За него говори самият Омир в „Илиада” – гръцкото му име е Имброс, което означава ‘остров на ветровете’. Българските сърфисти пък го знаят като Гьокчеада и умират да ходят там отново заради вятъра. Точно заради този вятър години наред отказвах да го посетя – с редовния за хората, които не карат сърф, аргумент „как ли пък не, само да ме брули”. Истината е, че брули наистина сериозно, особено когато случиш на така наречената „прогноза”. А тънката подробност е, че няма как да не се влюбиш дълбоко и безвъзратно в този вятър, в острова и хората на него.
Разбрах го вероятно по волята на боговете – същите онези симпатични, понякога коварни, понякога щедри древногръцки същества, за които разказва Омир. Лятната ми отпуска вече беше планирана, багажът – стегнат, а аз с нетърпение изчаквах последния ден до тръгването към нашето южно Черноморие. Точно тогава излезе „прогнозата” за Гьокчеада. Нямаше как да не разберем за нея, понеже приятелите ми сърфисти я проверяват по няколко пъти на ден. След лекото изнервяне, че се появява пробойна в плановете ми и трескаво претегляне на „за” и „против” от моя страна, някак си ме убедиха. Сложих още един ветроустойчив суичър в сака и тръгнахме към Острова, както го наричат всички маниакални любители на ветро-изискващите водни спортове. Пътуването е дългичко (около 10 часа), а на границата има сериозни изгледи да ви скъсат нервите, ако по някаква причина не допаднете на служителите. В повечето случаи те не говорят чужди езици и ако се наложи да осъществите комуникация, сте обречени на дълги разправии. Но това са дребни неудобства, които избледняват бързо.
Колоритът започва още на първите метри турска земя – дружелюбен дядо мята директно през предния прозорец на колата няколко пресни геврека, които ухаят божествено. Какво по-хубаво посрещане от топъл хляб и свойска усмивка – „Здрасти, комшо”! Хапваме гевреците за закуска – часът няма 5 сутринта, и продължаваме. Трябва да стигнем до пристанището Кабатепе, от където тръгва фериботът за Гьокчеада. Любимата ми отсечка е покрай Дарданелите – пътят се извива живописно край морето, което е толкова синьо, че те обзема най-плътното спокойствие на света. Фериботите имат разписание, което може да се провери в интернет, но не разчитайте много, че се спазва – все пак сте в Турция, където „яваш – яваш” е основен житейски принцип. Когато пристигаме на пристанището, се нареждаме на километрична опашка от автомобили и разбираме, че няма шанс скоро да се класираме за ферибота. Повечето коли са български, с натоварени отгоре дъски за сърф, бързо намираме познати и започва голямото обсъждане на прогнозата и разказване на сърфистки случки, на които би завидял и най-сладкодумния рибар.
Успяваме да се натоварим към 12 часа, разполагаме се на палубата и си поръчваме турски чай – толкова е силен, че сетивата ми се изострят до краен предел. Което е добре, защото тепърва ни очаква пиршество от гледки, аромати, вкусове и емоции. След час и нещо вече сме в Гьокчеада. Жегата е страшна, но те поглъща такова спокойствие и лежерност, че разтапяш – не от горещина, а от щастие, и някак неусетно на лицето ти цъфва широка, блажена усмивка (която впрочем така и не слезе от моето през целия ни четиридневен престой на Острова).
Потегляме с колата към село Ешелек, най-близкото до двата сърф спота. Решили сме да се откажем от екстремния вариант за нощувка на палатки, тъй като вятърът е наистина безмилостен, и да отседнем на квартира. Когато тръгваме из селото, за да си изберем къща, осъзнаваме най-голямата си грешка за това пътуване – не сме си взели българо-турски разговорник, а само едно момче от компанията ни знае няколко основни думи: стая, нощувка, квартира. Уж нищо наглед работа, но се оказва невъзможно да се разбереш с местните хора. По безпомощна не съм се чувствала никога в живота си! След ръкомахаме, посочване на цифри с пръсти и рисуване на човечета и легла на едно тефтерче, най-сетне се спазаряваме.
Изтощени сме от комуникацията, но затова пък къщата ни е фантастична – прясно измазана, с блестящи от чистота стаи и романтична асма на двора. Хазяинът ни – около 70-годишен лъчезарен дядо на име Зия, черпи нас, момичетата с по една праскова, стиска ръцете на момчетата, светкавично носи чисти чаршафи и загрижено гледа дали сме доволни. Време е за каране! Сърфистите си вземат дъските и платната, а аз ги придружавам до спота. На Гьокчеада има два плажа, идеални за уинд- и кайтсърф. На единия морето е гладко като огледало (казват му „паркета”), а вятърът духа от сушата към морето, което е опасно за начинаещите сърфисти, тъй като може да ги отнесе доста навътре. Моите приятели обаче харесват другия - уейв спот, където има вълни и духа от морето към сушата. Тук май за първи път усещам пълния смисъл на израза „вятър в косите” – чисто и просто усещане на свобода и щастие. Забравям напълно нежеланието да ме „брули вятърът”, слагам си качулката и се хипнотизирам от пробляскващите в морето сърф платна.
Вечерта идва голямото кулинарно изкушение. Турската храна е вкусна до безобразие и толкова ароматна и красива, че се нахранваш още докато си избираш пред огромната витрина. Персоналът в ресторантите помни поименно всеки посетите, дори и да е идвал преди няколко години, и говори български. Най-прекрасната черта на турците е топлата им човечност – гостоприемството им е толкова искрено, че макар да си наясно, че си само клиент, ти става уютно и мило. А за всяка покупка, дори и най-дребната, получаваш подарък от магазинера.
Ще ви издам и едно лично откритие: в Турция е по-изгодно, когато пазаруват жените – продавачите се надпреварват да им угаждат и ги затрупват с „бонуси”.
На следващия ден, след като сърфистите се уморяват да се гонят с вятъра, си правим разходка до Калекьой, от където се вижда като на длан гръцкият остров Самотраки. Имам особена слабост към него, защото знам, че преди векове там са се провеждали мистериите в чест на бога Дионис, и се е вярвало, че който участва в тях, се сдобива с безсмъртие. Все още не съм имала възможността да проверя дали съм станала безсмъртна, но гледката е наистина фантастична. Успяваме да пристигнем точно по залез, което многократно усилва въздействието на бавно очертаващия се на фона на потъващото в морето слънце остров Самотраки. На скалите има примамливо заведение с възглавнички и наргилета, но ние се преборваме с изкушението да останем там и се качваме до крепостта, а с всяка крачка нагоре става все по-смайващо красиво. 
За тези, които все пак не могат да преборят неприязънта си към силния вятър, ще добавя, че на Гьокчеада има и божествени плажове, на които не духа, и сравнително луксозни хотели, в които няма да се налага да разговаряте с рисунки и жестове. Но чарът на Острова е точно в типичните местни, простички неща – усмихнатите и сърдечни хора с техните непретенциозни домове, телешките кюфтета, изпечени под асмата в двора, докато наоколо се навъртат изгладнели котараци, дивите плажове без стройно подредени чадъри и шезлонги, дори и петте молитви на ден, които чуваш от високоговорителите на джамията, за да ти напомнят, че най-хубавите неща не са скъпите, а тези, които карат сърцето ти да потрепне от радост.
Коментари (0)
Вашият коментар