Любов, пиша ти

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.

Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш.

...

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш за последно върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен счупено, ръждясало самолетче. Можеш да ме запратиш надалеч или да се качиш на друго самолетче и да отпрашите в посока, която ще изтрие моята диря. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. Подари я на деца без обич или на старци без време. Подари я на някое тъжно място. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Всичко друго, но не и светлината, не и теб, не и следващата страница. По-добре е да забравиш всичко с мен. „Обичай се”, написа ми някога. „Обичам те”, казах ти, когато се откъсвахме... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случи.

Пишех ти всеки ден, а това беше рядко. Мислех за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мислех за нещо друго. Днес умирам за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато се правя, че живея нещо друго. Пишех ти не със сърцето си. Пишех ти самото сърце и всеки ден ти го пращах на части. Ден след ден сърцето изтичаше щастливо в думите и си търсеше мястото. Не точно при теб... то беше право, че при теб няма място за него. И въпреки това то пътуваше към теб, търсеше теб, само теб, където и да беше. То, малкото, тичаше с надежда по безкрайно дългия път на любовта ми. Да се смеем много беше възможно. И беше наблизо, но ние го изпуснахме. Хвани следващия самолет, следващия смях, следващата любов, можеш. Всичко беше любов, а толкова ни нарани.

Пиша ти, за да запазя спомена за тази любов. Сгъвам я в страниците и със сърцето ми продължаваме в равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да се извиня, че не се преборих за вечността. Не дадох още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но само споменът за тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз погребвам сърцето си.

А ти ще нарисуваш ли живота си? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към вятъра и го моли да опъва платната на твоята светлина. Докато сенките са все още красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай пътя, по който ще стигнеш толкова високо, колкото аз те обичам. Толкова високо, че около теб ще има повече ангели, феи и духове, отколкото аз ти показах. Нарисувай живота си и го извърви в любов и безвремие. А аз ще изчезна в безкрая.

Нарисувай ми нашето сбогом. Нарисувай ни края, ако можеш.