Вяра Тимчева тръгва към Индия заради детски сън

Тя описва себе си с едно изречение: “повече от всичко обичам книгите и пътешествията” и успява да комбинира тези си страсти, защото пише книги за пътешествия. Със сигурност има много за разказване, защото е посетила половината свят. В сърцето й обаче има специално място за Индия и Тибет, на които посвещава първата си книга на български.

“Индия и Малкият Тибет: от Хималаите до пустинята” разказва за 85 дни, които прекарва, обикаляйки тази мистична страна с един приятел и една раница на гръб. На мен това ми се вижда непосилно дълго, но Вяра е категорична: “Тези дни бяха даже малко”. Когато започва да пише обяснителни бележки към стотиците снимки, направени там, неочаквано за самата нея те се превръщат в “някаква грамада от над стотина страници”. Така се ражда първата й книга на български: “Това пътешествие само си избра да се превърне в книга. По време на пътуването бях много впечатлена от трагичната съдба на Тибет. Когато запитат Далай Лама как човек може да помогне на тибетския народ, той обикновено отговаря: “Разказвайте за ситуацията на хората около вас”. При завръщането си имах усещането, че нещо не съм направила, както трябва, че нещо съм пропуснала; всеки път, когато някой споменеше Индия или Тибет, очите ми се изпълваха със сълзи, без да знам защо. После, когато написах книгата, голяма част от тази тъга изчезна”.

Необичайна е и причината, която подтиква Вяра да тръгне към Индия: “Един от първите сънища, които си спомням - трябва да съм била на около осем години - беше как карам летни кънки в Бомбай. Странна причина човек да отиде в Индия, но явно този въпрос ме е занимавал още навремето. Изтокът за мен е символ на едни по-различни древност, екзотика и мъдрост, отколкото тези, които можем да намерим в Европа и Америка”.

Като най-вълнуващия момент от пътуването и дори един от най-вълнуващите в живота си Вяра описва срещата с Далай Лама и Карпама - монах, считан за проявление на Буда: “Тогава дори не знаех нищо за будизма и въпреки това да се намериш в едно и също помещение с Далай Лама, с Кармапа е абсолютно необикновено усещане. Дори и да не си будист, чувстваш осезателно много силна енергия на доброта и любов, на нещо голямо, хилядократно по-могъщо от дребните проблеми на всекидневието”.

Пътешественичката завинаги остава запленена от Изтока и при всяка възможност се връща там. Тази година отива на по-различна визита в Непал: “Този път занимах не сама, а с благотворителната организация SolHimal, чиято основна задача е да помага на сирачета или на деца от бедни семейства в Индия и Непал. Човек може да си “осинови” такова дете - тоест да му праща месечна издръжка, която за Европа не представлява кой знае какво, но за Индия и Непал е огромна сума. Всеки месец детето ви пише, праща ви рисунки, разказва ви как живее. Връзката е лична и непрекъсната. При ходенето ни в Непал много от нас на живо се запознаха с децата, на които помагат, и семействата им. Беше трогателно”.

Писателката обяснява в какво се състои основната разлика между Изтока и Запада: “Ако тук отидеш на лекар и му се оплачеш, че те боли гърлото, той най-вероятно ще ти даде хапче против болка и ще викне следващия пациент. Няма да му хрумне да започне да те пита например да не би да си се скарал с някой близък? да не би да си премълчал нещо? При нас обяснения за болестите много-много не се търсят. Един източен лекар гледа на пациента не като на болен орган, а като на човек във взаимодействие с други човешки същества, с природата и планетите”. И въпреки всичко Вяра е категорична, че колкото и да са различни, тези два свята просто се допълват: “Изтокът има своя мъдрост, а Западът - своя; човек вижда по-добре с две очи, отколкото с едно. Никое от очите не е по-важно от другото - и двете са еднакво важни. Според мен пътуването просто дава на човек възможност да отвори и второто си око”.