Наталия Симеонова: Когато си щастлив, недей да крещиш!

- Наталия, как ви се струва напоследък - българите склонни ли сме да предаваме доброто един на друг, или по-скоро сме се свили в черупките си в стремежа за оцеляване? С екипа на “Предай нататък” обикаляте страната и имате богати впечатления.
- Потресена съм от трагедията, която се случи в село Горни Лом. Тъжно е, че докато някой не си е свършил работата, или се получила грешка от недоглеждане, за която други хора плащат с живота си. Чух и за мизерните заплати, които са вземали тези хора, при това работейки толкова опасна работа. Искам да изкажа искрените си съболезнования на всички семейства, загубили близките си там.

Но в същото време, изхождайки от опита си в “Предай нататък”, не мога да кажа друго, освен че българите наистина са състрадателни, съпреживяват болките на познатите си и даже на непознати. Имаме стотици благодетели, които протягат ръка на практика на абсолютно непознати за тях хора. Ние им разказваме една история и те вземат спонтанно и дълбоко човешко решение да помогнат - дали финансово, дали по друг начин, но го правят. Наистина има много добри хора в България и това ми дава надежда.

- Преди време обаче имаше и злоупотреби с вашето име.
-Радвам се, че те бързо бяха разкрити и стопирани от съответните органи. Ставаше дума за едно момче от град Стамболийски, което си беше позволило да направи фалшив фейсбук профил от мое име и да пуска призиви за помощ. Неговата огромна грешка беше, че беше публикувал реалната си банкова сметка и така полицията го залови. Вярвам, че той получи заслуженото. Наистина трябва да си лишен от всякакъв морал, за да постъпиш по този начин.

- А това, че помагате и водите героите си напред, не ги ли прави някак инертни, малко по-мързеливи? Има ли хора, които се обръщат ли се към вас за проблеми, които могат и сами да решат?
- Към нас се обръщат най-вече близки, които искат да ги подкрепят даден човек, който има нужда от това. Не бих казала, че нашата помощ ще го направи инертен. Напротив - получавайки силен емоционален тласък от нашата подкрепа, както и от загрижеността на техен близък човек, тези хора се активизират и почват да търсят пътища, за да изплуват. Когато си озарен от надеждата, получаваш силна енергия. За повечето ни герои животът им се променя към добро. И това пък дава сили на нас, на екипа, да правим това предаване.

- А как се помага на хора, загубили децата си? Стартирахте една нова инициатива - “Шесте великденски ангела”...
- Става дума за 6 деца, загинали в Симеоновград преди време, когато пиян шофьор връхлетял върху тротоара, където са били те. Приятел на семейството на едно от тях - Трифон, ни потърси, за да им вдъхнем малко кураж, да ги разведрим по някакъв начин. Дълго мислехме как може да стане това. Направихме кратко видео за Трифон, и така съживихме спомена за него, като говорихме с приятелите и близките му. От тях излезе идеята, че би било добре да се подеме някаква национална кампания, която да подсеща хората, че е фатално да се качват зад волана, употребили алкохол. Намерихме фирма, която да отпечата 100 000 стикера и те се раздават на бензиностанции ОМВ на всеки, който зареди гориво. Така, дори и да не си залепи стикера на стъклото, а го сложи в портфейла си, човек ще се подсеща, че това да не караш пил е знак, че цениш живота - не само собствения си, но и този на другите.

- Вие лично по-разумен шофьор ли станахте?
- Аз в никакъв случай не съм агресивен шофьор. Спазвам правилата, нямам акт от много време (смее се).

- В началото на кариерата си сте работили с Хачо Бояджиев. Какво ви научи той?
- Винаги съм казвала, че това е моят телевизионен татко и имах много топло отношение към него. Бях едва 18-годишна през лятото на 1988 г., когато чух по радиото, че БНТ обявява конкурс за водещи на младежко предаване “Формула 5”. Като научна фантастика ми звучеше дори фактът, че телевизията (членувано, защото тогава беше само една телевизия) обявява конкурс. Това ми се струваше най-недостъпното място на света. Но - събрах смелост и се явих.

Бях сред 20-ината, които преминаха успешно трите кръга на състезанието. След това от режисьорската апаратна при нас в студиото дойде величествено Хачо Бояджиев, представи се и каза: “Имам една добра и една лоша новина - добрата е, че спечелихте конкурса, а лошата, че конкурсът всъщност сега започва.” И ние, зарадвани, че сме се справили с конкуренцията на над 500 желаещи да станат водещи, изведнъж се оказахме пак в стартова позиция.

После цели 3 месеца в студио 5, което сега носи името на Хачо, се обучавахме, а той ни наблюдаваше - ходехме на репортажи, монтирахме. В боя човек осъзнава страшно много неща...

В крайна сметка останахме две двойки водещи - аз и Георги Ангелов, който в момента води “Денят започва с култура” по БНТ1, както Мария Касимова (сега тя работи за “Преди обед” по Би Ти Ви) и Асен Григоров, който също работи за БНТ1. Четиримата, които спечелихме конкурса преди толкова много време, и досега сме активни в професията. Явно е, че Хачо е проявил усет и ни е научил на много неща.

- Помните ли да ви е крещял, от какво беше недоволен?
- Не, той нямаше навика да крещи. Но дори когато говореше много тихо, всичко звучеше като смразяваща команда за действие. Беше изключително авторитетен режисьор, чиято дума беше закон. И никой не спореше с него. Правил ни е много язвителни забележки, критикуваше ни, понякога много ме е заболявало, но никога не съм се сърдела. Точно както родителят те напътства, но респектът към него ти пречи да му се обидиш.
“Формула 5” просъществува доста дълго, после ние с Георги Ангелов направихме “Рококо”. Хачо вече беше станал генерален директор на телевизията. Дори дипломната ми работа във Факултета по журналистика беше с тема “Феноменът Хачо Бояджиев”. Той наистина е феноменален. Светла му памет.

- Имате опит от забавни продукции. Бихте ли се заели да водите лайфстайл предаване сега? Напоследък е модерно.
- Едва ли, аз нямам визията за лайфстайл предаване. Има много млади момичета, които се справят в това амплоа добре.
Освен това в проекта “Предай нататък” се чувствам точно на моето място. Отива ми като послание, като кауза.

А и по някакъв начин е надграждане на това, с което съм се занимавала преди. В “Море от любов” също сме помагали на двама души да намерят изход от своята емоционална криза, но сега в “Предай нататък”, се опитваме да разширим мащаба. Което е и по-трудно, защото в повечето случаи поръчителите не ни казват какво биха искали да подготвим като изненада. И ние трябва много ги да разпитваме, за да разберем какво най-много би се харесало на героите в нашето предаване. Е, разбира се, рядко, но сме получавали и писма с цял списък с непосилни задачи: Първо - общинско жилище, после - да ни погасите кредита в банката... Това най-често не са онези емоционални писма, по които тръгваме да работим.

- Пишат ви досущ като на премиер...
- Това е смешно... Истината е, че повечето от писмата завършват с думите “дори появата ви ще е достатъчна, за да даде нова надежда”.

- Преди време бяхте номинирана за приза “Жена на годината”. Вие как се чувствате - като “мама на годината”, като “водеща на годината” или...
- Разбира се, че ми беше приятно, че бях номинирана, но в никакъв случай не го приемах като амбициозна цел. Има толкова много жени на годината, че е срамно само една от тях да грабне приза. А що се отнася до “мама на годината”, то наистина се надявам да се окажа успешен проект като майка. За да се направят подобни оценки обаче, трябва да мине много време.

- Били сте муза на няколко известни мъже. По-трудна ли е една връзка, когато всички ви познават? Напоследък има много популярни двойки, които нарочно парадират с личния си живот.

- Мисля, че е грешка човек да излага личния си живот на показ. Допускала я и знам, че когато си щастлив, не е хубаво да крещиш на тази тема. По-добре е да си лягаш с тиха, дори с казана наум молитва и благодарност. И да съхраняваш миговете на хармония за себе си, отколкото да ги споделяш с много хора. Струва ми се, че това е и деликатният начин да се отнасяш с партньора си.

- А и може да се предизвика завистта на околните.
- Не знам дали завистта може да повлияе на живота ти. Но от любов към партньора си е хубаво да си по-дискретен и щадящ. Твърде много съм споделяла за личния си живот, за интимните си чувства, въвличала съм партньора си в една публичност, която не знам доколко му е била приятна. Говоря за годините, когато тепърва започвах да водя “Море от любов” и все още бяхме заедно с Денис. Не знам доколко му е било приятно да даваме интервюта колко сме щастливи заедно. Това са неща, които засягат само двама души.

- Кога за последно се видяхте с него?
- Преди два часа (смее се) в студиото. Виждаме се всеки ден, той е мой продуцент.

- Сега влюбена ли сте?
- Нямам приятел, няма мъж, в който да съм влюбена, но животът е прекрасен и съм насочила цялата си любов към него.

- Какво ще ви лиши от необходимостта да работите - наследство, джакпот или богат съпруг?
- Това в сферата на мечтите ли е? Много пъти сме си говорили с екипа, че ако ударя джакпота, макар че никога не съм играла тото, та, ако спечеля, със сигурност поне 1 г. няма да търсим благодетели за предаването.
Истината е, че не си мечтая за такива неща като изброените. Няма лесни пътища. На 44 г. си давам сметка, че няма лесен начин човек да изживее живота си. Всеки Божи ден изисква усилия на волята, на разума, на всички личностни качества в посока на това да оправдаеш щастието, че си се събудил жив и здрав.

- Знам, че обожавате пръстени и шапки. Коя колекция е по-богата?
- О, имам колекции и от шапки, и от огромни пръстени, които обаче не съм носила от години. Сега не ми се струва уместно да отида в село Овчеполци и да нося екстравагантен пръстен на ръката си.

Имам и много шапки, но те са стари. Преди често отскачах до ателието на Ирина Сердарева - знаменитата майсторка. Даже си спомням, че двете заедно измислихме шапка за моята сватба навремето.

- А сега нямате ли си чисто женска мания?
- За последно си купих часовник на Diesel, който не бих нарекла женска глезотия, защото е по-скоро огромен, екстравагантен, черен. Даже една приятелка го нарече “водомер” (смее се).

- Има ли нещо, което бихте променила, ако имаше как да се върнете в миналото?
- Много пъти съм си мислела как е било правилно да постъпя в различни по-критични ситуации. И на финала съм си давала сметка, че когато се случва дадена житейска криза, всъщност постъпваш по най-логичния и естествен начин за онзи момент. Всяка преоценка от позицията на времето и опита не е правдива. Нещата се променят и ти нямаш същия поглед към старата ситуация.

Дълбоко вярвам, че всеки взема най-правилните за себе си решения. И дори да допуска грешки, в това има дълбок житейски смисъл - получаваш урок, който е трябвало да получиш. Във всички случаи не съм от хората, които се тюхкат за миналото. Това е безсмислено занимание.

Материалът е на вестник "Труд"