След като миналата година публикувах текст за Великден, получих няколко много скъпи обаждания и писма. Така звучаха думите ми, които бяха развълнували хората тогава:
„Последните 40 дена не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този следващ ден. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.”
Една година по-късно стоя зад всяка от думите си, но днес те имат много по-силно значение за мен. За това време животът ми се стече така, че трябваше да възпитам способността си да празнувам еднакво не само празниците и обикновените мигове. Трябваше да се науча да ценя еднакво и щастливите, и нещастливите дни. Днес думите ми от преди година звучат само като теория. Да, вярвала съм ги, чувствала съм ги, но не съм знаела колко по-сложен е животът от представата за него.
И се замислих колко често го правим, как теоретизираме свободно на тема живот и си мислим, че сме прочели целия учебник. Уверени сме, че знаем много за себе си, докато не се окажем лице в лице с неочакваното. Тъпчем се с мантри и положително мислене, уверени сме в таланта си да бъдем щастливи, разтягаме сърцето си като локум в изречения и обрамчваме намеренията си с красиви думи. Философстването е фасулска работа, оказва се. Живеенето философски – ежеминутна борба. Не съществува философия, която да бетонира сърцето. Животът не се побира в един учебник, в един празник, в една сила. Днес сърцето може да говори, че никога няма да прескочиш някои планини. И тази увереност те прави спокоен и щастлив, защото ти е добре да си там, където всичко е познато. Утре това сърце може да стане трепетен роб на голяма любов, и да прескочиш не само планините, но и да разбереш как се лети отвъд и как се възкръсва. Любовта може да те направи едновременно най-неспокойният, но и най-щастлив човек на света. Това не е ли великденско? Не е ли самият живот един ежедневен Великден? Непрестанно възкресение, и стремеж към спасение?
Пак със сложни сравнения се опитвам да кажа, че не сме подготвени за живота. Особено неподготвени ставаме, когато животът се понатрупа. И като подкрепа на това се натъквам на цитат от Бегбеде: „От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което в последствие трябва да отучвам.”
Миналата година написах, че всеки ден живот трябва да се чества като велик, и малко след това животът ме предизвика да докажа, че го мога. Той ме постави в ситуации, в които думите ми за Великден щяха да дрънчат кухи, ако не бях намерила силите да ги отстоявам. Той подложи на изпитания способността ми да откривам величие и в тъгата, и в самотността, и в безнадеждието. Не е учудващо, че на думи беше много по-лесно. Учудващо е, че успях да защитя думите си със сила, за която не подозирах, че дреме в мен. Бях на много ниско и бях на много тъмно, можех да остана там и да се откажа от думите си за Великден. Можех да се влюбя в болката, вместо да воювам срещу нея. В някои моменти най-лесно щеше да бъде да се откажа да вярвам. Разделих се със стотици надежди, но някаква твърдоглава светлина в мен не ми позволи да се откажа от вярата си. Много пъти се случи да казвам, че не мога да формулирам на какво се надявам, но през цялото време знаех в какво вярвам. И ако Възкресение е празник на вярата, то дните, в които умираш жив, са нейни апостоли. Нищо не може да въздигне вярата така, както страданието. Затова, ако преди година съм писала, че чествам радостта от светлината всеки ден, тази година искам да напиша, че чествам вярата, родена в тъмнината на всяка болка. И двата пъти говоря за любов. Избереш ли да преминеш през всичко до силата на любовта, Великден е и в радостта, и в тъгата. Великден е днес. Великден е утре. Всеки ден е велик, ако избереш любовта – трудната, невъзможната, но единствена, и единствена, способна да възкреси цялата ти сила.
Наскоро отидох в един будитски храм в Чикаго. Беше ми интересно, направих го, за да задоволя туристическото си любопитство. Когато един мъж ме въведе в храма и ми показа как да се поклоня пред статуята на Буда, изпитах тревога. Това дали не обижда вярата ми в Исус Христос?
Много бързо изметох глупавия въпрос от главата си. Влязох в този храм със сърце, пулсиращо от любов. По същия начин влязох по-късно в католическата катедрала и в ортодоксалната църква. Неизтощима любов – защото всичко друго не е любов. Неизтощима колкото пулса на сърцето. И през нея, и през сърцето са влизали и излизали тревоги и надежди, зверове и ангели, съмнения и чудеса. Вярата – тя единствена никога не е напускала и променяла своя храм.
„...защото Той, като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.”
Коментари (0)
Вашият коментар