На турнето в Америка получих мениеров синдром - виеше ми се свят и не знаех къде съм. На концерта в Ню Йорк се държах за стойката, да не падна, разказва Йордан Караджов
- Г-н Караджов, с какви впечатления се връщате от турнето на “Сигнал” в Америка?
- За една година усетих промяна у българите там. Миналата година свирихме пред хора, които демонстрираха неглижираност, което ме подразни. Когато бяхме през 2001 г., сънародниците ни преживяваха тежко, че са далеч от България, плачеха, носталгията ги убиваше. А миналата година в срещите с публиката от българската общност ми направи неприятно впечатление, че се изживяваха като американци, т.е. не им пукаше много за нас.
Сега обаче отново забелязах едно, бих го нарекъл неудобство, когато идваха и ни казваха: “Нали не ни се сърдите, че сме тук.” Тоест хората са отишли там да търсят поприще, но в никакъв случай не са се отказали от България и почти всички си признаваха: “Рано или късно ще се върнем.”
Възможно е да съм срещнал различни хора тогава и сега, но това са двете основни впечатления от турнетата ни през последните две години. Иначе приемът на публиката бе изключително сърдечен. Турнето мина при голям успех и пълни зали. Но и ние не се спотайвахме някъде из акордите, а се раздадохме от началото до края.
Изморихме се от път, защото кръстосвахме Щатите. Разстоянията ги вземахме с 4-5-часови самолетни полети, с 6-7-часови пътувания с автобус, какъвто бе от Торонто до Монреал. На два пъти минавахме разстоянията с кола по 10 часа - Чикаго - Сент Луис - Минеаполис. Но видяхме нови неща.
- Казвате, че сте почувствали умората. Три дни преди началото на турнето в Америка с “Фондацията” Кирил Маричков бе спрян да лети от лекарите. От “Сигнал” минавате ли на лекарски прегледи преди такива турнета маратони?
- Не, защото сме българи. Цялото ни общество е безотговорно към здравето си, ние не сме изключение. Ей това бих внесъл от Щатите, защото там профилактичните прегледи и ранната диагностика на болестта е в основата на лечението. А у нас тя се открива, когато вече е късно. Ще призная, че аз през цялото турне бях болен.
- Знам, че сте настинали в самолета.
- Не е само това. Александър Мариновски бе много болен, а аз по време на турнето получих много силен пристъп на мениеров синдром. Това е нарушение във вестибуларния апарат и просто не знаех къде съм, имах чувството, че си отивам. Отложихме концерта в Минеаполис, а после събрах силички и свирих с ужасното притеснение, че може пристъпът да стане на сцената и да ми се завърти светът, без да зная къде се намирам. За съжаление, се случи в Ню Йорк на сцената. Там през целия концерт се бях хванал за стойката и не мръднах оттам, защото, ако станех, щях да падна и вероятно да колабирам.
Ходих на лекар, изписаха ми лекарства и този огромен проблем отмина. Но от 5 октомври - деня на изборите, до днес (13 ноември - б.а.) още кашлям.
Изгубих гласа
си в Монреал,
нямах глас да говоря, камо ли да пея. Беше страшно, опасявах се да не проваля бандата, не себе си. Но може би Господ ми помогна. А хората в залата идват да те чуят и са някак безмилостни към теб, чакали са те и искат да дадеш всичко от себе си, без да знаят какво ти е.
- Съпругата ви Мариана разбра ли за пристъпите?
- Разбра, седмица по-рано и тя имаше подобен проблем. Аз може би получих този мениеров синдром, защото много рязко сменихме часовете и пътувахме на два пъти с кола по 10 часа.
- Казват, че известните български групи в Америка свирят по кръчми и ресторанти и само в 2-3 зали. Вярно ли е?
- Не, свирехме в зали и рок клубове с превъзходна техника и професионалисти зад пулта. 15 концерта в 15 града при перфектна организация на българката Петя Романова. Изключение бе един-единствен ресторант в Маями.
На концерта в Маями
дойде с цялото си
семейство Христо
Стоичков
С него бяха жена му, двете му дъщери и негови познати. Организаторите ни казаха, че поне от 10 години го канят и той винаги отказвал, но този път дойде. Стоичков е наш голям приятел, познаваме се много добре и бе жест, че дойде да се видим. Той има 5-годишен договор с мексиканска телевизия да коментира мачове и пътува всеки петък и събота от Маями до Мексико - може би 2 часа със самолет.
- Кой концерт е най-паметен?
- В Денвър. А и в Калгари, Монреал, Сиатъл. Но в Денвър бе последният ни концерт и се разкрепостихме. Защото
все още преди всеки
концерт ни хваща
сценична треска, колкото и невероятно да звучи. А и публиката знаеше, че ни е последен концерт, и се отдаде на емоциите. Удължихме концерта с половин час и свирихме по-дълго, защото бяхме благодарни на тези хора. Там едно момиче ни каза: “Нали не се сърдите, че сме тук.” Отвърнах, че не е възможно да се сърдим на някого само защото е избрал да живее далече в чужбина. Но съветът ни е единствено колкото може да запазят българщината, независимо че са далече от родината. И те го правят, може би това ги съхранява в мултинационална страна като САЩ. Гостувахме в домове на българи и за наша радост традициите се спазват силно и здраво. Във всяка една къща звучеше българска музика, а на масата се слагаше българска храна, вместо да се американизират в кулинарията. Може би това им остава на хиляди километри от България - нашите гозби, песни, филми.
- Какво мислят сънародниците ни за България?
- Много от тях съжаляват, че не могат да се връщат през отпуските, но казват, че имат 20 дни отпуск в годината, а не по-малко от 10-15 хил. долара струва двупосочен билет. Много от тях не са се връщали по 5-6 години, тъй като после цяла година трябва да работят за тези пари. На 5 октомври ходихме да гласуваме и се видяхме с много хора, които бяха на концерта. Коментарите им бяха минорни, не вярват, че у нас нещата ще се оправят.
Попитах един откъде е сигурен, а той каза: “Аз съм тук от 15 години и за това време нищо не се е случило в България, значи няма да се случи и следващите 15. Тук сме, за да има какво да работим и с какво да изхранваме семействата си. Иначе никой насила не може да ме задържи -
пеша ще тръгна,
океана ще преплувам,
ако има за какво. Но
не вярвам България
да се оправи”
Стана ми болно и се опитах да го разбера. Не знам дали разговорът не натежава с тъга, но може би трябва да ги кажем тези неща.
(Караджов отвива хартийката с късметче, оставена редом до чашата чай, и казва: “На мен ми се пада любов.”)
- Имате я, станахте за втори път дядо?
- Радостта ме стигна в Калгари. Първо синът ми Данаил съобщи вестта. След него и съпругата ми Мариана се обади. Бях безкрайно щастлив, защото през цялата бременност бяхме до Лора напълно съпричастни, че ни чака втора радост - да е жива и здрава и Господ да е с нея. Ден след това отидох в най-големия магазин за бебешки дрехи и накупих подаръци за Алиса.
Тези дни Лора ме попита наистина ли аз съм ги избирал, защото били уникални. На концерта в Калгари съобщих новината от сцената и ми се насълзиха очите. Цялата публика бе съпричастна и после много хора дойдоха да ме поздравят. По-късно в ресторанта на хотела ни намериха българи, които се върнали у тях да вземат ракия и туршия, за да се почерпим по случая.
- 2013 г. направихте над 60 концерта в страната, турне в САЩ и Канада и отбелязахте на финала в зала “Армеец” 35 години на сцената. 2014 г. темпото е същото. Откъде сили?
- Душата и сърцето диктуват на артиста. Слава Богу, че още имаме сценична треска и дори преди концерти надникваме зад завесите да видим залата. Много се вълнуваме и притесняваме чак докато излезем и песните тръгнат в своя порядък. От снимките през годините забелязвам, че
за 36 години сме
свирили само пред
млади хора - и в
началото, и сега Настръхвам в момента, като го казвам. Но цената е много висока, за да се задържиш десетилетия на сцената и да си желан музикант.
- Давате ли професионални съвети на Лора, която също избра сцената?
- Съвети - не, корекции - да. Сред общите неща в занаята ни е поведението на сцената и ако съм видял, че преиграва, го казвам. Тя е благодарна за това. Но съвети не съм давал. Неведнъж съм предлагал да напиша песен за нея, тъй като тя пее две-три парчета от репертоара на “Сигнал”. Казва: “Татко, едно е да правя кавър на ваши песни, друго е да напишеш песен за мен. Това, което пея, е направено от мои съвременници, а ти и най-гениалната песен да напишеш, ще звучи малко не в крак с времето, в което съм.” Харесвам нейната откровеност, може би е права.
- Лора вече е майка. Говори ли за брак?
- Майка им непрестанно говори и на сина ни Даниел, и на Лора, че трябва да се оженят. Даниел и Вероника живеят 8 години без брак. Мариана все им казва: “Искам да има сватба, искам децата ви да имат свързани с брак родители.” А според тях това било отживелица. Но в един момент, мисля, и двамата ще кандисат.
- Читаво ли е момчето на Лора?
- Много читаво и
земно е момчето на
Лора, не е грандоман Дори когато ние с жена ми се появим, Вальо става притеснителен, без да даваме повод.
- Върнахте се от Щатите и заминахте веднага в Банско.
- Да, отидохме два дни по-късно, взехме и Ния с нас. Исках да си почина и да подготвим къщата за зимата с очакване Лора да дойде за Коледа и там да се съберем цялото семейство.
- Пишете ли вече песен за дъщеря й Алиса?
- Съпругата ми Мариана непрекъснато говори две неща. На Лора и Даниел - да сключат брак, а на мен - да сядам да пиша песен, защото Лора щяла да се разсърди. Но музиката е много специално нещо, песен не става само с воля, трябва и емоция, и муза... А малката Алиса ми е безкрайно мила, ей толкова малка е (показва с ръце, все едно я люлее) и като я гушна...
- Имате песни за Лора, за Ния, в проект е и за внучката Алиса. А за жена ви Мариана?
- За нея съм написал две песни. Съвсем в началото на нашето запознанство преди 44 години посветих “Сам дори в съня си”, пеехме я със “Златни струни”. Второто парче е “Луда нощ” от албума “Сигналистика” от 1999 г.
- Мислите ли да сменяте жилището, примерно една голяма къща, в която да съберете и семействата на децата?
- Имам идея за къща, но Даниел и Лора не са съгласни. Защото, колкото и да се обичаме, 30-те години разлика в поколенията са факт и в един момент могат да подействат като челен удар помежду ни?
- Лора на квартира ли е?
- Тя си купи през април чисто ново жилище в затворен комплекс, направихме го перфектно. Помогнахме с определена сума.
- Преди години си говорихме за пенсиите на певците и казахте: Не им ги искам. Да съм жив и здрав да продължавам да пея...
- Спестяваш. Дори
казах, че искам да
умра на сцената, но
получих ужасяващи
упреци от жена си Марияна ми каза, че дори и да спра да пея, на нея ще трябвам, докато Господ я държи на тази земя. И да престана да казвам, че искам да умра на сцената. Съгласен съм с нея, но наистина не им искам пенсиите. Ако мога да работя повече, и за самия мен ще бъде добре.
- Ако от група “Фондацията” ви поканят при тях, а вие сте моторът на “Сигнал”, как бихте реагирали?
- Тъкмо затова при мен проблемът би бил много по-тежък, защото нося отговорност за цялата ни банда “Сигнал”. Аз съм имал предварителен разговор точно по този въпрос още преди да създадат “Фондацията”. Само те си знаят защо са я направили. Окей, дават хитове на хората, но те не са създадени за тази група, вземат се от репертоара на други банди. Много ми е трудно да отговоря, не знам.
- Какъв бе репертоарът ви пред българите в САЩ?
- “Сигнал” няма специален репертоар и ние навсякъде свирихме различно. Песните се редят в момента на сцената.
- Тоест концертът ви в Денвър е различен от този в Калгари?
- Да, абсолютно различни са. Аз диктувам, без никой да разбере от публиката. Дори и на бис не повтаряме парчета. Колкото е лесно да имаш хитове в репертоара, толкова е и трудно. Защото е много важно как да ги подредиш.
- А защо трябва да ги преподреждате, след като слушателите са различни?
- Един концерт тръгва по съвсем различен начин от друг. Има концерти, в които хората са по-взискателни, изстискват те и стават прави едва когато остават 4-5 песни до края. А има концерти, на които с появата на групата хората скачат. И оттам нататък, каквото и да им пуснеш...
- Излиза, че поведението на публиката предопределя реда на песните ви?
- Така е, има концерти, които тръгват трудно и тогава вадя хитовете напред. Но това се случва рядко, общо взето нещата винаги са в наша полза, защото публиката ни е от различни поколения, но си прилича в едно - вярна ни е.
- Има дебати на колко години да се пенсионира българинът?
- За съжаление, сме жертва на големите държави. Всичко, което ни се случва и ще се случва, е пренаписано някъде на Запад. Днес отвън пишат историята ни, за жалост. А ето какво ми направи впечатление в Канада, която знаем като високо развита социална държава. Там, като чуят кралицата на Великобритания, стават мирно и козируват. До един! В Америка е същото. Значи до ден днешен имат убийствен респект и уважение към кралицата, духът на Англия е още там, той е жив и в САЩ, и в Канада. Какво да кажем ние по този въпрос? Какво мисля за пенсионирането? Просто няма изход - спускат се директиви от големите в обединена Европа и ние трябва да изпълняваме. Не се интересуват имат ли българите физическа или духовна възможност да се пенсионират на 65 или 67.
- Какво бихте привнесли в България от Америка?
- Американците работят до откат. Животът им е буквално работа. Шофират по 5 часа на ден до работата и обратно до вкъщи при убийствените трафици. И нищо свободно не им остава в добрия човешки смисъл. Ако в България успеем хем да работим, хем да си опазим свободното време, ще е най-доброто за самия човек и общество, за самия народ. Но бих внесъл част от законите на Америка. Например закона за неприкосновеността на частния имот. Бях свидетел как в Америка хората си оставят отключени къщите. Това, което в България бе преди 40 г., там го има в момента. Не бих внесъл онова праволинейно усещане на американеца, но пък, от друга страна, може би там се корени техният успех - в спазването на закона. И го спазват безусловно, без да се замислят. А ние ще започнем да го тълкуваме по начин, присъщ за географските ни ширини.
- Какви подаръци донесохте?
- На сина ми Даниел донесох макети на изтребители, той колекционира самолети от Първата световна война насам. На жена ми - два парфюма “Гучи”, каквито у нас няма, на Лора - яке, на което ми изпрати снимка. На мен ми стига, че видях добрата нагласа на българите в САЩ към “Сигнал”. Преди да си тръгнем обратно, поръчах на жена си сарми с лозов лист и таратор.
- Мислите ли за европейско турне?
- Пролетта ще направим концерт в Лондон, преговаряме и за Дубай, където живеят 2000-3000 българи. Имаме запитване и за Австралия в градовете с българска колония. Всичко, свързано с музиката, следва!
- Няма ли да напишете песен за турнето от Америка?
- Знае ли човек? Човърка ме природата, която видяхме там - Скалистите планини в Колорадо, великолепния Маями, който няма нищо общо с американските градове. Като пътувахме из Маями, попитах Владо Захариев на какво му напомня, а той каза: “Хавана”! Маями е абсолютна Хавана отпреди 30 години.Та искам това, което съм харесал като географски обекти, да го подредя в музика и текст за песен.
ВИЗИТКА: Йордан Караджов е роден в София на 20 януари 1952 г. След 36-то ОУ “Максим Горки” завършва Техникума по художествени занаяти. През 1969 г. влиза в група “Кенари” към читалище “Светлина”, а през 1971 г. отива в “Златни струни”. Първия си запис в радио “София” прави на песента “Дилмано, Дилберо” през 1972 г.
Караджов е лидер на “Сигнал” и композитор на повечето песни от самото начало на рок групата през 1978 г. За 30-годишния юбилей рокаджиите издадоха в антология от 3 диска 52 парчета. За 36 години на сцената “Сигнал” има 16 албума и над 5000 концерта. Йордан Караджов и съпругата му Марияна имат две деца - Даниел и Лора, и две внучки - Ния и Алиса.
Коментари (0)
Вашият коментар