Асен Блатечки: Живея много животи - това е хубавото да си актьор

- Малко ми е странно това интервю. Трябва да започнем с филма „Съдилището”, където играеш главната роля, пък аз съм един от сценаристите. Хем ми е притеснено, хем ми е любопитно, защото за първи път ще говорим с теб за филма.

- Хе-хе. Можеш направо да ми напишеш отговорите.

- Във филма има една сцена, която е квинтесенцията на историята - изповедта на твоя персонаж - Митьо. Хиляди пъти сме я коментирали с Командарев (режисьор - б.а.) как да изглежда. Трябва ли да има покрития, реминисценции. Като я видях, че си я изгирал в един кадър, бях направо поразен. Как ти се получи?

- Това е центърът на филма. Целият филм е заради тази изповед. Поисканата прошка. Адски дълбоко и прочувствено. Аз наистина се радвам, че Стефан имаше смелостта да остави сцената в един кадър, защото той е близо 7 минути, без никакви пресечки. Малко режисьори биха си позволили такъв избор. Не знам как ми се получи, защото аз много дълбоко влязох в историята. Този път направих нещо, което рядко ми се е случвало. Може би само още един път преди това. Исках да отида там, където са снимките - в Яогодино, или където се снима, и да се отдам изцяло на филма. Да седя през цялото време и да не мисля за нищо друго освен историята.

- Успя ли?

- Да! И лично аз съм много доволен от резултата.

- Такава роля не си правил. Все си хулиган, все се биеш. А тук си „много е смотан моя баща”, както казва твоят екранен син - Васко (Ованес Торосян - б.а.). Да ти кажа добре го играеш смотан. Пробвал ли си друг път?

- Е, разбира се. Виж, голям проблем на актьорите, при това в целия свят, е, че ги вкарват в разни калъпи. Набутват ги в някакви клишета, в някакви рамки и няма мърдане оттам. Това е проблем на актьорите, но в България е още по-голям. На режисьорите тук рядко им се отваря възможност да снимат - горе-долу на 7-10 години по веднъж. Те гледат да не рискуват и си казват „този ще ми свърши работа за бияч, този - за любовника, другият - за смотания”, и ни карат да влизаме в едни и същи роли. За съжаление киното е доста скъпо занимание, но истината е, че трябва да се прави кино въпреки държавата. Но ако някой ти каже, че може да се прави кино без пари - не може. Да, можеш да заснемеш нещо, но не е кино в никакъв случай.

- С какво те привлече „Съдилището”?

- Стори ми се много честна, истинска, дълбока, много чувствена... Много истинска - то това е най-важното.

- Как се подготвяше за ролята? Ходи ли преди снимките да се срещаш с местни хора, за да се влееш в атмосферата, както...

- Не, определено не. Знаеш, има различни системи в актьорското майсторство. Аз търся нещата вътре в себе си. Някои отиват и наблюдават как се движат хората, какво правят и имитирайки ги през външните действия, се опитват да влязат във вътрешния им свят. Аз предпочитам да вадя всичко от себе си - тези неща, които носи героят като душевност, да ги намеря в себе си и да ги извадя на преден план. Това е готиното на моята професия, че мога да изследвам себе си, да живея различни животи, но аз да ги живея, а не да имитирам някакви други хора.

- Чакай един жълт въпрос за филма. Защо не ви се получи любовната история с Параскева Джукелова в „Съдилището”?

- Ами защото очевидно сценаристите са се посвенили да я развият. Напротив - тя се получава даже много красива. Цялата любовна история се изразява в сцената, когато Митьо (персонажът на Блатечки) застава на прозореца, но нито се обажда, нито почуква, а когато той тръгва, тя усеща неговото присъствие и поглежда към мястото, където е бил.

- Знаше ли, че преди да се казва Митьо, твоя герой се казваше Бойко?

- Не.

- Когато „Съдилището” е представен в програмата ScriptEast в Кан, някой от журналистите беше написал, че Стефан Командарев прави филм за Бойко Борисов, защото прототипът на твоя персонаж се казва Бойко. И тогава Стефан смени името.

- Ужас.

- Кое ти харесва повече като име - Бойко или Митьо?

- Де да знам. Бойко звучи нещо борбено - човек, който се бие. Митьо звучи по-смачкано, но пък от друга страна всичо във филма се развива около Димитровден и самият Митьо преживява страхотна трансформация.

- Как ти се стори Мики Манойлович?

- Е, той е уникален. Искам да ти кажа, че още щом седнахме един до друг на масата, имах чувството, че той е роден някъде тук - в Коньовица. Адски много прилича като човек от поколението на баща ми, които са израстнали там - в Западен парк. Артистите по целия свят си приличат. Сякаш сме завършили едно и също училище.

- Коя сцена сцена ти беше най-трудна?

- Знам ли. Аз много си обичам професията и истински се забавлявам, когато работя. Може би изпитвах физически затруднения, когато вървях по стръмния хребет на скалата и носех болното детенце в ръце. Тогава ми беше много трудно. Пързаляше се, студено беше, страхувах се да не падна и да пребия детето.

- Филмът е за опрощението. Ти имаш ли нужда от опрощение?

- Всеки има. Аз като гледах филма, сякаш виждам баща си. Може би нарочно съм го правил на моменти. В много сцени виждам баща си - едно към едно.

- Не те ли плаши това?

- Ами малко ме стресна, да ти кажа. Защото... има един много хубав лаф, че като ти се роди син, виждаш собствената си смърт. Някак си видях как аз съм се преродил в него.

- Не е ли странно - играеш ролята на баща и ти се ражда син.

- Ами странно е. Забелязал съм, че много неща, които правя в киното и театъра, след това ми се случват и в живота. Все пак, за разлика от персонажа ми във филма, аз не съм извършил някакъв голям грях.

- Как кръстихте детето?

- Борил.

- Харесваш царските имена?

- Харесвам българските царе, макар да имаме много малко написани неща за тях. Например за Борил почти няма нищо. Той е бил от кръвта на Калоян - син на сестрата на царя. Царят обаче няма наследници и Борил го наследява, след като участва в заговор срещу чичо си. Много са го плюели, че е прецакал всичко, което Калоян е направил. Подгонил е богомилите.

- Много сложна личност. Защо избра тогава името Борил.

- Много ми харесва името. Има нещо борбено в него, а плюс това звучи много хубаво - Борил Блатечки.

- Ще го правиш ли актьор?

- А, глупости! Каквото иска - това ще работи. Аз и на дъщеря ми не мога да й кажа какво да прави.

- Кой цар би изиграл?

- Има един, за който се знае много малко. Той е преди Кубрат. Казва се Ирник. Пак има малко неща, написани за него, но има.

- Някои теории го представят като третия син на Атила.

- Да. Един от най-могъщите владетели по онова време в целия свят. Той е бил на път да превземе Константинопол. Няколко пъти е влизал във Византия и грабил яко. Когато решил, че ще си вземе Константинопол, византийците строят 50-километрова стена, за да го спрат и сключват договор със съседни държави. След това чак идват Кубрат и Аспарух.

ВИЗИТКА
Роден е на 22 март 1971 г. в София. Четирикратен шампион на България по карате.
Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Стефан Данаилов. Участва в повече от 50 игрални филми и театрални постановки.
Получава „Златна роза” за водеща мъжка роля Варна 2014 за участието си във филма „Съдилището” (реж. Стефан Командарев), чиято премиера за България е следващата сряда (19 ноември).

Материалът е на вестник "Труд"