Модерното изкуство вони и загнива

“Тейт” купи куп портокали за 30 хиляди паунда

Съвсем наскоро лондонската галерия за модерно изкуство “Тейт модърн” похарчи 30 000 паунда, за да купи 6000 пресни портокала, подредени като пирамида. Инсталацията е наречена “Соул сити”, а неин автор е южноафриканският художник Рулоф Лоув. Всеки посетител може да си обели портокал, ако реши, че за тази ексцентричност си струва да се раздели с 5000 паунда. Такава е цената на портокал, купен от галерия - понеже вече от обикновен делничен продукт се е превърнал в произведение на изкуството с дълбок подтекст.

Мисълта на автора гласи, че всичко гние и се разпада и че трябва да помним колко преходни сме ние и нашият свят. Но тъй като и новаторството е обречено на гниене, инсталацията периодично се подменя. Рулоф Лоув я създава за първи път през 1967 г. в родната Южна Африка, където портокалите растат и гният в изобилие. Излага я първо, разбира се, в Лондон - само там може да намери подготвена за авангарда си публика. Творбата като знакова в неговото творчество е представяна многократно на изложби по света.

Не всички в Лондон бяха убедени в ценността на портокаловата пирамида и някои с основание зададоха досадния въпрос - кой плаща за подобни попълнения на фондовете на галерията - да не би да е данъкоплатецът?

От “Тейт модърн” се принудиха да дадат отчет, че парите за закупуването на “Соул сити” са дошли от богати меценати, които считат южноафриканския творец за “значима фигура в съвременната експериментална скулптура”.

Рулоф Лоув експериментира не само с пространствени форми. Той има доста известни картини от светлинен контур, както и звукови пърформанси. Една от емблематичните му творби, чието действие се простира от 1967 до 1979 г. - тази продължителност е много характерна за творчеството на Лоув - е ограждането на късче жива природа и превръщането му в късче подписана жива градина, в която безкраят е премахнат и ние се въртим в кръг.

“Лайното на художника” е произведено в 90 копия

Пиеро Мандзони е син на милански граф. Нищо не е завършил, той е самороден талант. Признат е за един от най-смелите модернисти, преобърнали концепцията на съвременно изкуство. Критиците най-сериозно го признават за новатор. Много високо се ценят неговите “ахромни” платна - това са гипсови триизмерни картини, които той определя като пуристичен безцветен (понеже е чисто бял) стил. Повлияни са от дълбоко сините картини на Ив Клайн, които Мандзони вижда през 1957 г. в миланската галерия “Аполинер”. Тогава завинаги се сбогува с класическата живопис и се насочва към експеримента. Захвърля четките и започва да работи с каолин, стиропор, хляб и така постепенно отива към обемност и естественост, докато накрая стига до идеята да превърне тялото и неговите сокове, течности и изпарения в произведения на изкуството.

Опитва се да хване за вечността мимолетния дъх и жест, “единствената следа”. След като се разписва върху живи голи красавици и улавя в балони собствения си дъх, Мандзони оставя най-забележителната следа от себе си в 90 консервени кутии.
Тази серия от модернистични дози изкуство е правена през пролетта на 1961 г. Младият граф затваря в консерви по 30 г от собствените си лайна. Изкуството му е екологично. Мандзони произвежда биопродукт, съхранен без консерванти и с автентичен подпис върху капака.

Може да оспорвате ценността на въпросното изкуство, но някои и едно лайно не могат да оставят след себе си на този свят!

А лайно №4 от червата на графа е купено за 22 350 паунда и изложено в галерия “Тейт” в Лондон, а там от модерно изкуство сигурно разбират. Все таки аристократът, който никога не е имал проблем с парите, оценява лайната си на стойността на златото, а когато надува балон, твърди, че в него завръзва душата си. Изкуствоведите повтарят с удоволствие тези негови определения.

Пиеро Мандзони умира едва 29-годишен от инфаркт. Бен Вотие, негов близък приятел и френски модернист, подписва собственоръчно смъртния акт, а после го предлага на търг като произведение на изкуството. Вотие бил вманиачен да оставя ръкописните си следи навсякъде и дори се е снимал с кактус в ръка и тениска с надпис: “Искам да съм трън в гъза на изкуството.”

Сополите на Солаков са фалшиви

Недко Солаков е признат - повече по света, отколкото у нас - авангардист. Концептуалните му творби се смятат за знакови в съвременното европейско изкуство, той с удоволствие е приютяван за изложби в легендарни пространства като музея S.M.A.K. в белгийския град Гент или пък в прословутия “Тейт”, където дори притежават негови работи. У нас мнозина смятат, че е прекалено ексцентричен и надут и “се занимава с глупости”, както казва сам в едно интервю.

Сред “глупостите” е една кристална стъкленица, пълна с топчета от сополи. Това е, което човек прави в момент на дълбока умствена концентрация, смята художникът - чопли си носа и си прави топчета. Съхрани ли ги в съд, при нужда може да се възползва от концентрираната в тях мисловна енергия.

Всъщност Солаков не е оформил топчетата от автентични био сополи, както би постъпил Мандзони - неговите са от засъхнало ацетоново лепило, част от инсталацията Some Nice Things to Enjoy While You Are Not Making a Living, представена в Гент през 2006 г.

Пикливите картини на Анди Уорхол

“Пикливите картини на Уорхол” не е обида, те така се наричат - Piss Paintings. Описанието на техниката, с която са сътворени, когато ги изкарват на търг или в музей, е: Andy Warhol. Piss Painting, urine on canvas, 46 x 80, 1976 г. (например).

Смята се, че Уорхол си играе с химическите реакции, които предизвиква урината върху различни повърхности, в средата на 70-те. Изкуствоведите се занимават с изследвания дали той лично е пикал върху ламарини и платна с различни натривки, но засега не е доказано. Има свидетелски описания, оставени от близки негови приятели, че основната роля е била поверена на Виктор Хуго, венецуелски художник и гей от антуража и неприличния нощен живот на Ню Йорк. Уорхол карал Виктор да пикае, защото онзи имал много голям член и му било гот да го гледа.

Още двама от този кръг са с гарантирано съавторство. Това са:
Рони Кътрон, асистент на Уорхол през 70-те години и също поп артист. Рони умира чак през 2013 г. Той си спомнял, че Уорхол му показвал ранните си пикливи творби от 1961 и 1962 г. - малки и големи формати. Самият Уорхол пише, че при последното си идване в Ню Йорк Салвадор Дали ги видял и му казал: “Пазолини вече го е правил това в един свой филм. В “Теорема” (1968) кара един художник да пикае върху картина. Аз се излегнах - пише Уорхол в Exposures (1979), и му отвърнах: аз съм първият.”

Че самият Кътрон е пикал в името на авангардното изкуство, е свидетелство на друг от кръга на Уорхол - Виктор Бокрис, английски автор, биограф. Уорхол покривал платното с мокра медна боя и върху нея уринирали Рони и Уолтър Стъдинг, музикант, който свири на електронна цигулка с редица известни рокаджии навремето. Получавала се химична реакция, при която медта придобивала оранжев или зелен цвят. За съжаление оставал и мирис. Бокрис казва, че в ателието воняло ужасно, особено на витамин В, а тогава Уорхол гълтал много витамин В. Това е единствената косвена улика, че може би и геният е оставил нещо повече от таланта си върху платната.

Картините са показани в Европа още в края на 70-те, почти веднага след създаването им. Уорхол е възхвален и сравнен с Джаксън Полак, който дръзко се изпикава в огнището на Пеги Гугенхайм. За Полак има хиляди анекдоти как пикаел на обществени места. Ако вярваме на биографите му, той бил обсебен от пикаенето още от детството си, когато се състезавал с брат си по най-далечна пикня.

Дори техниката му с разливане на боите на пръски върху огромни платна, поставени на земята, се свръзва с тази мания по следите на пикнята. Така че в голямата надпревара за първенство все пак Полак взема връх.