Светът е пълен със суеверия. Черни котки, петък 13-и, червени конци и амулети... Ще кажете, това е банално. Вярно, друго си е да обикаляш земното кълбо и да пипаш интересни места я за любов, я за късмет, я за богатство. Куп забележителности, освен че са известни паметници, са “натоварени” и със задачата да сбъдват съкровени човешки желания. И хората - вярват или не, се тълпят пред тях. Представяме ви седем от най-известните паметници, части от които са излъскани до блясък от... пипане.
Бикът от Уолстрийт е толкова популярен, че дори оспорва лидерството на Статуята на свободата като най-известна нюйоркска забележителност. Бронзовото животно се намира близо до финансова улица №1 в света. Арх. Артуро ди Модика го отлива и поставя със собствени средства. Идеята му хрумва след икономическата криза през 1987 г., а силното и агресивно животно трябвало да символизира мощта на американския народ.
Днес по Бика от Уолстрийт много си падат китайските и индийските туристи. Първо, защото авторът е поставил негово копие и в Шанхай, но оригиналът винаги е по-интересен. И второ, защото присъства в индийския филм Kal Ho Naa Ho. Търговците казват, че бикът носи финансов успех, ако го хванеш за рогата. Най-излъсканата част по тялото му обаче са… тестисите. Явно туристите вярват и на друга легенда!
Символът на Верона - бронзовата статуя на Жулиета, се намира пред дома, където са се случили част от събитията в най-известната любовна история в света. Старинната сграда някога е принадлежала на рода Капело, прототип на семейство Капулети от Шекспировата пиеса. В началото на ХХ в. градските власти откупуват къщата, за да я превърнат в музей. А статуята на Жулиета, дело на скулптора Нерео Константин, се появява пред входа през 1972 г.
Туристическият поток там е нескончаем. Паметникът обещава късмет и щастие в любовта. Достатъчно е да си подържите ръката върху дясната гърда на бронзовата Жулиета. Наскоро обаче местните власти установяват, че от пипане паметникът се е повредил. Затова поставят пред дома копие, а оригиналът влиза в музея. Дали обаче копието “сбъдва” желания на влюбените? Както се казва, пипнете и ще разберете.
Скулптурите в станция “Пл. “Революция” на метрото в Москва вече са се превърнали в своего рода езически идоли. А преди години изваяните матроси, работници, спортисти и прочее граждани от соцепохата трябвало да символизират мощта на съветския народ. Метростанцията е проектирана от арх. Алексей Душкин. Той създава и 76 бронзови фигури, свързани днес с различни поверия.
Носа на бронзовото куче от статуята на граничаря докосват най-вече студентите, за да изкарат шестици на изпитите. Обувката на бронзовата студентка обаче пипат влюбените момичета, надявайки се на споделени чувства. Молива на младия изобретател със страхопочитание държат суеверните учени с надеждата да направят голямото си откритие. Можете да сипете зрънца пред кокошката, да погалите гребена на петела, да се ръкувате със селянина, да пипнете бюста на спортистката или флагчето на матроса...
И в Санкт Петербург си имат подобна забележителност. Птичката, известна като Чижик-Пижик, също е от бронз, но е висока едва 11 см. Славата си дължи на популярна руска песничка, но неин автор е режисьорът, сценарист и скулптор Резо Габриадзе. Навремето “чижик-пижик” наричали студентите от Императорското училище по право заради цветовете на униформата им, напомнящи оперението на местна птица. Школото се намирало на брега на река Фонтанка, а възпитаниците му си имали любимо място, където се събирали пиели водка. Именно заради това петербургският писател Андрей Битов предлага там да се постави паметник.
Въпреки скромните си размери статуйката нашумява сред туристите. Според местната легенда, за да се сбъдне желанието ти, трябва не просто да хвърлиш монетка, а тя да попадне на постамента под птичката. Не е лесно, повярвайте! Монетките падат най-вече във водата, а там заради тях се гмуркат предприемчиви хлапета. Младоженците пък си имат традиция да пускат с въженце чашка с водка, за да се чукнат с вечно пияната и щастлива птичка. За да са щастливи и те.
На гробището “Пер Лашез” в Париж също има паметници, свързани с поверия. Най-известният е посмъртната бронзова отливка на поета журналист Виктор Ноар. Посетители го докосват, за да... удължат сексуалния си живот.
Странно, но нито животът, нито смъртта на поета имат нещо общо с поверието. Ноар бил обичан в Париж публицист от средата на XIX в., но се прославил печално - бил се на дуел с роднина на Наполеон III и загинал. Това предизвикало вълна от революционни настроения в Париж и на погребението му се стекли тълпи от граждани. Когато правели бронзовата отливка на загиналия, на чатала се появила характерна издатина. Днес анатомичната подробност впечатлява мнозина туристи, които толкова усърдно я галят, че тя вече блести като златна.
Няма как да не сте чували за Глиганчето във Флоренция. Жителите на италианския град ласкаво го наричат Порчелино, но то се сдобива с известност от приказката на Андерсен “Бронзовият глиган”. Флорентинското глиганче е близо до Понте Векио, а задачата му е да сбъдва желания. Нужно е само да го погалите по муцунката и да оставите монета на езика му. Монетката обаче трябва да падне през решетката във водите на фонтана. Копия на глиганчето има по цял свят - от Канада чак до Австралия... И навсякъде усърдно изпълняват желания: за по-добро време, за късмет и щастие.
Камъкът от Бларни е една от най-известните забележителности в Ирландия. Тук няма статуя, има само къс варовик, монтиран в крепостната стена на замъка Бларни. Според легендата шотландският крал Робърт I Брус подарил на Кормак Маккарти, владетеля на Бларни, половината от камъка, на който коронясвали кралете на Шотландия, в знак на благодарност за оказаната помощ по време на битка.
Точно това е и камъкът, който днес туристите целуват, за да се сдобият с дар слово. Твърди се, че навремето потомък на Бларни целунал камъка, преди да отиде при Елизабет Първа и да се опита да я убеди да не му отнема владенията. Т.е. нужно му било красноречие. Сега, за да се сдобиете с този дар, трябва да се обърнете с гръб към стената, да се наведете ниско под предпазния парапет и да целунете камъка.
Материалът е на вестник "Труд"
Коментари (0)
Вашият коментар