Мери от "Мери Бойс Бенд": Миро победи рака

КОЯ Е ТЯ?

Мария Мутафчиева, или както я познаваме - Мери от бандата "Мери Бойс Бенд", е родена на 10 февруари в Бургас. Завършва Математическата гимназия в града, а след това "Славянски филологии" в СУ "Св. Климент Охридски". От 6-годишна свири на пиано. Заедно с Мирослав Мутафчиев и Илиян Георгиев Мери е един от създателите на групата "Мери Бойс Бенд". Тя е вокалист и автор на музиката и текстовете на песните на бандата им.

Венелина ИВАНОВА, "България днес"

- На 28 януари ще посрещнете приятели в "София лайв клуб" по повод юбилей. Какво се случи на тази дата преди 20 години?
- Тогава за първи път се качихме в 5-членен състав на сцената. Преди това с Миро и Илиян свирехме по клубове, но бяхме безименни. И след 2 месеца усилени репетиции дойде и първата ни изява като "Мери Бойс Бенд" в първия клуб за жива музика в "Дървеница", т.нар. "Кънтри клуб". После клубовете в София започнаха да никнат като гъби. И стана така, че всяка вечер имахме участие някъде.

- Какви спомени имате от онези години?
- Бяха весели и безгрижни години, живеехме с много хора около нас. Имахме почитатели, които всяка вечер ни следваха по клубовете без почивка. Често след 4-часово участие бандата ни отиваше в някоя пицария да хапне и там отново се срещахме със същите хора, които бяха наша публика. И те вече ни поръчали любимите ястия, защото ние идвахме примерно 20 минути след тях.

- Разпиляха ли се през годините тези хора?
- Голяма част заминаха да си търсят щастието навън. Наскоро си погледнах приятелите във Фейсбук и установих, че с половината от тях ни делят морета и планини.

- Мислила ли сте да напуснете България?
- Истината е, че не, въпреки че с Миро (съпруга й – бел. ред.) сме имали няколко предложения да се установим зад граница. Последното бе някъде през 1998 г., ние се изявявахме в един клуб в Нюкасъл и при нас дойде един журналист от известно британско музикално списание. Предложи да ни свърже с клуб в Бристол. Оттам поискаха да работим за тях, но ние отказахме. Просто нямахме такава нагласа. Иначе аз се чувствам добре във всеки град в Европа. Ходихме с Миро на екскурзия и в Ню Йорк, но не почувствах Щатите като моето място. У дома си се чувствам в България.

- Къде срещнахте съпруга си Миро, който е китарист на групата?
- Видяхме се на един концерт в математическата гимназия, когато аз завършвах. Той е 4 години по-голям от мен и вече я беше завършил. Това между нас беше любов от пръв поглед. Той бе на сцената, държеше в ръка една много красива бяла китара. Аз бях водещ на училищното тържество. Нищо не си казахме тогава, но разменяхме помежду си погледи. Но понякога един поглед, един жест говорят повече от изречените думи.

- Известни сте в музикантските среди с двете си сватби...
- Да, две сватби направихме. Между другото на 4 март с Миро празнуваме 20 години съвместен живот. Едната сватба беше в Бургас с родители, роднини, съученици. А другата в "Кънтри клуба" с приятели. Ние с Миро свирихме и пяхме на сцената, гостите също, беше страхотно.

- Вдигнали сте сватба малко след като сте направили прощъпалник на сцената с групата...
- Да, даже колегата ни Жоро Сидеров, като научи, скочи срещу нас: "Как така ще се жените, бе? Никакви сватби! Нали току-що направихме група! Сега да не вземете да разтурите бандата!" Тогава аз бях студентка в СУ, а Миро вече работеше в "Балкан" като авиоинженер. Така - и групата, и участията! И ето ни вече 20 години женени!

- Как приехте диагнозата на Миро остра левкемия?
- Когато имаш болестта, когато чуеш за болестта, тя те смазва. Всичко е въпрос за лична интуиция, на инстинкт, няма правило как да реагираш, но като цяло потъваш. Аз лично се хванах за корените си, за да изплувам. Затова тези, чиито близки страдат от тежки болести, трябва да знаят, че най-близките помагат най-много. Че те именно затова са ни близки, за да бъдат наша опора в най-тежките ни моменти. Но това е минало, Миро победи рака, не ми се говори вече за това. Но мен ме смазват и други неща, не само болестите.

- Какво?
- Например страдам от раздялата с хора, защото много се привързвам. Страдам и когато слушам новините, имам предвид лошите новини.

- Но те са факт и трябва да бъдат съобщавани.
- Не съм съгласна, защото докато съобщават за едно възрастно семейство, което е било малтретирано часове наред от престъпници в родния им дом на село, по същото това време едно дете лети за Индия и печели първо място в олимпиада, но никой не научава за неговия успех. Нито една медия не го съобщава. Мисля, че лошите новини ще вкарат автогол рано или късно на самите новинари и хората ще спрат да ги да ги слушат и четат. Мисля също така, че за да се изкорени злото, трябва да бъде спряно да се показва на преден план. И не е вярно, че хората обичат да гледат и да слушат лошите новини. Хората имат нужда от красивото, доброто, смисленото. Гадостта трябва да спре да се пробутва като водеща новина навсякъде.

- Вие вярвате ли в приказки?
- Да, вярвам. Преди няколко години френски учени решили да търсят корените на приказката за Червената шапчица. Проучванията им установили, че "Червената шапчица" и приказката за "Седемте козлета" били навремето една и съща приказка. Но през вековете, разказвани от уста на уста, станали две приказки. Ето това е смисълът на осъзнатия човек - той търси назад, за да разбере и осъзнае днешния си бит. Ние трябва да бъдем като тези общества, които се опитват да се развиват, които търсят корените си, които разсъждават върху всекидневието си.

- Имате ли чувството, че сте се увековечила, когато песента ви "Непознати улици" влезе в учебниците по музика за 7-и клас?
- Чувството е много приятно. Гордея се, но не като надут пуяк, а се чувствам някак полезна, значима.

- Имала ли сте период, в който сте се съмнявала?
- Много пъти. Според мен всеки творец винаги се съмнява и постоянно си задава въпроса - има ли смисъл да продължавам да правя музика? Аз през години съм учила математика, филология, но избрах музиката. Развивала съм се в различни области, защото са ми били интересни и съм имала потребност да научавам разностранни неща. Но когато твориш, чувството за неувереност е вътре в теб.

- Как успявате да разсеете съмненията в себе си?
- Когато видя обратната връзка. Но понякога реакцията на хората закъснява. Проблемът е, че българите станахме апатични и не виждаме никаква светлинка в тунела. Но виждам, че тази апатия обхваща всички сфери. Според мен тя се е превърнала в национална депресия. И апатията тръгва от политиката, минава през здравеопазването, културата. Но не знам как ще се събуди този народ от тази всенародна депресия! Ето, аз продължавам да се учудвам как все още нямаме училище за политици!

- Какво имате предвид?
- Имам предвид това, че едни 240 души редовно имат претенции и самочувствие и се появяват всеки ден в национален ефир да говорят, а не умеят да говорят! От устите им излизат едни недоразумения, повечето мекат, ръсят едни диалектни форми, водени от ниските си страсти и поради липсата на каквито и да било критерии, се пъчат от екрана! И в образованието е така, критериите вече са размити.

- Какво имате предвид?
- 3 години вече провеждам поетичен конкурс "Непознати улици" и помолих учениците да пускат текстовете си, след като са минали през текстов редактор. Виждам какво е нивото на пишещите деца - грешките им ме обиждат. Едно време ние по сто пъти отваряхме правописния речник и усърдно се учехме на грамотност. Недопустимо е да пускаш творбите си за поетичен конкурс и вътре да има груби правописни грешки!

- За кои непознати улици копнее Мери?
- Именно заради тези непознати улици аз обичам живота, обичам да виждам красивите неща - дали ще е цвете или улица, аз им обръщам внимание и не крия, че съм мечтател. Но осъзнах, че животът е днес, тук и сега и се радвам и на най-незначителните неща.