Бащата на антибебето остана българин докрай

ГЕОРГИ СТАЙКОВ

Вечерта на 15 октомври 1951 година била дъждовна. В една от лабораториите на фармацевтичната компания „Синтекс" в Мексико сити млад мъж стоял пред най-голямото откритие в живота си. Току-що бил получил субстанция, известна в САЩ като нортиндрон, а в Европа като нортистерон. Неговите изследванията всъщност били започнали като търсене на средства в борбата срещу рака, а завършили със създаването на вещество, което и до ден днешен е активната съставка на всички противозачатъчни таблетки.

Само след две седмици мъжът щял да навърши 28 години, но раждането на знаменитото хапче антибебе било вече факт. Трябвало обаче да минат цели десет години, през които първо ендокринологът Грегъри Пинкъс да докаже, че лекарството действа върху животни, а след това професорът по гинекология Джон Рок да направи първите клинични изпитания върху хора. Едва когато получава патент № 2744122, целият свят разбира името на младия мъж от лабораторията в Мексико сити.

Неговото име е Карл Джераси. И двамата му родители били евреи. Бащата, Самуел Джераси, бил българин - известен софийски дерматолог и специалист по лечение на „сексуални смущения". Майката, Алис Фрийдман - уважавана зъболекарка във Виена. Двамата се срещат в Медицинското училище на Виенския университет. Влюбват се от пръв поглед, женят се и отиват да живеят в София. Техният брак издържа само няколко години. Властната Алис, която упорито не желае да учи български и тъгува по Виена, взема сина си и се връща обратно. На 11 март 1938 г. обаче танковия корпус на генерал Хайнц Гудериан прегазва границата, а ден по-късно Хитлер присъединява Австрия към Германия. В цяла Европа става все по-опасно да си евреин. Алис Фрийман много бързо разбира, че трябва да бяга със сина си, а най-бързият начин да вземе виза за Америка е да се омъжи отново за Самуел Джераси и да получи българско гражданство. Докато това се случи, Карл живее в София и учи в Американския колеж. Това му позволява да научи английски език, а един страховит инцидент със ски на Витоша, при който буквално раздробява лявото си коляно, прави момчето негодно за военна служба.

Години по-късно той си спомня, че когато пристига с майка си в Америка, знае две неща. Първо, разполагат с точно 20 долара. Само че още първия ден в Ню Йорк парите им открадва някакъв шофьор на такси. Отчаян, Джераси изпраща писмо с молба за помощ до жената на президента Франклин Делано Рузвелт - Елинор. „Първата дама" на Съединените щати му осигурява стипендия за колеж с надеждата, че младият и напорист българин ще оправдае очакванията.

Второто нещо, което знае младият Джераси, няма да забрави и никой няма да му отнеме до края на живота си. Затова, когато през 2007 година се появи статия в списанието " The New York Review of Books", в която авторът пише, че Франция, Унгария и България са предали евреите си на Хитлер, проф. Карл Джераси реагира бурно. Той пише много гневно писмо до главния редактор и разказва истинската история. Обяснява, че „на фона на слабоволието и враждебното отношение на всички останали европейски страни към техните съграждани евреи" и въпреки съюзничеството си с Германия българите реагират бурно, борят се храбро и успяват да спасят своите евреи.

Факт е, че професорът винаги има собствено мнение и никога не го крие. А да участва в битки за него е начин на живот. С появата на хапчето антибебе мненията се разделят на две. Противниците на новото лекарство злорадо обясняват, че ако жените употребяват противозачатъчни, задължително ще напълнеят. Джераси отговаря хладнокръвно, че ако не го използват, със сигурност ще станат още по-дебели.

Други хора виждат у създателя на новото хапче образа на Сатаната и го обявяват за „евреина, който ще унищожи много повече човешки животи, отколкото Хитлер, Сталин и Мао, взети заедно". Стига се дотам, че когато през 1968 година го предлагат за Нобелова награда, папа Павел VI заклеймява новия метод за предпазване от бременност. Резултатът - Комитетът за Нобеловите награди отхвърля номинацията на станфордския професор, но пък водещият на „Вечерното шоу" по NBC Джони Карсън се шегува, че „напоследък повече католици се отказват от църквата, отколкото от хапчето".

Факт е, че „рожбата на Джераси" е в основата на сексуалната революция през 60-те и 70-те години на XX век. През цялото време той не спира да повтаря, че това, което е създал не е антибебе, а антиабортите, но хапчето става известно точно с това име. През годините професорът има и други борби - не харесва Ричард Никсън заради войната във Виетнам, после не одобрява и Джордж Буш-син заради Ирак, агитира за избирането на Барак Обама за президент...

Карл Джераси не крие, че самоубийството на дъщеря му през 1978 година го кара да преосмисли живота си. Дава си сметка, че твърде много време е отделял на работата си, а много малко - на семейството и приятелите. Затова отваря огромното си ранчо (12 000 акра) в Калифорния за млади художници и създава артистична комуна, която сам финансира. Дарява колекцията си от картини, рисувани от Пол Клее. Част от скулптурите на прочутия Хенри Мур оставя в своето имение, други подарява на Националната библиотека в Лондон, а две са разположени на входа на операта в Сан Франциско.

През целия си живот Карл Джераси работи по 10-12 часа без почивен ден. Като човек, който се възхищава от гения на Леонардо да Винчи, неговата жажда за знания е напълно обяснима. Професорът има не само научни интереси: химия, физика, биология, но започва да пише художествена литература. Той е автор е на пет романа, седем пиеси - три от тях са поставени в България - и две стихосбирки.

В автобиографичната си книга „Като спомен: От хапчето до химикалка", която излезе през миналата година, професорът обяснява цялата си надпревара с времето, къртовската работа и многобройните си пътувания с огромното желание... за признание. Оказва се, че въпреки своите 1200 научни публикации създателят на хапчето много рядко е чувствал уважението на академичната общност в Станфорд. Не можел да си обясни и хладния прием на литуратурните му творби, и присмеха към колекционерската му страст...

Накрая на живота си Карл Джераси с тъга забелязва, че непрекъснато и с всички сили се доказвал на останалите, но трудно намирал или въобще не намирал време за своето семейство и за приятелите си. А вече било късно. Но все пак три неща от предишния му живот го правели щастлив. Обичал сам да си прави българско кисело мляко, ненаситен бил към миризмата на печени червени чушки и обожавал вкуса на постен гювеч, приготвен на пещ... Сигурен съм, че след като до края този велик човек е запазил усета си към най-простичките неща, животът му, макар и труден, си остава една модерна приказка за човека, който с талант, воля и усърдие е променил света.

Утре вечер пак ще бъде дъждовно и в някоя лаборатория някъде по света някой българин ще се взира с уморените си очи в бъдещето. Да му пожелаем успех!

 Материалът е на вестник "Труд"