Нищо не е сигурно, но всичко е възможно

Преди години разбрах, че англичаните имат изразите cat person и dog person, тоест или си падаш по котки, или си падаш по кучета. Средно положение няма. В първия момент си казах: „Я, колко е умно това!“ Хората наистина са или „коткари“, или „кучкари“, и това далеч не касае само харесването на котки и кучета. Това е типология, начин на мислене. Говори за определени черти от характера. Коткарите не се привързват така лесно като кучкарите. Те са си самодостатъчни, докато на кучкарите светът им е празен, ако не държат някого за лапичка. Коткарите не робуват на никого, не понасят да ги водят на каишка, докато кучкарите въртят опашка и все се молят да бъдат на някого от полза. Коткарите крачат по белия свят бавно, гордо и самовлюбено, а кучкарите все търчат нанякъде – все търсят нещо хубаво по земята, драпат за вниманието на човека си и никога не го изпускат от очи, влюбени до смърт в него. Коткарите са стопани на самите себе си, а всички останали са техни питомци. С кучкарите е точно обратното и аз съм една от тях. Влюбена в това да обичам, да бъда най-добрият приятел на човека, да го чакам до вратата да се върне, да принадлежа. Един заклет dog person.

Докато пиша това, което беше така вярно за мен доскоро, ме напушва смях. Защото за пореден път животът ми навира доказателство, че твърде малко зная за себе си. И в нищо не мога да се заричам. И е вредно, наивно, детинско и глупаво човешката душа да се вкарва в типологии и рамки. Хората си създаваме типологии, защото така ни е по-лесно да разбираме себе си и света около нас. Но и ние, и светът се променяме толкова бързо, че докато разберем нещо, то вече не е същото. Вероятно, докато пиша това, то също се е променило някак :)

Имах много кучета. Всякакви кучета – дребосъци и грамадани, породисти и помияри, умни и глупави, пакостливи и добрички, всякакви. Умирам за кучета. За мен раят е дом, пълен с кучета. Или поляна, по която тичам боса, а около мен се гонят, въргалят и бутат нос в нос цяла сюрия кучета. Или облаче, на което са полегнали няколко лабрадора, една немска овчарка, три японски хинчета, пет далматинеца и така, докато облачето натежи от сладост. Никъде и никога в картината на моя рай не се е провирала котка. Не ги харесвах. Студени същества. Надменни. Самодостатъчни.

Така мислех доскоро...

Докато с моите момчета не си осиновихме котка. Видяхме снимките й и се влюбихме. Не разбрах как стана, ама любовта нали не пита. Когато Лула Мър Грейс дойде вкъщи, първите два дена я гледах, сякаш в стаята ми се е настанило извънземно. Сравнявах я с кучетата, които съм имала, и не намирах никакви прилики. Дори леко се уплаших, че няма да мога да я обикна. А защо иначе живеем с животинките, ако не за да си даваме любов?

Лула Мър Грейс елегантно започна да ми влиза под кожата. Всеки ден с по няколко мънички стъпки се приближаваше до сърцето ми, моногамно влюбено в кучешкия род. Заспиваше, сгушена до главата ми, върху моята възглавница – 800 грама пух и чифт огромни очи. Когато нощем я погалвах, започваше да мърка уютно, без да отваря очички. Когато бях тъжна, ме намираше, покатерваше се с хилавите си лапи върху мен и се свиваше в скута ми. Висеше като атлет от облегалките на столовете и ме разсмиваше със смелите си опити да се задържи най-отгоре, захапвайки си опашката. Посягаше с лапичка към клавиатурата, когато пишех писмо до моя любим, сякаш искаше и тя да му напише нещо. Наблюдаваше ме с интерес как готвя, как се гримирам, как танцувам. Тиха, грациозна, мъркаща топка любов. Ей така започна любовта ни с Лула Мър Грейс. Ей така се разбра, че съм полигамна в любовта си към четириногите. Ей така се разби на пух и прах теорията ми за коткарите и кучкарите.

Или несъвсем...

По същото време рачешката ми чувствителност се беше размекнала повече от обикновеното. Споделих с приятел, че дъската ми се е разхлопала и ми се е стъмнило парчето небе отгоре, а той ми каза, че е време да започна да ценя себе си повече. Да си се заобичам, така ми каза. Давали са ми същия съвет често, но този път ме уцели в правилния момент. Бях започнала да забравям за себе си. В стремежа си да бъда майка, любима, приятелка и в страха си от самотата бях забравила, че има моменти, когато трябва да оставам само със себе си и това да ми е достатъчно. Същата вечер се наложи наистина да остана сама. Сама с Лула Мър Грейс. Магически се върнах с 20 години назад, когато бях ученичка и вилнеех сама вкъщи. Надувах музиката, танцувах до припадък и тази компания истински ми харесваше. Направих го отново... За да постигнеш такова състояние, се налага да забравиш за един милиард проблеми, да запушиш дудненето на няколко тъпи болки, да не обръщаш погледа нито назад, нито да го провираш напред. Да си тук и сега. Сам със себе си. Самодостатъчен като котка. Мъркащ от удоволствието на простия факт, че си жив, че е лято, че ухае на печени чушки, а музиката е вълшебна. И макар винаги да съм виждала в себе си само кучето, което тъжи с оклюмала опашка, когато стопаните ги няма, онази вечер успях да открия в себе си и котката, която умее да се наслаждава и на собствената си тиха компания.

Мда, трябваше ми доста време, за да открия, че в сърцето ми има място не само за кучета, но и за котки, не само за другите хора, но и за себе си. И никакви типологии и рамки не могат да заключат любовта. Ние се променяме непрекъснато, тя се променя също. До вчера си обичал само кучета, но всичко от вчера подлежи на промяна днес. Днес харесваш и котки. До вчера не си виждал смисъл да се събудиш в ден, който ще прекараш сам. Днес някой ти казва, че си достатъчно ценен, за да се пренебрегваш така, и денят придобива неочакван смисъл. Единствената типология на живота май: „Нищо не е сигурно, освен че всичко е възможно.“ А щом се случва от любов, вероятно води напред... Ако има с какво да се храни, любовта е най-великият благослов – чудото, което подрежда всичко друго наоколо. Ако я затворим в рамка и не й позволим да диша, ако я оковем в предразсъдъци, страхове и инерция, ако забравим да я галим нощем, всяка нощ, без изключение, тя спира да мърка уютно върху възглавницата ни и един ден ние се озоваваме сковани в самотност и забравени в сънищата на някой важен. Или пък забравени и отчуждени от самите себе си.

...

Лула Мър Грейс всяка сутрин потърква нежно мустака си в лицето ми и всяка сутрин ме кара да се будя усмихната. После се изнизва нанякъде за своите сутрешни ритуали, сякаш напълно забравила за мен. Но аз знам, че ме усеща и че ако ми стане тъжно, веднага ще ме намери и ще се сгуши в скута ми за порция лечебно мъркане. Тя всяка сутрин ми напомня, че любовта е чудо и че ако трябва да се вкарам в някаква типология, то аз съм от хората, които пазят огромно пространство за това чудо в себе си. Винаги съм мислела, че любовта ми към другите е всичко, но Лула Мър ми напомня всеки ден, че обичането е пълноценно, когато тръгва от обичането на себе си. Ще опитам. Нищо не е сигурно, но всичко е възможно.