Тайни

1.„Н" като нетърпение
Нямах търпение лекцията ми да свърши. Нямах търпение да се прибера у дома. И без това не можех да се съсредоточа. И без това всичко в главата ми беше хаос. Разбъркани като каша, мислите ми летяха към него. Исках по-скоро да го видя. Исках да му припомня обещанието му. Той ми беше го обещал и трябваше да си го спази.

Хайде, хайде, стрелки! Движете се по-бързо! Очите ми се въртяха и не можех да спра да отброявам на ум секундите, наравно с целият хаос, който царуваше в ума ми.

Нежелателно се впуснах в спомени. Само преди месец бях толкова зле. Движех се като привидение. Под очите ми вечно се мъдреха нежелани черни сенки, показващи нечие изчезване (явно моето). И това заради безсънието, което ме мъчеше. Но дори и да спях, потрепервах в постоянни кошмари. Освен това се изморявах лесно и нямах воля дори да рисувам (нещото, което обичах повече от себе си). Често се улавях да се гледам и да не усещам дишам ли или не?!

И точно, когато бях решила, че е просто преумора и трябваше да си направя една дълга почивка от всичко и всички... се появи Той! Причината за моето зомбиране. Или по-скоро в този случай - причината за моето „вампирясване".

Той беше нещо по-могъщо, от което и да е същество. Той беше зъл дух, древен и страховит за безброй древни народи. Все още неизвестността за неговото съществуване будеше ужас в нечии умове.

Той... беше въпир. Убит млад мъж в разцвета на младостта си, неоплакан, непогребан, но и заради това недопуснат отвъд, а останал тук, той беше вампирясал. Древните славянски народи го наричали въпир, а по-късно смесването с Аспаруховите българи, го променили във вампир. Но този вампир за разлика от общоприетите кръвопийци, пиеше нещо по-различно и също толкова жизненоважно за живите. Той отнемаше жизнените сили на хората, оставяйки им кошмари и преумора.

И сякаш като в някой фантастичен роман - героинята се влюби в митичното хищно същество. Въздъхнах. Несподелена, изгаряща любов, без която едва дишах. Болката, когато беше наблизо и изпиваше силите ми беше минимална от болката, която ме прорязваше, когато беше далече. Егоистично и глупаво се бях вкопчила в него, като мравка за единствена спасителна сламка. Може би не го обичах, а само го използвах?! Може би само си внушавах, че го обичам?!

И защо той ми благодареше всеки ден, а аз на него нямах право да благодаря?!
Но как всъщност Китемир, вампирът, се показа пред мен?! Когато едва не го унищожих, той се появи в цялото си очарование и страховитост. Изправи се пред лицето ми безстрашен и непоколебим. Беше избрал Аз да реша съдбата му. Беше избрал Аз да го унищожа или пощадя. Нямаше значение за него дали ще живее или не. Беше опитвал да умре хиляди пъти за целият век, в който бе съществувал. Но всичките му опити бяха неуспешни.

Всички започнаха да шават и да се изнизват от залата. Клепките ми трепнаха. Колегите ме забутаха да изчезваме. Радост изпълни цялото ми същество. Скоро щях да се прибера и да го видя. Дори краката ми се разтрепериха от вълнението, което се разля вътре в мен.

Всяка наша среща беше блаженство за болният ми дух. Душата ми започваше да се възстановява. Сърцето ми започваше да се закърпва и да оздравява. Любовта ми към него, започваше да изтрива болката и страданието от преди... Китемир беше всичко, което имах сега. Щастие, любов, вдъхновение, мечти, амбиция, живот... тайна.

2.„К" като кръвопиец
Ключалката изтрака и вратата се отвори. Тя се прибираше. Втурнах се към вратата и наистина беше тя. Също като мен, нетърпелив да я видя, Невена бързо събу обувките си и мимоходом към мен си остави чантата върху малкия шкаф.
Разперих ръце, усмихнат. Тя залепна в прегръдката ми. Скрих лицето си в косите й. Сладкият й аромат. Обожавах този аромат. Нежната й кожа - гладка и мека. Обожавах допира й, топлината й. Тя уви ръце около кръста ми и ме стисна, сякаш щях отново да тръгвам някъде, но завинаги. Това ме накара да се усмихна, вече заровил лице в шията й. Притиснах я в отговор и усетих как й премалява в ръцете ми.

Отделих я с мъка от себе си. Не искаше да ме остави и трябваше ловко да се освободя от хватката на ръцете й. Придърпах я към хола. Опита се да се бори, но после се остави да я отведа. Не казваше нищо все още. И вече се притеснявах.
-Нене?! - седнахме на дивана.
-Мхм... - погледна ме с теменужените си очи.
-Добре ли си?
-Липсваше ми, Кито... - простена тя, като малко кученце, от което се разсмях нежно и я погалих. - Мислех, че няма да си дойдеш... днес...
-Къде можех да ида другаде? - опитах се да съм ироничен, но тя усети трепването в гласа ми. Не й позволих да говори. - Нене... обещах ти да се върна след три дена... обещанието си е обещание...
-Но ти обеща и друго! - напомни ми тя с блеснали очи.
-О, да... обещах и друго... - въздъхнах пак. Невена се намести по-удобно и зачака. Притеглих я в обятията си и тя не се възпротиви. Отпусна се на гръдта ми. Топлината й, пулсът й, мекотата й - нещата без, които не можех. Само едно нещо в нея не исках - кръвта й.
-Обеща да ми кажеш нещо важно!
-То е много ясно и видимо... - въздъхнах тихо, какви ги говорех само. - Нене, невъзможно е да сме заедно... - тя се стегна.
-Любовта ми е несподелена от самото начало... - изстреля тя бързо и гласът й се променяше в истерия. Погледна ме. - Вече имам „опит" в несподелената любов... Щом се повтаря явно на мен не ми пречи... - целунах устните й, за да замълчат. Отговори ми жадно, но започваше да трепери от вихрушката чувства, бушуващи в нея.
-Любовта ти е невъзможна... - подчертах, все още долепен до устните й.
-Обичаш ме?! - усмихна се рязко и светлина озари лицето й. Типична нейна мигновенна промяна.
-Не можем да сме заедно... аз съм вампир, а ти си човек... аз съм мъртвец от не помня колко години, а ти си жива и здрава от 20 години...
-Ами... ако и аз умра... внезапно?! - в очите й блесна пламъче, което не ми хареса и дори ме уплаши.
-Ще отидеш в Рая! - спокойно отговорих с нежна усмивка.
-Уф... - нацупи се тя и пак се отпусна в прегръдката ми. - Това ли толкова чаках да ми кажеш?
-Обещах да ти кажа нещо важно... отнасящо се за мен и за тези като мен... - започнах плахо. - Аз ти казах, преди, че нямам нужда да пия кръв. Предпочитам жизнената сила... но... Други вампири предпочитат именно кръвта. Те не я пият, защото им трябва да живеят, а защото ги привлича циркулирането й из кръвоносните съдове, движението й в сърцето... привлича ги звукът на сърцето! Привлича ги внезапното спиране на този звук!
-А теб привлича ли те?... Моята кръв?
-Не... не съвсем... това е най-сладкото в теб, но за мен си необходима само ти, цялост от всичко, което си... - очите й премигнаха като на малко дете. - Исках да ти кажа решението си... - тя трепна. - Ще се появя окончателно в реалният видим свят на хората, приемайки нечия същност и живот. Някой, който е на прага на смъртта. Ще заема мястото му... За да съм до теб, не само като призрак, но и като човек... - изучавах лицето й. Ставащо все по-светло и по-светло. Не казваше нищо обаче, а аз исках да каже нещо, да ме отпъди от живота си.

-Погубваш свободата си, да се рееш, само заради моята безопасност? - нежно се усмихна тя, прочела ме като книга и нежната й ръка ме помилва. - Какво бих могла да ти дам в отплата?

-Ти си повече от това, което е тази свобода... виновен съм за всяка опасност, която ще надвисне над теб! Виновен съм, че ти дадох право да решиш съдбата ми... вместо да замълча и да ти позволя да ме унищожиш със светената вода... защото пиех живота ти и пращах само кошмари и...

Тя постави пръст на устните ми. Малък и топъл. Изгаряше повече от всякога студената ми, ледена кожа. Усетих едва сега, че спокойният ми глас беше превишил истеричността. Тя ме обгърна. Не каза нищо. Сгушихме се един в друг.
Решението беше взето. Камъкът беше хвърлен надалече и от двама ни.

3.„З" като звяр и звероукротител заедно
Невена беше застинала. Не трепваше, дори не дишаше. Не можеше да си позволи дори да премигне. Острите нокти на двата вампира заплашваха гърлото й и чакаха удобен момент да се забият в него. Очите й не ги гледаха. Дори не виждаха лицата на двамата нападателя.

Очите й се впиваха в Китемир. Недалеч от нея той се биеше като вихър едновременно с двама вампира. Не я интересуваше, че тя живееше само като награда за победителя. Не я интересуваше, че беше вкусното, основно блюдо за вечеря. Интересуваше се от Китемир. Не виждаше кръв. Не чуваше някакъв звук от него, че е ранен. Но разпознаваше ръмженето му. Гърлено и високо. Той беше силен и непобедим.

В това време Китемир ловко отбягваше атаките на двата вампира, които бяха приели плътност само, за да са наравно като сила с Китемир. Но все пак къде имаше равенство в двама срещу един?! Само миг му беше достатъчен да хвърли поглед към Невена, за да се увери, че все още е жива. Безплътните новосъздадени вампири при нея не можеха и да искаха да я наранят. Те бяха все още нематериализирани изцяло във видимият свят. Понечеха ли да използват силите си за Невена, щяха да рискуват изобщо въплътяването си, а дори и съществуването си.
-Искам я! - съскаха един след друг вампирите при Невена. Гърчеха се в жаждата си за кръвта й. Следяха с очи кръвта във вените й. Но не мърдаха от местата си.
-Ето ме! - погледна ги за първи път Невена, високомерно. - Щом искате... вземете ме... ще имам кръв за всички...
Това провокира двата вампира да се погледнат. Сякаш не им беше нужно повече. Те се приготвиха да я разчленят, за да източат кръвта й по-лесно. Замахнаха с нокти. Невена не се закри или предпази. Дори не затвори очи. Ноктите на вампирите минаха през дрехите й, но само одраскаха кожата й. Тя не трепна. Очите й все още следяха Китемир.
И точно, когато пазачите на Невена, доволни, искаха повече кръв да рукне от нея, главите им хвръкнаха. Още два бързи замаха и от наполовина видимите тела не бе останало нищо. Превърнаха се в прашинки, които вятъра отнесе.

Китемир изрева върховно и мощно. Беше усетил кръвта й и беше обезумял. Обърна гръб на Невена и я закри зад себе си изцяло. Другите два вампира го гледаха стъписано. Как бе успял да стигне светкавично до другарите им?! Какво трябваше да очакват сега от него?! Този звяр изглеждаше непобедим! Иззад ръката му се подаде ангелското румено лице на Невена. Причината за обезумелият звяр беше тя. Двата вампира се погледнаха. Питаха се един друг дали си заслужаваше?!

Китемир не помръдваше. Очакваше нападението. Другите направиха крачка напред и... спряха. Китемир не пазеше Невена само от тях двамата. Пазеше я от всички други, появили се, заради сладкия аромат на кръвта й. Двата вампира застинаха, осъзнали какъв брой се бе появил. Китемир изръмжа отново. Бутна леко Невена назад, за да се свие и се приготви за нападението. Което не закъсня.
Невена буквално се сви на земята. От всички краища на поляната изскочиха вампири, оголили зъби.

Плътни и наполовина материализирали се, силни и разбеснели се. Но по-бесен от вида на Китемир нямаше. Той остави всички да се приземят около тях с Невена и размаха нокти и зъби. Късаше, дереше, разполовяваше, чупеше, хвърляше... Китемир нямаше граници. Някой вампири кървяха, защото и те като самият Китемир бяха обладали човешко тяло. За разлика от Китемир, техните тела бяха на обладани живи хора, а не на прага на смъртта, както тялото на Китемир. Затова кръвта се лееше върху Китемир и той обезумяваше повече и повече.

Нямаше и десет минути. Нямаше вече никой освен десетина в периферията. Но те бяха различни от останалите. Те бяха аристократи. Личеше си тяхната осанка. Тяхното държане и присъствие беше такова. Дори дрехите им показваха класата им.

Китемир беше вече напълно замъглен. Не виждаше нищо освен заплаха. Не мислеше кой е насреща му, а какво да им причини. Направи крачка към тях, за да нападне, нетърпелив.
-Стой на място Кито! - извика русият вампир, който беше в средата и явно беше водачът. - Няма да се бием с теб за момичето. Дойдохме само да проверим какво са намислили тези четиримата... не очаквахме всичкото това... - огледа се русият. - Малко закъсняхме... Нашите извинения...
Китемир изръмжа. Не чуваше. Не виждаше. Приближи се с още една крачка. Не искаше да разбира нищо. Всички бяха врагове. Унищожението им беше единственото решение.
-Върни се назад, Китемир! - направиха по една крачка мъжете в периферията - пазачите. Личеше си и по техните мускулести тела.
-Той не може вече да чува. Обезумял е... по-добре да го приключим! - обади се друг от аристократите с равен дебел глас. - Самозабравил се е...
-Правилното решение е... Аз съм за... - обадиха се един след друг всички останали освен русият в средата.
-Не! - изрева Невена. - Той е мой!
-Глупав човек... - разстеле се из аристократите с насмешка. Но тогава всички замлъкнаха. А от някой дори се отдели възхищение.

Невена беше се впила в прегръдката на звяра. Китемир се отпускаше и чертите му се изглаждаха. Обезумелите му очи се затвориха. Той зарови лице в косите й и вдиша аромата им. Невена плачеше вече с глас и хриптене. Докато Китемир само я притискаше по-силно и по-силно в прегръдката си, по-силно до себе си.

Аристократите вече ги нямаше. Нямаше и помен от битката на поляната. Само двамата прегърнати.
Заедно посрещнаха изгрева на слънцето и на новият ден.