да
 покажа, че за да
 бъдеш рицар, не
 трябва да си луд,
а много вярващ
в каузата,
 която следваш и правиш, даже и да заболи. Хубавите неща не идват даром. Както казва Сервантес: “Свободата, Санчо, се крепи на върха на бойното копие.”
- За вас няма да е трудна ролята на рицар, защото сте член на Ордена на рицарите тамплиери...
- (Смее се.) Това няма нищо общо. Въпросът е чисто актьорски да се превъплътя в една роля и да се опитам чрез езика на Сервантес и на Дон Кихот да върна на хората вярата в хубавото на живота.
- Значи ще играете с възпитателна цел.
- О, да - всяко качване на сцената е с възпитателна цел.
- Мечтали сте да станете лекар, но завършвате двигатели, ставате певец, играете в киното и театъра. Непредвидим ли е животът?
- Той е такъв, какъвто го направиш. Обичам провокациите, които сам си предизвиквам. Всеки покорен връх е стъпка напред. Музиката е необятен океан и колкото по-надълбоко се потапяш в нея, разбираш, че си в самото начало. Един живот сигурно няма да ми стигне, но страшно ме зарежда работата с колегите особено с младите.
Втора година
 преподавам поп и
 джаз в Югозападния
 университет
Но не искам да се форматирам, затова казвам, че преподавам пеене. Това е най-универсалният език на всички живи същества - понякога не се искат думи, достатъчно е някоя мелодия да те хване. Тя няма граници, няма религия, няма език. Музиката е велика. И поради що се срамим да се наречем прапрапотомци на Орфей. Имаме божествена страна, разкошна природа...
- Печелите голямата награда на “Златният Орфей” едва на 27 години. Това ли ви провокира да търсите друго поприще?
- Аз ходя на фестивали да си сверявам часовника, а не на всяка цена да спечеля награда. Затова и никога не съм завиждал. Ако не успея да извлека максимум дивиденти от това какво съм видял и чул, значи е нямало смисъл да участвам. Всички конкурсни фестивали за нас са момент на преоценка, на сравнение с това, което мислиш, че си направил. Благодаря на съдбата, че на 27 години бях на точното място по точното време и спечелих Гран при на “Златният Орфей”. Всичко е шанс в живота. И тъй като това бе най-високата награда за поп изпълнители в България, на следващата година реших да опитам нещо друго и се върнах към старата си любов - класиката. Не сгреших, докоснах се до велики творци,
направих над 15 роли
 в операта, пял съм
на всички континенти с изключение на Австралия и Антарктида. Но, за жалост, годините на преход първо рефлектират върху хората на изкуството, които са доста емоционални и чувствителни. И не могат да бъдат отдадени 100 процента, ако не са освободени от злободневни проблеми.
- Отдавна ратувате за национална доктрина за българската култура.
- Когато една държава няма национална доктрина за културата си, говорим за духовни трупове. Няма как човек да има мечти, ако живее ден за ден и час за час. Голяма грешка е, ако не се надгражда. Доста хора се изказват негативно за това какво е било преди 30-40 години. Може строят да е бил недемократичен, но точно 70-те години дъщерята на първия човек - Людмила Живкова, показа на света, че България е на 1300 г., че имаме едни от най-старите съкровища и че нашата азбука е дала култура на 600 милиона хора на два-три континента в света за разлика от гръцката, на която се говори само в Гърция.
- Отстояването на националната идентичност не влиза ли в противоречие с глобализацията, за която също сте?
- Аз съм за глобализацята, но не на всяка цена. Тя има и плюсове, и минуси. Някой прогнозира, че в нея ще изгубим нашата идентичност, ще изчезнем като етнос и ще бъдем просто земляни. Да, глобализацията утре може да премахне финикийските знаци от финансовата система и да дойдат т.нар. биткойни примерно. Какви са плюсовете на такава уникална уравниловка? Единствено пълен контрол над всички живи същества на планетата. Но всички сме различни - и по ген, и по цвят, и по историческа наследеност.
Какво ще стане при
 глобализацията с
 уникалния спектър от
 етноси на България, които носят цялото богатство на своята култура и традиции. Защо да ги рушим и какво лошо има в тях? На Балканите сме уникален пример за мултоетнически модел, какъв е проблемът?
- От друга страна, глобализацията помогна дъщеря ви Жаклин да отиде още 11-годишна да учи във Виена.
- О, не - там съдбата се намеси. Сега е в Америка, но и това е временна спирка от нейното пътешествие.
- И с това име Жаклин, като се омъжи за чужденец, прекъсва националната идентичност.
- Носи буквичката на баба си Живка.
- И името на...
- Според някои сме я кръстили на Жаклин Онасис, но не сме. На Жаклин Бисе, любима актриса и много красива жена.
- Не можем да се сплотим и всеки е срещу всеки. Какви сме - космополити, индивдуалисти, недоверчиви, мързеливи, криви?
- Всичко това е българинът, но, за жалост, с малка буква. Ако успеем да го преодолеем, ще бъдем с главна буква. Хубаво е да си индивидуалист, даровит и особен, но когато не успяваш да работиш в екип, нещата не стават.
- От години сте солист на представителния ансамбъл на въоръжените сили, и то в националната гвардейска част. Какво мислите за армията?
- Като приключи с училището, момчето на 18 години трябва да се отдели от вкъщи. И да има отговорности към себе си, близките и държавата. Вярно, сега живеем в общество, в което няма войни и тръбата не свири всеки ден за бой. Но ако се наложи момчето да защитава себе си, семейството си и родината си, трябва да е готово. Някой ще каже, че това е изгубено време, светът е динамичен и няма време за военни игрички на стражари и апаши. Но целта на военното обучение е да подготви момчето да бъде мъж, за да носи отговорности и към децата си утре, и към страната си.
- Тоест да стане войник?
- Шест месеца
 казарма е достатъчно
В Швейцария, след като завършат службата, момчетата се връщат у дома си с един кат дрехи и лично оръжие, което остава вкъщи като негова лична непрекосновеност.
- Какво не достига да оправим страната си като Швейцария?
- Трябва ни швейцарската дисциплина. Неслучайно 400 години личната гвардия на папата във Ватикана е от швейцарци. Няма защо да търсим разковничеството някъде другаде. Ние сме си виновни за всичко, което се случва в държавата ни.
- Промени ли характера ви членуването в Ордена на рицарите тамплиери?
- Това е едно волно сдружение. В него не всеки може да членува, а трябва да бъде представен от друг и съответно одобрен да заслужи място. Благодарен съм на актьора и приятеля, светла му памет -
Андрей Баташов
 ми помогна да
 разбера Ордена на
 рицарите тамплиери
 като организация и
 ми стана гарант в нея  Ако човек всеки ден си задава въпросите кой съм, къде отивам, защо го правя и т.н., ще стигне до простата истина, че, за да бъдеш полезен на хората, трябва да си готов да даваш, без да търсиш нищо в замяна.
Основната цел в нашия орден е стремежът да обединим хората. Бог е един и няма значение какво име носи. Всеки има право да го нарича както си иска. Но Бог създателят е един. Така че, ако в днешно време си подаваме ръка за всичко, което искаме да направим, нещата ще бъдат прекрасни. Всеки има икуменическото право и свобода да изповядва каквато религия иска.
Нашият стремеж е да помогнем на падналия да стане. Защото, ако човек е изгубил вяра, няма как да го вдигнеш, колкото и патерици да му слагаш. Ако това успееш, си направил много.

Интервюто е пред "24 часа"