Влади Въргала: Фирма откупи апартамента ми и взе дълга ми на цесия, за да ме облекчи

 - Г-н Карамфилов, успяхте ли да се отърсите вече от адреналина и да си починете?

- Не, все още не. Но бях спокоен. В къщата заспиваш със страх от това какво е било и какво предстои. Дори се страхувах, че ще изляза.

- Не искахте ли?

- Не ми се излизаше. Свикнах с психодиспансера и условията на играта. Отвън е още по-страшно и затова на мен не ми се излизаше. Сутринта преди церемонията за финала, след като се събудих, успях да пакетирам този страх и го изхвърлих в кошчето. Снощи не ми се и спеше - бях спокоен, че предстоят само добри неща.

- Как прекарахте вечерта?

- Прибрах се веднага вкъщи. Беше важно как са те (съпругата му Силвия и децата им - Виктор и Александра - б.а.), защото те са наясно с това как съм аз. Даже в колата им казах - сигурно ще изглеждам като ошашавен, но в момента имам чувството, че ме снима камера и че микрофонът е на мен. Те са добре въпреки изпитанието. Пътят беше труден, но действително доведе до една слънчева поляна.

- Ако ви предложат, бихте ли се съгласили да участвате пак?

- Това не е като връх, който изкачваш и вече си победител. Това е един скат от голямата планина, която човек изкачва. Не съм предполагал колко силно и въздействащо изпитание е един такъв формат. Винаги съм се чудил защо тези хора, като излязат, гледат като зомбирани. Едно от най-смислените неща, които ми се е случвало, е там. Защото човек винаги се колебае дали е, или не е това, което си мисли. Когато получиш потвърждение за самия себе си - независимо дали си победител, или не, това е много важно. Защото знаеш къде какво трябва да коригираш.

Много приказки казвам тия дни. Там повече мълчах. За да казваш нещо, трябва да има смисъл. Там проблемът е, че когато един започне да говори за себе си, всички започват да правят същото. Имаше време, в което аз не можех да разкажа дори един виц. Започвам и някой ме прекъсва. Проблемът ни в къщата и този извън телевизорите е един и същ. Ние трябва да се съобразяваме с другия. В момента, в който изчезнаха толерантността, уважението и остана само подчертаното изтъкване на недостатъците на други, нашият живот стана по-труден и тъжен.

Но аз съм убеден от живота, че българинът е ужасно добър, съпричастен и състрадателен човек и въпреки всичко, като тръгва за работа, оставя вкъщи тези качества. Ние сме във време на отрицание, това е време разделно. Аз съм съратник на няколко инициативи, свързани с помощ на нуждаещи се хора - ами българинът е изключителен.

- Казвате, че победата задължава.

- Аз съм длъжник, да. Когато направих игралния филм (“Шменти капели” - б.а.), това беше като признание за хората. Така ти им казваш: Обичам те. Когато те гледаха филма, ми казаха: Обичам те. Казаха: Страхотно, много хубаво, невероятно. Затова аз взех 5000 рози и застанах на площад “Гарибалди”. Сутринта всеки един човек, който тръгва за работа угрижен, получи една бяла роза с признание в любов. Някой ще каже: Това са идеализми. Но не може примерите да са само черни и негативни.

- Дългът ви към банка или човек е?

- Взет е на цесия.

- От кого?

- От една структура, на която сега аз трябва да платя дълга. Има такива структури. Банката казва: Имаме едни длъжници, ето ги на щанда... Когато не си платиш телефона например, дългът ти се дава на събирателни фирми, които ти дават възможност да се разплатиш. В случая апартаментът ми беше откупен от една фирма. Не събирателна. Беше откупен, защото хората имаха възможност да го направят и по този начин да ме облекчат от тежестта на това, което се трупа в банката при закъснение на плащането. Едно нещо не можеш да го платиш, ако то става по-скъпо и по-скъпо. Така че това е направено в моя помощ.

- Къде живеете в момента?

- Все още имам жилище, вярвам, че няма да го загубя, макар че обстоятелствата в момента не позволяват да имам сигурност и спокойствие в това отношение, но жилището е най-маловажното в случая. Ние няма да останем на улицата. Аз и навремето го казах: Ако спечеля, печелят всички зрители, ако загубя, губя само апартамента си. И го вярвам.

- В предаването, когато говорихте със свои почитатели отвън, ви се обади една жена, за да ви предложи жилище...

- Да, аз оттук ще отида направо при нея. Знаете ли защо? Тя е оставила своя номер и е казала, че е абсолютно сериозна. Искам да я видя, за да ѝ благодаря, че я има. Аз съм ѝ длъжник заради самия факт, че я има и че ме намери. Не мога да приема нейния жест, но най-вече ще отида, защото гласът на тази жена беше много тъжен. Не тъжен заради мен. Тя имаше своя болка. И мен много повече ме интересува с какво аз мога да ѝ дам сила. Абсурд е да остана на улицата. Хората живеят и под наем. Да, малко е унизително, защото ти си създал нещо, което е обществено стъпало. И резултатът да е такъв - ами извинявай, но грешката си е у теб. Но както е у теб, така и не е у теб. Най-големият душманин на българското кино са условията, при които то се създава. И начинът на разпределяне на дивидентите. Защото то е занаят - за наяждане. Тоест това, което работиш, трябва да те изхранва. В Турция разпределението на печалбата между кината и производителите е 50 на 50, ако филмът е турски. В Сърбия е 60 на 40 в ползва на производителите, а в България е 70 на 30 за тези, които го излъчват. Нямат възможност да го гледат всички, защото няма кина във всички градове.

- В какво ще инвестирате хонорара от “ВИП Брадър”?

- Това е като вица: какво ще правите с парите от тотото? Ще си върна дълговете. А другите? Другите ще чакат. (Смее се.)

Ще заделим нещо за нас, ще има нещо, което се дава на майката, на вярата, на нуждаещите се и на наставника. В случая наставникът е Норбеков. Това са задължителните неща, които човек трябва да даде винаги, когато печели. Не само в материално отношение.

- В играта с кубчетата разказахте за проблема си с алкохола. Кое е по-важно в такъв момент - подкрепата на близките или собствената ти сила?

- И двете, те вървят ръка за ръка. Толкова много хора търсят спасение в алкохола. Това е геноциден за нацията ни проблем. Не мога да формулирам, но като виждаш, че резачката е включена, е глупаво да си я допираш до сънната артерия. И въпреки всичко има нещо, което те влече натам. За всяко нещо трябват усилия. Може би в полагането им идва разколебаването. Но като разбереш, че нещо не ти е приятел, а ти е душманин, махни го от живота си. И въпреки всичко пак идва един момент, в който, ами пускаш се по тази пързалка. Аз съм такъв човек, аз по рождение съм си на две ракии. Но понякога човек има нужда да избяга от реалността.

- Познавате съпругата си Силвия, откакто е била само на 17 г. Любов от пръв поглед ли беше?

- Да, само и единствено от пръв. Няма как да си кривя душата, животът ми е предлагал избор. Но у нея аз видях човека, с когото искам да имам деца. Видях сигурността. То е подсъзнателно, интуиция. Ние сме много различни. Колкото аз съм витаещ и мечтател, толкова тя е земна и е реалист. И може би това ни прави много здраво семейсвто. И може би пак това ни постави на изпитание.

- С какво ще се занимавате сега?

- От пролетта започваме снимки на нов филм. В момента в Москва и Санкт Петербург се работи по сценария. Това е филм с много солиден екип, авантюра, в която и да искам, не бих могъл да инвестирам. Но ще получа възможност да засвидетелствам това, което аз получих от зрителите. Аз ще го режисирам.

- Къде ще са снимките?

- В Средиземно море. Предимно по италианския бряг. Но трябва първо да се видя с някого, който да ми каже докъде са стигнали нещата за последните два месеца. След това снимките продължават в Казахстан. Съжетът и посланието са за тези, които остават на брега и цял живот казат: Ей, трябва да пътешествам, толкова е хубаво. И онези, които се осмеляват да тръгнат. Всеки един житейския казус може да бъде разказан като притча.

Материалът е на вестник "24 часа"