Мони - повелителят на дървото - твори чудеса с макетно ножче

Художникът Симеон Шопов понякога се моли на дървото. “В кръвта ми тече рок, а в душата ми блус”, казва артистът.

"Аз съм вярващ човек, но не и религиозен." Така описва себе си Симеон Шопов. Изпод ръцете му, които са усвоили най-древния български занаят - дърворезбата, са се родили множество изящни творби и смели икони. Дълги години църквата отказва да ги освети, защото пренебрегват каноните, а творецът интерпретира по свой начин сцените от Библията.

Мони, както държи да му казват приятелите, твърди, че догмите и законите на отминалия вече свят не работят в нашето съвременно общество и трябва да бъдат променени. Именно заради това изменя добре познатата сцена със св. Георги и змея. В огромната творба, която още не е намерила собственика си, светецът носи името Сила, а звярът е все още жив.

Мони обяснява, че най-голямата победа не е убийството на врага, а неговото пощадяване. Така и в проекта си, над който работи вече 3 години, е включил сцена, в която Луцифер и Антихристът биват пощадени.

Симеон няма ателие. Твори на един ъгъл от масата си, силно пострадал от набезите на ножа. Обича да създава изкуството си в тишина, а светлините на прожекторите са му чужди.

Въпреки това той отдели от времето си, за да покаже на екипа на "168 часа" двуметровата икона, по която работи в момента. И да разкаже как работи, какво го вдъхновява и какви са отношенията му с дървото.

- Какво ви вдъхновява да започнете работа по нова миниатюра, г-н Шопов?

- Не го възприемам като започване на нова миниатюра, на практика работя по две - три неща наведнъж, редувайки ги във времето, и те са идейно и стилистично свързани - едното е продължение на другото.

Работите ми не са самостоятелни и не зависят от времето. Може да са започнати преди години, а да са завършени днес. Вдъхновението ми е от първия ден, в който съм започнал да работя, и то продължава съвсем естествено.

- Самоук сте. Как започна пътят ви към дърворезбата?

- Просто дойде моментът. Не усещам заслуга за това, което мога да правя. И след като ми се случи и в живота ми дойде най-забавното, му повярвах. И така вече 23 години. Чисто житейски всичко започна в едно от бягствата ми от града на село.

Началото даде един дракон, който и до ден днешен е с мен. Интересното е, че идеята за "Дракона" - времето, страха, желанието, наказанието и прошката и в крайна сметка любовта, остава основна тема във всичките ми работи, еволюирайки до православната икона.

Някога съм и рисувал, а когато започнах да резбовам, просто се забавлявах, докато моят ментор, художникът Атанас Русланов, категорично ми каза: "Момче, ти си дърворезбар"

- Как бихте определили стила си, след като критиците твърдят, че сте уникален?

- За мен не е важна рамката. Дори бих казал, че изобщо няма рамка. Ако може да се говори за някакъв стил, едва сега се чувствам завършен дърворезбар и оценката идва от хората, с които споделям своите мисли и форми, защото черпя силата си от тях - резбарите, иконописците, зографите.

Ние не работим с очите и ръцете, те са само инструменти. Работим с вяра, разум и цялата си душа.

Ако имам някаква "уникалност", то тя се отнася до по-различния ми прочит на човешката история, в която човекът е способен на много повече. Същото важи и за религията - отношението ми към вярата, в която намирам цялата безкрайност на моя малък свят. А що се отнася до формата и детайлността - обяснението е в упоритостта.

- Популярно изкуство ли е дърворезбата, или повечето хора се насочват към по-лесни занаяти?

- И да, и не. Който е роден за това, той няма дилема. Дори не става дума за популярност, а за съдба. Това, което е изконно във времето, няма препратки към модерността или съвременността, която носи своите търсения.

Това, което се смята за популярно, е по-леснодостъпно, по-скоро е продукт и в крайна сметка е забавно - това ми харесва. А това, което работим аз и чудните ми колеги, засяга дълбоки, древни и морални категории, които не търпят компромиси и хората винаги ще имат нужда от тях.

- Трябва ли да си вярващ, за да създаваш икони?

- Допускам, че е възможно и да не си, но съвсем, съвсем няма да е същото. За мен не е достатъчно да си просто добър в работата. Каквито и върхове да постигнеш в техника, изяви, популярност, това за мен е пепел без стремежа като човек да бъдеш добър, състрадателен, търсещ, променящ се и най-вече споделящ и раздаващ.

- Защо избрахте дървото като материал за вашите творби?

- Нищо не съм избирал и до днес е така. Дървото като материал го заобичах с времето. Дълги години работих само с обикновен нож за рязане на картофи.

Мога да ви разкажа една история за дървото. На селото, където започна всичко, по пътя се зададе голяма тежка талига, теглена от конче, и когато мина покрай мен, видях натоварени два огромни орехови дънера. Махнах с ръка на другоселеца и го спрях.

Когато го попитах какво ще се случи с тези дънери, той ми отговори без емоция, че ще стават дръвници. Споделих му какво друго би могло да им се случи.

Той помълча, помълча, изтъркаля ги от каруцата и ми каза: "Този орех е жилав и упорит като жената. Дяволът живее в него" - и се засмя. Така се роди композицията ми "Жената".

Оттогава и до ден днешен дървото не ми се дава лесно Често му се моля, понякога го проклинам, то ми е виновно. Но накрая, когато процесът завърши, аз съм му взел, то ми е дало.

Обичам дървото като спътник - миризмата му, топлината, цвета му, дори тази пуста твърдост, а българската липа - бяла, бяла и да ти проговори, е способна. Вадил съм дива круша от огнище с ръка, чимшир съм садил и мъкнал и в крайна сметка раните ми са по ръцете, а не в душата.

- Колко трудно е и колко време ви отнема изработването на всеки един елемент от дадена скулптура и цялостното й сглобяване след това?

- Не е въпрос на трудност и колко време ще отнеме, тъй като не търся и не гоня одобрение и харесване. Но няма да ви лъжа - трудно е като във всяка друга професия, в която човек е отдаден.

Технически може да ми отнеме и две години, като сегашния ми проект например. Идеята е, че крайният резултат е благодатен и удовлетворяващ заради споделеното време както с мен самия, така и с идеите, които развивам в творбата, и в крайна сметка с хората, които са се развълнували.

Истината е, че работите ми винаги провокират емоция, дори и отрицателна. Всеки път, когато имам личен контакт с някого, търся първата реакция. Разбирам и приемам, че може да е противоречива, какъвто навярно съм и аз самият. Давам възможност на гледащия да доразвие идеите или да ги отхвърли. Наблюдавам хората, обичам ги, търпелив съм и най-важното според мен е да не лъжа.

- Историята познава много художници, които, правейки миниатюри, са изгубили зрението си. Имате ли такива страхове, или жертвата за изкуството си заслужава?

- Не мисля за това. Знам, че е възможно и че се случва. Саможертвата, стигаща до крайност, за мен е приемлива в името на извървения път и заради това, че споделям себе си с останалите. Живял съм пълноценно. А и имам ли избор?

- На кои големи творци се възхищавате и защо?

- Не ми е трудно да се възхищавам на големите творци от миналото - Микеланджело, Леонардо, Моцарт, Дюрер, Бетховен. За мен те са аватари, но моите герои са реални хора, наши съвременници - български личности и майстори, носители на силата и непреходността на миналото, но и на романтиката и красотата на съвремието - Димчо Димчовски, Кирил Томанов, Пламен Динков, не ми е възможно да изброя всички, на които се възхищавам.

- Играе ли музиката важна роля в създаването на изкуство? Какво обичате да слушате, докато творите?

- Музиката за мен е най-достъпното и най-живото и емоционално изкуство. Когато работя, от изключително значение е концентрацията и откъсването от заобикалящия ме свят. Единственото допустимо в моя свят на форми и мисли е музиката - за предпочитане класическата. И все пак в моята кръв тече рок, а в душата ми блус.

- Как един толкова духовен човек оцелява в този покварен свят?

- Светът не е нито само за светци, нито само за грешници и това му е прекрасното - че е шарен. Последното нещо, което мисля за себе си, е, че съм "светец".

Дори подобна мисъл ми се струва еретична. Не само че имам, но и ревниво си отглеждам демони, без които обаче не си човек - вселенски невъзможно е. А личен избор е до каква степен ще си позволя да ги използвам.

Някои от най-важните неща, които съм научил, е от хора, които не влизат в категорията "светци". Да си духовен човек, човек на изкуството, е привилегия, а не оцеляване.

- Какво ви е карало да затаите дъх?

- Човешката проява на доброта. За мен това е смисълът на цялото Сътворение, но словото не е моята сила и няма как да опиша подобно състояние.

- Кой е най-важният инструмент на дърворезбаря?

- Най-важният инструмент е неговата степен на изграденост, на плътност. Най-силните му качества са вярата, знанието и упоритостта.

Да устоиш на трудностите. А ако говорим за техническата част, моят единствен важен инструмент е обикновен макетен нож. Само от три години имам длета и не ползвам никакви машини.

- Какво е мнението ви за разрушаването на паметници на културата в името на дадена религия?

- Ако се руши, то не е в името на която и да е вяра - вярата не допуска варварство. Тя е съграждане, а не рушене. Не приемам човешките действия, продиктувани от стремеж към власт, богатство, да се оправдават с вярата. Няма да съм съдник на религията, но тя за съжаление е допускала и допуска подобни падения.

Пътят ни още не е извървян и човекът е призван да търси своето място или целта си в този свят независимо дали в Бога, или извън него. Моя личен път съм го избрал и той не включва рушене.

- Самокритичен ли сте? Унищожавали ли сте своя творба, защото не сте бил доволен от резултата, както Гогол е горил романите си?

- Да, самокритичен съм, дори много, но се старая да овладея самокритиката. В същото време съм много сигурен кога една творба или детайл са завършени и това се случва много естествено, без вътрешни сътресения или нужда да "горя". Просто доработвам и продължавам напред.

- Ако не бяхте избрали дърворезбата, по какъв друг начин бихте изразили себе си и творческата си енергия?

- Вселенски със сигурност има и други начини, но се смятам за късметлия, че съм открил своя, подходящия вариант за моята си душа и че съм му останал верен, за което благодаря свише.