До последен дъх

Зима.
Три часът сутринта.
Капки дъжд се просмукваха през напукания стъклен покрив и капеха бавно по окървавения под, всяка от тях оставяща оглушителен шум в съзнанието. Погледнах нагоре. Луната грееше тъжно и караше дълбоките ми сини очи да се пълнят със сълзи. Тишина. Париж утихваше. Кръвта по устните ми ме караше да изглеждам зловещо на лунната светлина. Безжизненото тяло в краката ми оставяше страховита сянка на пода, която потрепна със загасването на уличните лампи, сякаш бе жива. Бях убила човек и бях създала ново кръвожадно създание. Жаждата ми за кръв бе надделяла над мен, въпреки усилията ми да я задържа. Побягнах. Бях твърдо решена да не се връщам повече на това място.

Моето име е Амбър. Аз съм вампир. Живея в Париж. Родителите ми са мъртви, загинаха при пътна катастрофа. Живея сама в апартамента ни.

Запъхтяна, влязох в антрето и веднага ме обгърна уюта на дома. Затръшнах тежката абаносова врата зад себе си и я заключих, с което се чу силно прищракване. Свалих якето и обувките си и се отпуснах на канапето пред камината, която бях оставила запалена. Излъчваше приятна топлина. Още бях в шок, отчаяно се опитвах да забравя гледката на безпомощното окървавено тяло пред мен.

Потреперих. С времето се бях научила да владея тялото си. Каква беше изненадата ми, когато открих, че нещо не е наред. Ръката ми неволна посегна към диафрагмата. Беше там. Не можех да повярвам. Само преди 30 минути нямах нищо на гърдите си, а сега усетих релефно златно образование във формата на буква. По дяволите! Никой не е застрахован. Объркването беше замаяло главата ми. Меката светлина на игривите пламъчета в камината ме успокояваше и за секунда забравих случилото се преди малко. Тревожеше ме само този знак. Позвъних в централата на вампирското братство и следващите събития не закъсняха.

На вратата се почука и станах да отворя.
- Очаквах те! - промълвих аз.
Беше Бри - най-добрата ми приятелка. Тя ме изгледа отгоре до долу с неодобрение и влезе. С лек замах остави на скрина коженото си палто и марковата си чанта и се настани на креслото, скръствайки ръце пред гърдите си, за да прикрие белега. Разтърсвайки мократа си червеникава коса, се отпусна.

- Измръзнах докато дойда! Как си избрала такова неудобно място за живеене - измърмори тя и мекият й глас се разля като песен. - Както и да е. Напоследък се мотаеш с твърде много хора. Знаеш как ти се отразява това. Трябваше да се научиш да се контролираш. Ти си третата. Джейк ще ни последва.

Бри беше вампир много преди мен и се беше научила да владее жаждата си, макар че понякога се отдаваше неволно на страстта си. Бледата й кожа засия на светлината на огъня и тя извърна големите си топли очи към мен. Последното й изкушение бе фатално за нея. Моето също.
- Знаеш какъв ден е утре, нали, Амбър? - тя се усмихна с нотка на самодоволство, но и лека несигурност в гласа.
- Как мога да забравя. - смъмрих аз и наведох глава.
Утре щяхме да се сблъскаме с нефилимите. Те щяха да атакуват мен, Бри и Джейк.

Нефилимите са опасни и непредвидими създания, с които сме врагове от хилядолетия. На всеки вампир отговаря по един нефилим. Те имат задача да пазят равновесието. Когато се подадем на изкушението, задоволявайки жаждата си за кръв, ние създаваме нови вампири и така нарушаваме равенството. Нефилимите се появяват неочаквано, поставят златна буква А на гърдите на прекрачилия границата вампир и дълго остават незабелязани, в очакване на свещения ден на сблъсъка. Намират ни като сканират очите ни. Имат способността да забелязват през зениците ни съдържание на две и повече групи кръв във вените. Белязаните вампири са нарочени за отстраняване. Целта на това кръвопролитие е да установи баланс. Двете раси създания живеят в хармония, въпреки привидната вражда. Все пак жигосването създава ярост в непокорните ни души. Няма същество във вселената, което желае да загине по чужда воля. Още по жалко е, че когато открием белег на гърдите си собственото ни усещане за вина нараства прогресивно и засилва чувството за неуправляем гняв.

Всеки вампир, който открие буквата, е длъжен да съобщи в братството. Когато се получат три съобщения разбираме, че времето е дошло. Така определяме деня на разплатата. Тримата белязани се събират на едно място и очакват неравната битка. Аз бях номер три. Сега беше наш ред да се изправим срещу съдбата си.

Никой никога не е успявал да ги победи, но утре всичко щеше да приключи.
На вратата се появи Джейк.
- Кой ще смаже нефилимите утре? - извика той и широката му усмивка засия.
Той беше уверено и смело момче, но и безразсъдно. Беше убеден в нашата победа и се вълнуваше.
- Забрави ли другите битки с нефилими? Кои от тях са свършили добре за нас?
Ще бъде трудно да ги победим. - смъмри го Бри.
Джейк придърпа един стол и се свлече на него.
- На мен ми се струва, че някой вече се е бил - отбеляза Джейк и ме погледна шеговито. Аз го замерих с една възглавница, която намерих, и той падна от стола.
- Трябва да поспим - отсече Бри и се запъти към спалнята.
Аз се излегнах на канапето и затворих очи, а Джейк прошепна нещо и се разположи изцяло върху персийския килим, подарък от баба. Всичко утихна. Искаше ми се да се събудя колкото може по-бързо.

На сутринта се чу трясък и аз скочих. Огледах се наоколо. Джейк и Бри също. Златните букви пулсираха с променлива светлина под кожата ни и изгаряха гърдите. Бяха нефилимите. Големият прозорец беше разбит на парчета и над нас стояха три красиви до болка същества с тебеширено бяла кожа, кърваво червени очи и големи черни крила - защо не бяха бели? Бри изръмжа на нефилимите и се приготви за атака. Очаквах този миг. Бях готова на всичко, за да защитя себе си и приятелите си. Нямах представа как, но бях готова да се бия до последен дъх. До последен дъх.

Тежките криле се стовариха върху нас. Неравната битка започна. Усещах по тялото си режещите нокти, тежките като чукове удари, задушаващото докосване на тежките пера. Загубвах представа къде съм. Опитвах се да отвърна на удара, но сякаш крайниците ми бяха вързани. Отскачах колкото бе възможно, за да омекотя ударите и да не свърша веднага в локва смесена кръв. Античните мебели на баба ми трещяха под напора на събитията. Скъпи предмети се трошаха с трясък на пода, хвърчаха стъкла.

Чуваше се свистене от светкавичните движения на нашите противници. Потресаващ и същевременно съвършен звук, наподобяващ пеене във високите, недоловими за обикновените хора, регистри на звука А ни обграждаше от всички страни. Сякаш бяхме в кълбо, очертано от този звук. Толкова бързо се сменяше картината пред очите ми, че успявах само да прикрия очите си, да запуша ушите си и да запазя някаква ориентация. Опитвах се да си обясня неземната сила, която ни връхлиташе, и чувството на безсилие, която ни завладяваше. Златото беше като магнит за сетивата на нефилимите.

Като че ли имаше връзка между златните букви на гърдите ни и високия звук. За миг видях как тялото на Джейк излетя във въздуха и се прекърши в коляното на едното създание. Приклекнала в отбранителна поза, неволно забелязах, че златото от гърдите на Джейк се стича по тялото му и се събира в малка локвичка като кръв на пода. Пронизителният звук спадна с една октава. Миг след това нападащите създания загубиха интерес към него. Бри успя да се отскубне за момент, нанесе зашеметяващ удар на едното създание и го повали на пода, но в момента когато захапа с кучешките си зъби мястото под сърцето, другите два нефилима връхлетяха с пърхащи звуци, пронизителни писъци и извадени нокти върху гърба й. Гледката беше ужасяваща дори за свикнал с кръвта вампир. Всеки момент щяха да я разкъсат. Първите окървавени парчета кожа се разхвърчаха в стаята. Мигновена нестабилност във височината на тона ми даде така жадувания отговор. В този момент като пъзел в главата ми се подредиха няколко кадъра. Времето, което получих като подарък от агресивните същества, беше достатъчно да преценя шансовете си.

Просветна ми, че може би има начин да избегна съдбата си. Стичащото се злато, височината на тоновете и един факт, който забелязах в последната секунда - изсветляване на крилата. Миг на съмнение ме накара да забавя действията си, но бързината на случващото се ме принуди да действам. Взех едно парче от стъкло на натрошена картина, паднала близо до мен. Нямах сили да отвърна на нефилимите, но можех да достигна гърдите си. Забих острата част близо до златната буква и започнах настървено да режа. Тази част от кожата ми, на която беше горящата буква остана в ръката ми. Болката не беше нищо в сравнение с облекчението ми. Кръвта ми забушува, а тялото ми възвърна силите си и ентусиазмът от предната вечер. Трите създания се обърнаха неловко и неразбиращо и гледаха удивени в празнотата на стаята. И последната октава заглъхна. Беше тихо. Само зимния вятър, нахлуващ през разбитите прозорци, се промъкваше из белите им вече крила. Пръстите ми се отвориха неволно и сякаш на забавен кадър златната буква полетя към пода, а аз направих лека крачка встрани. Трите създания се събраха над заглъхващите пулсации на златото. Привели снежнобели криле и наведени като за таен съвет приличаха на съдии, от чиято присъда зависи съдбата на подсъдимия. Съзнанието ми не допускаше да се предаде на върховната милост на нефилимите. Обърканите им и изненадани умове ме търсеха. Подозирах, че има още нещо, което може да ме издаде - очите ми. В ума ми препускаше само една, досадно повтаряща се мисъл - "До последен дъх, до последен дъх, до последен ..." Миг преди едното от създанията да вдигне поглед към мен и да сканира зениците ми, двете групи човешка кръв избухнаха в съзнанието ми. Нямах друг избор. Пръстите ми се вкопчиха в очите. Когато осъзнах, че в дланите си държа очните си ябълки поех последен дъх и загубих съзнание.

Следващото, което си спомням е миризмата на стаята, полъха на палавия вятър, леко доловимите нотки от засъхнала кръв, отсъствието на образи и картини и липсата на нефилими.
Осъзнах, че саможертвата на един вампир може да обърне вселената, може да наруши баланса, но може да бъде и ново начало на нов световен ред.
Осъзнах, че бях спасена, а чрез мен и милионите същества от моя род, които не носеха вина за проклятието си.
Осъзнах, че бях сляпа за видимото и чувствителна към необятното.

Какво предстоеше? Какво беше бъдещето? Предстоеше да разбера и да записвам на глас в "Безкрайните вампирски хроники на сляпата Амбър", стотици години след това и до последния си дъх.