Как мина денят ти, Любов?

Наскоро бях в дома на умиращ човек. Не искам да описвам драмата, която видях в близките му хора – деца, родители, жена. В такъв момент си налагаш да повярваш в онези непознати светове, където може би се пренася душата, за да продължи по пътя си. Само тази мисъл успокоява ужаса в собствената ти душа, ужаса, който носи неизвестността на смъртта. Но не искам да пиша за смъртта. Озовавайки се в една стая с нея, разбрах, че искам да пиша за живота!

Сигурно този въпрос звучи наивно, но когато се намираш в такава близост с нечия последна глътка въздух, нищо не е достатъчно глупаво, за да се питаш. Как трябва да се изживее този живот? Има ли някакво универсално правило? Някакъв премъдър съвет, който прави всеки живот по-смислен? Има правила за всичко. 10 начина да сме винаги стройни. 33 съвета за хармонична връзка. 58 трика да напреднеш в кариерата. Но как, как трябва да го изживееш? Как трябва да подходиш към живота, за да бъде осмислен и краят му да не е толкова тъжен? Сериозно и със страхопочитание или дръзко и с чувство за ирония? Кое е по-важно – да преминеш по целия път спокоен и осигурен срещу рискове и изненади или да търсиш неспирно, да рискуваш и да се хвърляш след невъзможни мечти? Да израстнеш такъв, че да харесваш себе си, или никога да не порастваш и никога да не ти е достатъчно постигнатото? Да можеш да се справяш с всичко сам или да намериш човека, с когото ще се справите с всичко заедно? Да приемаш философски всяка несправедливост и да преглъщаш всяка буря в сърцето или да се бунтуваш срещу неприемливото и до сетния си миг да воюваш за кауза? Трябва ли да се примириш, ако мечтата ти остане само огънче от младостта или трябва да се бориш за нея независимо от всичко и на всяка цена? Трябва ли да си смирен и благодарен на малкото, или трябва да търсиш винаги повече? Не зная. И колкото повече години минават, толкова повече отговори ми липсват.

Когато моята баба умираше, седях до нея и от болка не можех да изрека и дума. Тя разбираше какво чувствам и ми каза: „Нека не ти е мъчно за мен, бабче. Аз имах хубав живот. С дядо ти живяхме добре и ми е време да си ходя при него.“ Звучеше спокойна и убедителна. Беше готова да си тръгне. Всъщност животът й не беше лек изобщо. Беше загубила брат си млад във войната, беше загубила и първородното си дете. Беше живяла бедно, много бедно, и години наред беше ставала през нощта, за да бъде на работа в 5. Беше работила с кожи и лепила и косата й беше окапала много рано. Но да, баба беше живяла в любов със своя мъж. Бяха отгледали добро момиче, бяха му дали образование. През почивните дни правеха излети със своите приятели. Само в неделя хапваха месо, но всяка неделя им беше празнично. И много се смееха. Много!

Може би това е моят отговор на въпроса как трябва да се изживее животът. Да се обърнеш назад и да си кажеш: „живях добре“. А някой след теб да открие красотата на живота в начина, по който ти си посрещнал смъртта. Сигурно друга жена на мястото на баба ми щеше да изпитва съжаление за загубите, за трудностите, за целия неопознат свят и всички неполучени възможности. Баба беше ходила само в Югославия и в ГДР. С дядо нямаха кола, живееха в една кутийка и всичко в тази кутийка беше скромно. Целият им живот беше скромен. Но никога не каза, че нещо й е липсвало. Напротив. Когато се беше запътила да си ходи, разбрах посланието й. А то беше, че е имала всичко. Беше открила своето всичко в споделения смях. В обикновения живот. В спокойствието, че смъртта не е краят, а началото на вечността им с моя дядо. Там, до смъртното легло на баба, аз пък открих най-големия лукс, който може да имаш – доволството от живота такъв какъвто е.

Мисля, че това ми липсва, за да живея правилно днес. Мисля, че на всички ни липсва. Имаме толкова много, но все нещо не стига. Колкото повече имаме, толкова повече искаме още малко отгоре. Или парите не стигат, или времето, или доверието на шефа. А защо са ни, ако накрая ще помним само споделения смях вечер вкъщи? И топлината на онова човешко същество, която бихме последвали смело и отвъд този свят. Невъзможно ли е вече да се радваме на толкова обикновен живот?

Щастието е умение. Сигурно и баба ми е имала мечти, които са останали в нищото, но тя е открила своя начин да живее в мир с това. Не зная дали аз мога да се примиря. Не зная дали, ако не се примиря, мога да бъда щастлива. Не съм от ненаситните. Често повтарям на приятелите ми, които имат здрави и хармонични семейства, че имат всичко. Това е единствената ми мечта. Ако някога я постигна, няма да минава и ден, без да благодаря. Готова съм да отдам значимото на нейното случване и да живея простичко и признателно. Но без нея... не знам. Мога ли да я заменя с друга мечта? Да я заменя за това да стана писател, да осиновя дете, да отворя приют за животни, да открия лекарство за рак? Честно казано, не. Представям си живота като кула от кубчета. Най-голямото и здраво кубче, което е в основата на кулата, е семейството. Ако него го няма, ако там зее дупка, не мога да подредя нищо отгоре. Без него просто няма кула. Понякога ме питат защо още не съм издала книга. Ами защото още нямам върху какво да я закрепя. Няма смисъл от книгата, нито от друга мечта, ако отдолу тъмнее празнота. Ако не успея да сложа основата на моята кула, едва ли ще си тръгна спокойна като баба. Защото няма да съм сбъднала не само моята мечта, но и нейната. Баба ми завеща едно пожелание. Заръча ми да си намеря момче, с което да се смеем. И ми подари дом, в който да съберем този смях и още много топлина. Домът ми е малък и скромен, но мечтата не е. Сигурно ти, който четеш, имаш семейство и си казваш „колко му е“. А колко е без него? Ще ти кажа – нищо.

Реших да пиша за живота, а потръгна някак тъжно. Дали ще напълня дома на баба с истински семеен смях, не зная. Но ще живея за това. Ще търся да го заслужа. И няма да се отказвам, докато не чуя сърцето ми да се смее под един покрив със сърцето на моя човек. Ще се случи в някоя обикновена вечер, когато липите навън ще цъфтят и ще напомнят за всички пролети, в които чаках тази вечер. На масата ще има салата, вино и божури, а над огънчето от свещта ще търся знак от другите очи, че цялата тази обикновеност им е напълно достатъчна. Детски смях от съседната стая. Куче въздиша сънливо под масата. И един и същ въпрос всяка вечер: „Как мина денят ти, Любов?“