Яж, пътувай и обичай

Имам силна чувствителност към дома. Затова и никога не съм си падала по хотели. Те са тъжни. Бих могла да открия повече привлекателност в кюшето на някой бездомник под моста, щом си е негово и обживяно, отколкото в студената хотелска стая, която никога не е била докосвана като дом. Цяло чудо е, че чак на 38 години открих кой е другият дом, който мога да обичам колкото своя – палатката ни.

Преди време попаднах в дома на една много богата и екстравагантна дама. Впечатляваща къща с огромни френски прозорци и най-просторната кухня, в която ми е стъпвал кракът. Разбира се, веднага си представих как тук бих готвила и танцувала, как мога да поканя много приятели накуп и да правя разточителни във времето следобедни партита със сангрия, тапас и репертоара на щурците. Представих си как ще издигна безкрайни кухненски рафтчета, шкафчета, витринки и етажерки и с какъв кеф ще подредя по тях многобройните си чаши, чинии, купи, бурканчета, шишенца, панери, щайги, свещници, вази, саксии, кошници, везни, готварски книги. Като се замисля, нямам представа как ги побирам в миниатюрната си кухня. Ако имах къщата на богатата дама, бих им дала простор и бих обичала тази кухня! Бих напълнила всеки неин квадратен сантиметър с живот и с аромати. Нейната стопанка видя това в очите ми и мило каза: „Пожелавам ти и ти да имаш къщата на мечтите си!“ Тогава, без да се замисля, й отговорих: „Аз вече я имам!“

И й разказах за нашата палатка. Как не излиза от колата и как прави дом за нас от всяко място, на което я опънем. Веднъж като опънеш палатката някъде, винаги се връщаш там като във вкъщи. Не знам каква е тази магия, но е виновна за това да си имаме домове в Родопите, на морето, на река Тунджа, в Тетевенския балкан, при прохода Шипка. Продължаваме да забиваме флагчета на всевъзможни самодивски места. Е, в палатката си нямаме мебели освен един мекичък дюшек и два челника, които светят вместо лампи, но пък кухнята ни отвън е по-голяма и от нейната. Родопската ни кухня е на река Боровица до една голяма каменна чешма. Мястото е необикновено, там витае някакъв различен вселенски дух. Говорят за енергийни пространства, за места с чудодейни сили. Не зная много за това, освен че науката има донякъде своите обяснения, но всеки път когато се върна от Боровица, сякаш стъпвам като пришълец от чужда планета – нося друга енергия и друго спокойствие, крача с непознати сили и с нова, мъдра смиреност. На влизане в района въздухът се изчиства от всичко излишно и тежко, а времето започва да тече по свой собствен безтегловен алгуритъм. Случвало се е да виждаме как Луната изгрява по-рано от нормалното и как през нощта сред скалите се явяват светлинки, за които денем не може да открием обяснение. Там, край Боровица, усещам нечие великанско присъствие. Енергията на гостоприемен стопанин, който ще те помилва, за да съблечеш градската си маскировка и всяко натрупано черно. А през нощта ще те приспи, за да се събудиш по-близък до земята, водата и вятъра и по-далечен на страха, слабостта и тъгата.

Обичам сутрините на Боровица. Те ухаят на палачинки ;), печени на примус, с яйца и мляко от местните хора. Те ухаят на кафе в палатката, на диня край чешмата, на чай от прясно набрана мащерка. Сутрин овцете излизат на паша, а едни много общителни крави населяват дома ни с цялата си мучаща безцеремонност. Обичам и вечерите на Боровица. На огъня се пече риба, хваната преди малко от реката, патладжани, чушки, супа, къри, наденички, греяна ракия. В онзи дом си имаме и куче. Кръстихме го Борко – на реката. Обича да отмъква хляба с опаковката, да хваща парчета наденица във въздуха, да ни бута с мокра муцуна за още, но най-обича да спи при нас в палатката. Малко хърка, малко е космат и мърляв, но е наш и е топъл и уютен. Като затръгваме, опашката на Борко започва да се влачи по земята. Той не знае, но ако и ние имахме опашки, и те щяха да правят така.

Домът ни на на Тунджа е по-малък и си няма крави, но има най-добрия хладилник за лятото. Дърветата, които растат край реката, й пазят дебела сянка, така че може и да се изкъпеш в хладилника. Или обратното - да си натопиш розето във ваната. Е, в този хладилник понякога продуктите отплават, но пък се случва да доплават отнякъде нечии чужди. И там си имаме куче. Казва се Тунджа и е нахална почти колкото Борко. Но поне е дама, яде и краде по-малко. В тунджанската ни кухня веднъж правих кростини. Казано по нашенски, сандвичи, ама с шантави комбинации: синьо сирене с орехи и малини, прошуто с розов грейпфрут и сладко от лук, козе сирене със смокини и годжи бери, ей такива щуротии. Беше късничко, когато пристигнахме, но веднъж щом вдигнахме палатката и сложихме трапезата, се опънахме така щастливо под безбройните осветителни тела на дома ни, че цялата напрегнатост, която си донесохме от града, се изниза блажено. „Добре сме си дошли вкъщи!“, излезе прошепнато едва изпод първото докосване на устните ни до чашата с вино. Пием от една чаша и тя никога не е пластмасова. Чашата е със столче, приборите са стари, посребрени, покривката е изгладена и задължително имаме цветя и свещи на масата. Един дом трябва да бъде уважаван.

Купили сме си лодка и това лято ще я връзваме пред подвижната ни къща. Миналата година, тъкмо се бяхме прибрали в морския ни дом между две дюни, луната беше натежала като сочна праскова над водата, и по лунната пътека излязоха рибари. Тихо жужене от мотора на лодките им, шепот от разменени думи, кротко припляскване на вълни в корпуса. Пожелахме си да имаме лодка, с която да се разхождаме нощем по Луната и морето. А пожелаването е най-лесно, когато си на път. Когато си на път, никое разстояние не изглежда невъзможно. Щом Луната е толкова близо и ти чертае мечтите в морето, какво ти остава, освен да ги последваш?

Палатката е като мечтата – може да я преместиш където си поискаш. Може да е с теб навсякъде, да те скрие от вятър и облаци, от чувството за безнадеждност и от спомена за самота. Затова обичам този дом – дом под звездите, дом край реките, крайбрежен дом и дом на колела. Дом наш, дом навсякъде. Единственият ни възможен дом в момента. Дом на нашите мечти, дом на наште страхове. Дом за няколко дни, дом несигурен, дом без ключове, но свиден. Дом на пътя ни напред, където и да води той. Дом на целия ни свят. А светът ни, той е в тези думи: „яж, пътувай и обичай“.