Хайгашод Агасян: Музикант може къща да храни

- Г-н Агасян, тези дни навършихте 62 г., а продължавате да сте от малцината българи, които никога не се оплакват. Каква е рецептата?

- Така съм създаден. Не обичам да се оплаквам, макар да съм 100% българин, но и 100% арменец съм. Усещам, че нещо винаги ме е подкрепяло в трудни моменти. От дете чувствах, че ми се подава нещо, което непрекъснато работи.

- Какво е това нещо, някаква сила, която ви вдъхновява да пишете музика ли?
- Това е някаква вселенска хармония извън нас. Вероятно съм един от избраниците, през които музиката протича и стига до хората. Затова много често си пея по улиците и жена ми ме побутва с упрек: „хората те гледат, как можеш да пееш по улиците!“ Но аз съм такъв от дете. Моите родители са усетили рано, че възпроизвеждам много точно всякаква музика. Разбрали са, че имам много остър слух. Затова, когато съм бил на 4 г. са ми купили малко акордеонче, което още пазя. През 1959 г. лежах болен в ИСУЛ и на Нова година лекарите ме помолиха да забавлявам другите деца. С акордеончето вървях от стая в стая и свирих. После започнах да свиря и на цигулка...

- Защо не на пиано?
- Защото нямахме пари. Баща ми рано почина, бях 16-годишен ученик в Музикалната гимназия. В неговата спестовна книжка имаше 500 лв. Майка ми реши с тях да ми купи пиано и така започнах по-нормално да се развивам.

- Днес как успявате да оцелеете, музиката, която пишете не е комерсиална?
- Всеки иска да бъде признат веднага. Само че животът предлага различни препятствия. Когато бях млад ужасно ме дразнеха музикалните комисии, които одобряваха всяко произведение. Чакал съм ред за студио – година-две, когато хъсът вече си е отишъл. Сега от позицията на времето мога да кажа, че аз съм щастлив, че съм имал много препятствия по пътя си. Защото това ме е правило по-силен и по-работоспособен. Имало е моменти, в които пред майка ми и леля ми съм хващал нотите и съм ги хвърлял с думите: „аз тази стена не мога да я разбия“.

– Какво ви е помагало да продължите?
– Вероятно много силна е музиката в мен. Имам сетивата да преценя коя песен е целуната от Господ. Но вероятно ако не бях попаднал на работа в Младежкия театър животът ми щеше да продължи по съвсем друг начин.

- Какво ви е дал Младежкият театър?
- След като завърших Музикалната академия се явих на конкурс за оркестъра на Младежкия театър. Всички реагираха с насмешка, защото този оркестър обслужваше спектаклите, а аз имах големи амбиции – бях свирил в елитни орекстри в Западен Берлин с Караян и от мен се очакваше много. Но отнякъде трябваше да започна. Преди това обаче дилемата беше – дали да остана в България или да замина в чужбина. Имах предложения във Франция, имах стипендия да отида в Португалия.

- Защо не заминахте?
- Защото държа на родовата си памет. Дядо ми е дошъл по-миналия век от Одрин в Пловдив, спасил се е от турските кланета. Другият ми дядо се е преселил от Турция. Вкъщи живеех с майка, леля и баба, бях едно дете. Не можех да зачеркна миналото... Останах в Младежкия тееатър 12 сезона и не съжалявам, защото той преобрази живота ми. Заставам прав и му се покланям. Три са важните неща, които направи за мен този театър. Първо, през 1979 г. в него се запознах с Недялко Йорданов, с когото съдбата ме свърза за цял живот. Второ, срещнах изключителната актриса Искра Радева, която ми даде увереност да пиша, даваше ми криле на сцената. Тя изпя най-хубавите ми песни за първи път. Третото, благодарение на театъра се запознах със съпругата си.

- Може ли да се каже, че вие сте изключение от правилото - музикант къща не храни?
- Да, може да се каже. Аз не съм забогатял от музика, но мога достойно да гледам семейството си. Ако пиша друг тип музика вероятно ще бъда по-богат. Но аз съм Хайго и не мога да направя този компромис със съвестта си. Преди години ми се обадиха от „Пайнер“ и ми предложиха тяхната прима Ивана да изпълни моята песен „Светът е хубав, светът е чудесен“. Попитаха ме: какви пари искате? Отговорих – на никаква цена. После звъннах на Недялко Йорданов и като му казах какво искат от мен, той шеговито предложи – поискай им 50 хиляди евро, за да ги откажем... Така че аз винаги ще правя некомерсиална музика. За мен писането на музика и концертите не са въпрос на пари. Това не е бизнес и не можеш да очакваш печалбарство. Неповторимото удоволствие е да излизаш пред публика. Да, това нещо се връща – канят ме на концерти, издавам дискове, участвам в конкурси, има ме в учебниците по музика. Помня думите на Тончо Русев, който навремето ми каза: „Хайго, пиши честно и почтено, особено спрямо себе си. Ще дойде момент, в който ти само ще подаваш нотите.“

- Дойде ли този момент?
- Да, този момент дойде. Но за мен той е много опасен, защото ако започнеш да се мислиш за велик и че всичко твое е гениално, това е самоубийство. Напротив, сега съм още по-вниматален, защото както и да ги въртиш, нотите са общо 12. Идва ми някаква идея, особено често в съня ми, казвам – каква красота, само да се събудя и да го запиша. След това обаче започвнам да се съмнявам дали не съм го чувал някъде, дали не е влязло подсъзнателно в мен. Ужасно е една музика да прилича на друга. Безкрайно отговорен съм към това, което правя.

- Арменската общност подкрепя ли ви? Царквата, която строите кога ще стане готова?
- Църквата е завършена в груб строеж, мястото е облагородено - намира се в градинката на ъгъла на бул „Хр. Ботев“ и „Лайош Кошут“. Трябват около 800 хил. лв., за да се довърши вътрешната част. Български арменци в Ню Йорк направиха благотворителен бал и събраха около 65 хил. долара за църквата. Тези дни довърших песента си „Новопостроен храм“ по стихове на Михрам Богусян за откриването на храма. Израсал съм в Арменския народен дом на бул. „Тодор Александров“, където има молитвен храм. Там са ме водили майка ми и баща ми, пеех в хора, имаше самодеен театрален състав. Там се събираме по празници.

- Оптимист ли сте за духовния живот на България, който е смачкан от материалното?
- Моят приятелски кръг е с друга ценностна система. Кум съм на църквония брак на певеца Михаил Белчев. Неговият син, както и моят се занимават с музика и са много свестни момчета. Навсякъде в България има островчета от прекрасни хора, които общуват помежду си. Това е като християнството навремето, което не е било прието, обаче в различни кътчета са се сдружавали хора, които са близки един на друг. Музиката и поезията спасяват душите ни. Нищо, че Стефан Цанев ми надписа една от книгите си – „За илюзията, че музиката и поезията ще спасят душите ни“. Не е илюзия, сигурен съм.

Нашият гост:
Хайгашод Агасян е роден през 1953 г. във Варна. Завършва Българската държавна консерватория, работи като композитор в Младежкия театър, а от 1997-а, както сам казва, е "свободен артист". Неговото сътрудничество с Недялко Йорданов създава някои от най-популярните песни на българската естрада. Освен естрадни песни пише също песни за деца, поп музика и театрална музика. През 1993 и 1994 г. печели съответно голямата и първата награда на "Златният Орфей". Носител на орден "Кирил и Методий"- I степен за големи заслуги в областта на образованието и културата.