Камен Воденичаров: Вече съм готов и аз да стана политик

Паола Хюсеин, "24 часа"

Само веднъж Камен Воденичаров се е крил зад маската на куклата, с която играе на сцената - в онези години, когато съществуваше популярното студентско тв предаване “Ку-Ку”, а Воденичаров движеше известната кукла с големите уши. Правеше го заедно със Зуека.
След това обаче лицето му е изцяло на показ пред публиката, нищо че е завършил куклено майсторство, и днес той е един от най-популярните актьори. Дали заради професията си, или заради таланта, той има още много и все успешни превъплъщения - тв водещ, певец, продуцент. Но какъвто и да е, е запазил безкрайното си чувство за хумор и безценното си качество да не се взема твърде на сериозно, но да върши работата си безукорно.

Чух, че има банда, която обира популярни

хора през покривите на къщите им, казва

актьорът, който беше окраден наскоро

- Как се придвижвате напоследък, г-н Воденичаров, след като ви откраднаха колата преди 2 седмици? Как се прибирате вкъщи, притеснено ли ви е, тъй като имаше обир и в апартамента ви? Как се чувствате?

- Тези дни се придвижвам с такси на по-далечните разстояния. Иначе преоткрих колко е здравословно да ходя пеша. Но като се прибирам, ми е притеснено. Усещането, че някой е влизал вкъщи, е много потискащо. И докато подредя всичко, което беше съборено по земята, изровено - от фотоси през дрехи, документи, всички чекмеджета бяха изтарашени. Дискомфортно е и не е уютно. А с колата замина и една голяма колекция с дискове на любими мои групи - от “Пинк Флойд” през “Форинър” до “Ю Ту”.

- Полицаите разсипаха ли бял прах из целия ви дом, за да търсят отпечатъци?

- Да, полицаите бяха и късно през нощта, и на другата сутрин. И пожарна идваше, защото се качиха на покрива, тъй като крадците са минали оттам. Имаше разни изпадали неща по керемидите. Явно са бързали на излизане.

- Имате ли представа колко време са стояли у вас?

- Не е ясно, теоретично може да са стояли няколко часа. Бях пратил колега да вземе един харддиск от вкъщи, където е видеоматериалът за нашите филмчета. Може би той ги е стреснал, защото вратата е била заключена отвътре. Разбрал го е, докато се опитвал да отключи отвън. Като ми звънна по телефона да ми каже, веднага ми падна стотинката.

- Мислили ли сте дали не са ваши познати, които са наясно какво къде могат да намерят?

- Честно да ти кажа, мина ми всичко през акъла. Но има доста противоречащи си действия. Има някои неща, които подсказват, че може би са имали предварителна информация. Но от друга страна, моите познати не са се катерили по покрива. Никой от тях не знае, че има връзка по покрива със съседен вход. Не знам дали не е вярно това, че има банда, която ходи и обира популярни хора по подобен начин през покривите.

- Чули ли сте за друг известен човек, пострадал като вас, обран по същия начин?

- Четох това, което колегите бяха писали по вестниците - за Лили Иванова, Наско Сираков, Петър Стоянов. Не знам дали информацията е вярна.

- Кого обвинявате за това, което се случи? Кой е виновен?

- Виновни са бандите от крадци и нашата толерантност от години към всякакви апашки номера. Тая битова престъпност от много години ни мъчи и тормози. Някой трябва да се справи с нея. В други държави, поне от наблюденията, които имам, не е така абсолютно безнаказано някакви хора да ходят и обират по села и малки, и големи градове. Няма човек у нас, който нещо да не е пострадал - или с кола, или с апартамент. Ужасно е. Но за да има реално противодействие, не зависи само от държавните институции. В крайна сметка те са проекция на нещо, което сме ние като общество. Ние

не можахме да спрем

да пушим

в заведенията,

пращаме децата си да ни купуват цигари. Като сме толерантни към всякакви подобни действия “Абе, голяма работа, обрали го”, като го има този манталитет, как да се случи нещо, как да се задействат полиция, прокуратура, всички охранителни органи. Не говоря за тези, които в момента разследват моя случай. Говоря за някакъв тип превенция. 

За да се случи това, трябва да има такава нагласа у хората. А то няма. Ние сме си такива - мърлячи, крадливо племе.

- Почти същото нещо ви се е случвало и преди 19 години. Толкова голям карък ли сте?

- Да, това е дежа вю. В предишната къща, в която живеех под наем на ул. “Паренсов”, по подобен начин влязоха през покрива.

- След това са ви откраднали и колата?

- Да, след това ми откраднаха и колата. За мен това е абсолютно дежа вю. Явно ми се случва през определен период от време. Освен това мои коли, както и автомобили на фирмата ни, са крадени много през годините. 

- Сега ще си купувате ли нова кола?

- Съвсем чисто нова ще ми е малко трудно. Оглеждам се за някой автомобил. Този, който ми откраднаха, много го обичам. Казва се Живка, защото е джипка и е много жива. Беше много светлосин металик. Но няма да търся клонинг на Живка. Мисля си за нещо екстравагантно и екологично. Бях на тестдрайв в Барселона на електрически автомобил. С него трудно можеш да отидеш на ски или на морето, но из града е много полезен.

- Защо няма промяна и 20 години се случват дори едни и същи кражби?

- Напоследък много си мисля за тези неща. Както и за грандиозния обир, който се случи през последната година - обраха хиляди хора със стотици хиляди левове през банката.

- Вие имахте ли пари в КТБ?

- Не, слава богу. Винаги когато някой ти дава много голяма лихва, положението теоретично е съмнително. А явно, че и надзорът на тази институция е бил брутално слаб. Приложиха ни схемата от 1997 г., само че не с всички банки, а само с една. Събраха парите на държавни институции, на хора. Такова издумкване, такъв брутален обир е това, който сега ще трябва да се плаща от всички нас. Имам познат зъболекар, много добър специалист, който работи прекрасно и усърдно, на когото му изгоряха всичките спестявания за последните години в тази банка. Колко предприятия са вътре, на колко колеги от медиите не им се плати, уж бяха забъркани в някакви много красиви проекти, а сега дължат пари на половин София. 

Дискомфортно е вкъщи,

не е уютно, като знаеш,

че някой е влизал

- Обирът у вас е различен по размер от банковия, но в крайна сметка са едно и също явление.

- Ако трябва да обобщаваме, наистина сме си крадливо племе. Другото е, че айдуците все ги жалим. Самите ние, които работим в медиите, едва ли не изкарваме престъпниците жертви. Обикновено не показваме истинските жертви. И третото е липсата на истинска воля за промяна. Това е генералното. А според мен вече е късно за реформи, Дядо Мраз почина, той е труп, изпаднал е в клинична смърт, а ние тепърва ще правим операции. Много е нелепо.

Моя много близка приятелка работи в Брюксел към белгийската прокуратура и полиция. Превежда при разпити на задържани българи, които не знаят езика. Тя какви чудесии ми е разказвала - проституция, наркотици, кражби и грабежи. Това е всекидневието на преводач от френски на български, който по белгийските закони помага на тези органи. Това ни е имиджът в Белгия. 

- Един ваш бивш колега - Росен Петров, стана депутат. Той самият неколкократно се е изказвал за силна ръка в полицията и строг контрол. Ще се променят ли нещата по някакъв начин?

- Не съм специалист във вътрешния ред, но вярвам на всичките доклади, които идват от Брюксел и от нашите приятели партньори отвън. Съдебната ни система е пълен провал. След като аз съм чувал

адвокат да казва

“Мъртвият пари

не дава,

затова дай да защитаваме тези, които са го убили.” Това е тяхната логика. Толкова е мухлясало и прогнило всичко там. Не знам дали Росен има някакви идеи и какво прави, но знам, да речем, как работят такива структури в други държави. Там са хора със самочувствие, добре заплатени, технологично са оборудвани много добре, имат воля да се справят с всичко. Тук нашите имат желание, поне тия, които гледам и които бяха вкъщи. Хорицата се стараят, обаче технологично са доста изостанали. 

- Вие самият имате ли желание да станете политик, да се занимавате с политика?

- Честно казано, не, но се замислям, че може би една такава пасивност у всички нас до голяма степен предразполага керванът да си върви, а кучетата да си лаят. Ако не се хванем самите ние - под ние имам предвид по-голям кръг от хора, в обществото да се опитаме поне малко нещо да наложим като желание и като идеи, които знаем, виждаме и четем даже не в много далечни държави, а при нашите съседи, няма как да стане. От тази инерция, от тази липса на промяна просто самите ние не искаме да се променим. Може би трябва да бъдем по-активни. Затова се замислям, че сигурно трябва много повече да се участва.

Струва ми се, че цялото общество трябва да бъдем много по-активни, много по-нулево толерантни към всякакви грешки. Няма да стане иначе.

- Вие самият готов ли сте да направите нещо?

- Сигурно да, сигурно в един момент вече ще трябва, защото тука идва примерът на Дивия запад. Когато нещо не работи и нещо не се случва, събира се някаква група, качват се на конете, взимат пушките, отиват и разчистват за 24 часа и от другия ден нещата тръгват. Не говоря за тероризъм, за такава тотална дейност, а за по-голяма активност във всички процеси. Това започна да се случва по малко през социалните мрежи, през медиите. Хората вече са по-активни, отколкото преди, но явно трябва да се влезе на друго ниво, трябва да се действа в матрицата, която ни е поставена. Политик не трябва да бъде вече мръсна дума.

25 години основната движеща сила е била алчността, да се заграби колкото се може повече. А да се подрежда и да се стабилизира държавата, на никого не му е пукало. 

- Защо не пеете вече?

- Пея с приятели за удоволствие. Последно с Гергана Николаева - много готина оперна певица, направихме една песен. Има я в ютюб, казва се “Дай ми ръка”. Много готино парче, балада.

- Вие вероятно сте в ролята на Фреди Меркюри и пеете поп, а не опера?

- Да, песента е микс между поп и оперно пеене. Стана много приятен дует, получи се. С Тончо също направихме една песен на хамалите. Правим песни, но в момента създаването на музика и печеленето от нея е много трудно. Като изключим 10-15 от най-добрите ни артисти и певци, за другите музиката стана за удоволствие, тя не може да бъде бизнес.

- Защо?

- Доста неща се случиха, които потвърждават глупавата поговорка “Музикант къща не храни”. Просто изчезна бизнесът. Плюс това има абсолютно свободен достъп до всякъде. Например песента от 2002 г. - “Ела, изгрей”, която направихме с моите приятели от “Дийп зоун”, има над 700 000 безплатни даунлоуда през интернет.

- От които вероятно не сте получили и една стотинка.

- Да, нямам и стотинка от това. “Много е готино парчето, страхотно е”, шат и довиждане. Все едно си производител на шоколадови бонбони - излизаш навън, оставяш ги на тротоара и си тръгваш. Ето така музиката се превърна в хоби и като такова я правим само когато ни е гот.

- И по света пиратстват, но музикалната индустрия не е спряла. Защо там може да се печели, а у нас - не?

- Индустрията си върви, вече има толкова модерни платформи и за споделяне, и за пазаруване, и за пакетно предлагане. Да не забравяме, че навън има много по-голям пазар. Нашият проблем изобщо в сферата на културата е, че не сме достатъчно дорасли и не сме силни - говоря за себе си, не искам да обобщавам, да произведем нещо, което да продадем в други страни. Ето например Румъния намери една ниша и техните продуценти продават добре и в Испания, и във Франция, и в Канада. Предимно в не англоезичния свят, но проправиха пъртина. Докато ние явно не сме подготвени, не ни достига достатъчно сила, може би и знания. Не говоря за талант, защото него го има. Не можахме да намерим това, което ни отличава от другите, за да може да бъде продадено. Фолклорът ни се продава много добре, има групи, музиканти, които имат много добър бизнес извън България и покориха целия свят. Това се случва в народната музика, в операта, но в попмузиката и рокмузиката, за съжаление, не можем. Надявам се, че един ден и това ще стане.

В киното имахме много силна вълна няколко години - в документалното и игралното. Сега, за съжаление, пак започнаха да се снимат много мрачни, тъжни теми. Защото в крайна сметка отразяват това, което се случва.

- Тъжни ли са авторите, когато създават тъжни филми? Вие самият тъжен ли сте, когато пишете тъжна песен?

- Да, настроението на автора се отразява до голяма степен върху творбата. Най е хубаво, когато си влюбен, да правиш нещо.

- Сега влюбен ли сте?

- Аз говоря за онази първичната искра на първото влюбване. Иначе е хубаво човек да обича. Това зарежда много.

Сега обичам, но я

няма онази тръпка

на първото влюбване

- За какво мечтаете?

- Мечтая за това, за което си говорихме преди малко - да имам възможността аз заедно с хората, с които работя, да постигнем успехи на по-широк пазар, на по-голямо поле.

- Правите ли опити да се случи подобно нещо?

- Да, правя, опитвам се, кандидатствам. Имам няколко много готини проекта. През последната половин година работя с колеги, които добре стоят и се развиват във Франция. Там работя с Елина Кешишева. Освен че е прекрасен фотограф, тя направи няколко къси филмчета, които добре се посрещат във Франция. Сега имам идея за лятото, живот и здраве, да направим нещо съвместно - копродукция между България и Франция, да имаме възможност да снимаме и тук.

- Филмите ѝ документални ли са?

- Не, нейните са арт, късометражни.

- Вие също сте се насочили към тази сфера. Продуцирате кратки филмчета за исторически забележителности у нас.

- Да, това е голямо удоволствие. Точно в момента вървят моите епизоди на “5 минути София” в предаването на Мира Добрева по БНТ1 и във вибокс и ютюб. Субтитрирали сме ги и на английски език, затова имат доста гледания и от чужбина. Смятам да продължа в тази посока.

- Навремето се говореше, че сте в много близки отношения с Елина Кешишева. Така ли е било и сега все още ли сте толкова близки?

- Беше си истина. Бяхме заедно 2 години и нещо. Имахме много бурна и готина връзка. След това тя остана във Франция. Животът и цялата ѝ кариера се развиха там. Има прекрасно момиченце. Там намери човека, когото обича. Сега сме много добри приятели, но всъщност приятелството ни продължава цяла вечност.

- Преди време се събрахте със Слави Трифонов, пяхте дори заедно. Еднократна ли ще остане тази ваша среща?

- Не. Ние със Слави сме в добри взаимоотношения. Не се виждаме много често, но когато се чуем или видим, винаги споделяме кой какво го вълнува и кой какво прави. Наскоро му бях гост в предаването и разказах за моето представление, което правя сега. Пиесата, която е политическа сатира, се казва “Който трябва”. Направихме я заедно с талантливия млад режисьор Митко Стефанов, с моя колега Георги Спасов - великолепен актьор, и с 4-ма студенти от НАТФИЗ. Връщането ми към театъра - това е нещото, което тази година много ме вдъхновява и радва.

- Къде я играете?

- В “Сълза и смях” един-два пъти в месеца. Тя е продукция на сливенския драматичен театър. Пътуваме и в страната с нея. Оня ден имахме представление в Пловдив, а този месец ще играем в Сливен, Попово. В София ще го покажем пак на 29 декември - в кротките дни между двата празника.

- Защо се върнахте на театралната сцена?

- От много отдавна планирах да се върна, но все не ми оставаше време. Плюс това бях адски капризен към текстовете или пиесите. Но реших, че по-скоро трябва да направя крачката, отколкото да чакам да падне таванът. Пиесата е тъжно-смешна, тя е точно това, за което си говорим. Освен това много ме привлече възможността да изиграя ролята на лошия.

- Зрителите как ви възприемат, не се ли разсмиват, като ви видят?

- Не. В отзивите си след това казват, че съм ги изненадал. Дълго време обяснявахме какъв е събирателният образ на тази клика от невидими хора, които объркват нещата в държавата ни. Най-накрая реших да го изиграя, за да покажа как изглежда сивият кардинал.