Любо Киров: Можех да умра при катастрофата, но Господ ме обича и отново ме измъкна

 - Г-н Киров, замисляли ли сте се дали може да се направи някаква аналогия между катастрофата, която преживяхте наскоро, и клипа и текста на новата ви песен “Знам”? Сам определяте видеото като “апокалиптично”.

- Много често ми се случват нещата, за които пиша в песните си. Сякаш съм пророк за личната си съдба по някакъв начин. Но това, че имах такава идея за апокалиптичен видеоклип, до голяма степен се препокрива с моята идея за това, че идва момент, в който човек се дърпа и вижда нещата отстрани. Такъв е и текстът. Големият смисъл е да видиш кое е важно и кое не е. Една такава катастрофа много често кара хората да пренаредят ценностната си система. Така се случи и с мен, но всъщност се е случило най-доброто, което може да стане - аз съм без драскотина. Това трябва да се приеме като позитив. Много хора казват: О, колко лошо нещо ти се случи. Всъщност се случи нещо много добро. И аз смятам, че Господ ме пази и за пореден път ми показва, че има нужда да говоря за нещата, в които вярвам, и да обяснявам на хората, че има по-важни неща от материалните. От това да стигнем навреме за концерт, по-важни от това да мислим единствено и само за успеха, за суетата, която наричаме признание, кариера. Важните неща са много малко - близките ти хора да са добре, ти да си здрав и да имаш надежда, че нещата ще стават все по-добре. Всичко трябва да е по-спокойно, не е необходимо да се напъваме толкова.

- Какво имате предвид с това, че Бог за пореден път ви е показал любовта си?

- Ами има много случи, в които Бог ми е показвал, че съществува и ме е измъквал от ситуации, от които аз не съм сигурен, че съм щял да се измъкна без свръхестествена помощ. Имал съм здравословни проблеми, спасяван съм на ръба с перитонит преди години, имал съм и друга катастрофа. Можел съм да умра много пъти. Но явно ме държат тук до последно и ще трябва да се върши много работа. Явно съм важен за Господ, не съм му безразличен. Но то няма човек, който да е безразличен за Господ, любовта му към хората е съвършена. Аз вярвам в тези неща, учил съм теология няколко години. За мен Господ обича хората по един и същи начин, но те не му връщат по един и същи начин. Оттам идва разликата. Затова аз се измъквам, винаги съм казвал, че го обичам, от 20 години вярвам. Любовта му към мен е показана и при последната случка. Това, че аз съм се засилил и съм направил катастрофа, си е мое действие. Това, че се измъквам жив, това е любовта му. Самата катастрофа е мое “решение”. Но там, където личната ти воля вече няма контрол, там, където колата губи контрол, тогава се намесва той с неговата воля. Много хора се опитвам да убедя, че трябва да различават от къде до къде е Господ и от къде до къде е човекът. Много често хората бъркат и мислят: Господ ме наказа. Няма такова нещо - ти се прецака и Господ те измъкна в последния момент. Ако Господ наказваше, щеше да отнеме собствената ни воля. Защото богоподобието на човека е именно в избора, в свободната воля.

- Имаше ли време да мислите, докато това се случваше, какво ви мина през ума, докато колата се удряше в мантинелата?

- То се случва за кратко, но има една илюзия, че трае по-дълго време. Хем е кратко, хем е дълго, много е странно. Единственото, което правиш в такъв момент, е да се молиш. Моля се това да приключи благополучно. Те са няколко удара и между тях си казваш: Ох, и сега минах между капките. Ето, и сега. Молиш се следващият удар да не е фатален. Държиш се за волана без никакъв контрол над него и чакаш това да спре. Нищо не можеш да направиш. Много е интересно, че адреналинът също те пази, така е устроен човек, Божа работа. Помага ти да се стегнеш, да не се удряш вътре в купето. Аз имах мускулна треска от това, че съм стискал волана. От адреналина също не изпитваш страх, който да те паникьоса. Господ е създал човека по много интересен начин със системи, които се блокират една друга, за да може той да се измъкне от такава ситуация. Защото един такъв стрес би могъл да донесе много голяма травма постфактум. Аз много бързо се оправих, защото аз и сега шофирам. Не слязох от колата, за да не се поддам на страха. Най-добрият начин да победиш страха е да скочиш в него.

- Шофирате един и същи модел баварски джипове от няколко години, пак ли си купихте такъв?

- Да, вече четвърта или пета такава кола си купувам.

- На кого се обадихте първо след катастрофата?

- Ами, ако ви кажа, сигурно ще ви е много смешно. Обадих се на приятел, който да ми даде телефон на мениджъра на концерта в Бургас, за който бях тръгнал, за да звънне на организатора и да му каже, че може и да закъснея. 

- Как успяхте да пеете толкова скоро след инцидента, не бяхте ли изтощен от толкова адреналин?

- Напротив, именно заради адреналина успях да пея. По-скоро трябваше да се успокоявам от многото адреналин, отколкото да се мобилизирам. Само не чувах много добре, защото вътре в колата се чува един силен гръм от въздушните възглавници. Но това се преодолява.

- Освен преди концерти вие сте имали премеждия и на самата сцена.

- Да, счупих си крака на сцената във Варна. Ето пак, някой ще каже: Колко лошо, Господ го наказа и той си счупи крака. А не е така. Защото аз, като говорих след това с Господ, и като казвам, че съм говорил, не си представяйте неговия глас с ехо, който кънти в залата. Просто човек подрежда мислите си във въпросителен ред и получава ясно изречение в отговор в главата си. Искам да ви кажа, че Господ ми отговори, че счупването на крака е най-малкото нещо, което е можело да се случи. Защото, падайки на тази сцена, която не беше много добре построена, по-вероятният вариант е да се ударя през кръста. Във вселенския вариант е имало няколко версии - през врата, през кръста или в коляното. Господ избира най-лекия. Така че любовта му пак е показана. Можело да не се движа от кръста или от врата надолу. А сега танцувам, пея и съм в идеално здраве. Ето такъв анализ трябва да се прави. Това е анализът на вярата и надеждата. Хората сами избират да вярват в лошите варианти, а аз вярвам, че винаги се е случило по-доброто. 

- Имаше ли конкретен повод, който ви накара да повярвате в Бог преди 20 години?

- Ами да, аз бях човек, който не вярва. Като всеки млад човек смятах, че светът е в краката ми, аз управлявам съдбата си. Което до голяма степен е вярно. Но започнах да си задавам въпроси - какъв е смисълът на живота? Ядем, ставаме, спим, ядем, ставаме, спим и това продължава около 70 г. Какво значение има, че аз оставям нещо след себе си, като мен самия ме няма? Не можех да намеря смисъла. Какво, като оставям нещо след мен, като дори и тези, за които го оставям, също ще изчезнат. Защо личността ми израства и си задава нематериални въпроси, а трябва да приключи пътя си само и единствено материално? Защо въобще всичко, от което имаме нужда, е нематериално, защо любовта и надеждата, които са движеща сила за нас, за да създаваме материални неща, те самите като движеща сила и като мотив са нематериални. Ние всъщност живеем само от нематериалните понятия, а осмисляме тези, които са материални. Ето в това не намирах смисъл. Но получих отговор и разбрах, че всичко онова, което е говорил Христос, е много вярно. И че обещанието за вечен живот е най-големият подарък, който може да ни направи Господ. Толкова се зарадвах, когато разбрах, че Христос говори за живот след материалния, че вече 20 г. се чувствам толкова добре, колкото няма да се чувстват тези хора, които остават винаги в материалното. Аз не желая да стоя тук 150 г., но искам да видя всичко от всички страни, а след това да мина от другата страна, за да видя колко по-интересно е. Може да звучи налудничаво, но това е моята вяра. Оттам идва и свободата.

- Как ви прави вярата свободен?

- Когато знаеш истината, ти си свободен. А тогава страховете губят значение. Той затова казва: “Ако пребъдвате в моето учение, наистина сте мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи сободни.” Свободата е в истината, че ти не си предопределен да умреш. Ти си предопределен да живееш.

- Замислихте ли се дали да приемете отново да сте жури в “Х Фактор”, или приехте без колебание?

- Не съм се замислял въобще. След миналия сезон, в който се събрахме и видяхме, че нещата между нас работят като машина. Съгласих се още с поканата на Маги (Халваджиян - б.а.). Моят единствен въпрос беше дали журито ще е в същия състав и това е. Радостта идва от това, че ние наистина работим като екип. Като цялостен орган сме, въпреки че сме различни. Много приятно се допълваме не само в коментарите, но и в мнението си за хората - дали от тях би могла да излезе звезда. 

- Какво е мнението ви за Люба Илиева, която отпадна след първия концерт на живо?

- Всички ние много харесваме Люба. Видя се колко тежко беше решението за Саня. За наше голямо съжаление участваме във формат, в който накрая трябва да остане един. И ще става все по-трудно и драматично. За мен е важно, че хората от първия концерт имаха фаворит, който да подкрепят. Това означава, че сезонът е много добър и изпълнителите, които сме подбрали, са много по-колоритни и талантливи от миналата година. Това беше целта ни - да сме още по-добри в подбора. Ако питате нас, ние бихме пуснали всички да продължат напред, но форматът не е такъв. И нямаше да страдаме, ако не ни пукаше. Но на нас ни пука. Сега публиката трябва да ни улеснява - да гласува за фаворитите си. Подкрепата в личен план не е достатъчна, тези хора се нуждаят от есемеси и реална подкрепа по телефона.

- Как отпразнувахте рождения си ден в понеделник?

- Понеже имам много работа, се пазя от тежки партита. Превърнах рождения си ден в малка семейна вечеря. Поканих братовчеди, сестра, племенница, зет ми, в много тесен кръг бяхме. Защото на един приятелски купон аз трябва да поканя едно 800 човека. И второ, това ще ми коства рехабилитация от няколко дни, които аз не мога да си позволя през тези месеци. (Смее се.)

- Семеен човек ли сте? Как релаксирате по-пълноценно - с приятели или кротко вкъщи с близките си?

- Кротко вкъщи с гледане на филми и слушане на музика. И приятно готвене на някакви неща, които съм си наумил, че искам да си направя. Чакам момента след Нова година - януари и февруари, за да се измъкна за няколко седмици извън страната. Това също много ми помага да взема въздух. Но като цяло използвам всеки един удобен момент да се понаспя, ако трябва да съм честен. За последните 24 ч имах 3 ч сън. Така е през тези месеци.

- Как ще прекарате празниците?

- Ами работно. На Нова година съм на площада в София. И по Коледа ще работя. Освен на 24 декември, когато ще направим семейно събиране, на 25- и 26-и съм на партита в страната. Хората си купуват куверти в определени хотели и аз трябва да мина и да ти зарадвам там, където ме харесват.

- В дома ви ли ще е семейното събиране на Бъдни вечер?

- Да, в моя апартамент. Майка ми, сестра ми, племенницата и още някои близки.

- Кулинар ли сте, вие ли ще се погрижите за менюто?

- Да, аз готвя, но както всеки път, майка ми ще направи 7 или 11 постни ястия.

- Колко голяма стана племенницата ви, пее ли вашите песни?

- Моята племенница Яна е на 3 г. и пее най-новото ми парче “Знам”, гледа видеото на повторение. Кара ме и мен да пея с нея. Но за да пееш, трябва да се качиш на някоя маса, която се използва за сцена. Тя е като организатор, тя определя абсолютно цялата ситуация. И ако пееш, трябва да се качиш на “сцената”, иначе не дава. Изпълняваш и това е. Танци се играят. През лятото имахме концерти с Орлин Павлов и Белослава и тя през цялото време, включително и докато Белослава пееше, скандираше “Любо”. Беше много смешно. Много весело, много будно дете. 

- Вие сте ментор на участниците на 25 г. Вашата кариера е започнала именно на такава възраст, нали?

- Да, при нас нещата се случиха по-късно. Нашата кариера започна по на 25-26 г. Затова младите изпълнители днес трябва да са щастливи, че има медии, които да пускат българска музика и такива риалити шоута, от които млади таланти да бъдат забелязани. Докато ние тогава измисляхме шоубизнеса. Новата българска музика започна да се случва по-усилено 1996-2001 г. Говорим за Д2, Мария Илиева, “Каризма”, Графа, случи се поп революцията. По време на прехода се свиреха кавърверсии. Имаше една инерция от онова желание да слушаме западна музика. По време на комунизма нямаше такава свобода, а след като нещата се промениха, всички започнаха да свирят AC/DC, “Металика” и т.н. по клубовете. Ние трябваше да съживяваме българската музика и да пишем български текстове. Това се случи, не много лесно, затова изгряхме на по 25-26 г. Но в крайна сметка ние подложихме да се случва това, което се случва днес - да има интерес към българската музика.

- Кой ви насърчи да оставите барабаните и да започнете да пеете?

- Всичко тръгна от една рок група, в която свирех. По това време бяхме разделили репертоара си - половината пеех аз, а моят приятел свиреше на барабани, другата половина - обратното. Аз пеех по-мелодичните рок парчета. И се виждаше, че нещата се получаваха все по-добре. Оказа се, че наистина съм роден да съм фронтмен, а не барабанист. Защото имам усет как да владея публиката. Ние това учим хората в “Х Фактор” - че не е само пеене. Цялата работа е да изпратиш хората, които са дошли да те гледат, по-щастливи. Често музикантите забравят, че има задача и тя не е да покажем колко сме добри в пеенето, а да накараме хората да се чувстват по-добре. Може да пееш много точно, но да не ме развълнуваш по никакъв начин. Това не те прави изпълнител.

- Семейството ви подкрепи ли ви, когато решихте да се занимавате с изкуство и кандидатствахте в академията?

- Семейството ми винаги ме е подкрепяло и в повечето случаи е било поставяно пред свършен факт. Защото аз се прибрах и казах: Здравейте, мамо и татко, аз влязох в Художествената академия. Аз решавам какво искам да направя, правя го, а после уведомявам. (Смее се.) Всъщност, за да правя аз тези неща, те са ми дали свободата да избирам.

- Защо кръстихте кучето си Никол Кидман, голям фен ли сте на актрисата?

- Да, голям фен съм, следя всичко, което се случва там (в САЩ - б.а.). Още ми се правят някакви неща. Искам нещо да ми се случи в Америка. Говоря го от години и продължавам да стоя тук. Нямам много свободно време, явно нещата се получават добре и тук, но никога не ми излиза от главата идеята за американската мечта и за Холивуд. Въпреки че тя често се оказва балон. Но кой знае. Може, както късно съм тръгнал в кариерата си в България, така и в Америка тепърва да стане нещо интересно.

- С музика ли искате да се занимавате там, или да станете актьор?

- Аз смятам, че първо трябва някой тук да ме покани, за да ме пробва дали ставам за актьор, въпреки че те нещата са смесени. В Холивуд актьорите са и музиканти и обратното. На мен ми се правят много неща. Ако ме поканят във филм или в театъра, веднага бих се пробвал и бих отделил време за това.

ВИЗИТКА:

Любо Киров:

Любо Киров е български поп певец. Роден е на 27 октомври 1972 г. в Плевен и преди дни отпразнува 42-ия си рожден ден. От малък свири на барабани и пиано. Бил е барабанист на метъл групата Mortal Remains, а след това създава собствена банда - Mr. White. От 2000 до 2007 г. е вокалист на група “ТЕ”, с която създава два албума – “Местоимения” и “Различен”. Първият самостоятелен албум на Любо Киров - “Отново вярвам”, излиза през 2010 г. Преди дни излезе последната песен на певеца заедно с клип към нея - “Знам”. В момента Любо Киров е жури в “Х Фактор” за втора поредна година заедно с Мария Илиева, Саня Армутлиева и Велизар Соколов-Заки. Предаването се излъчва всеки вторник и четвъртък от 20,00 ч по Нова тв.

Материалът е на вестник "24 часа"