Момчил Карамитев: Апостол Карамитев ме научи да обичам враговете си

Като в бойните изкуства посрещам ударите и предателствата в живота, разказва Момчил Карамитев, син на култовия актьор.

Момчил Карамитев е син на големите български актьори Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова. Завършил е актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Надежда Сейкова. След това участва в практическия курс на Сюзан Страсберг в Рим. Във Вечния град завършва Академията за драматично изкуство. Тук среща жената на живота си, дизайнер на костюми. Специализира кинорежисура и кинодраматургия в Ню Йорк. В студиото на Сюзан Коен завършва професионален курс по актьорско майсторство. Известно време работи с Клинт Истууд. Участва в много български филми като "Време разделно" и "Знакът на българина". В момента живее в САЩ.

-Г-н Карамитев, как се роди идеята да възродите българското кино с култови филми с участието на вашия баща?

- Идеята се роди по време на международния форум “Българският дух в Европа през вековете”, който се състоя през пролетта във Велики Преслав.

Аз предложих да запозная хората на Велики Преслав с някои неизвестни филми от моята лична колекция с участието на Апостол Карамитев.

- Какви очаквания възлагате на проекта?

- Очаквам да се получи жив диалог със зрителите. Надявам се да се разшири познаването на родното кино.

Също така да се докоснем до едно минало, което не е чак толкова далеч от нас, но има своите характерности и поуки. Всяка една история, разказана добре може да даде поука. Тези филми са много добре разказани.

- Преди няколко години снимахте филм за Апостол Карамитев. Признавате, че е обичал враговете си, както е проповядвал Исус Христос. Обичта към враговете ваша философия ли е?

- То е част от личен опит и част от философия. Това е елемент от стойностна система, която съм поел от баща ми, за което съм му благодарен. Днес имам възможност да я доразвивам.

- Какво за великия Карамитев остана недоизказано в документалната лента?

- Много неща, той беше изключително динамична и богата личност. Откъде и кога е успял да събере всичката тази информация, която носеше и пренасяше във взаимоотношенията си с другите хора? Предполагам, че за да има ясна житейска позиция и да я отстоява, е търсел непрекъснато информация, доказателства за неговото верую.

Той вярваше в изкуството. Неведнъж съм чувал тези негови думи: “Да лекуваш душите на хората, да достигаш до тези проблеми и общочовешки ценности е дълбоко познание, изискващо много задълбочен труд и лишаване от доста “земни” удоволствия.”

Ето този непрестанен процес ми се иска да опиша как протичаше при него. Може би ще го опиша на хартия като начало и после ще видим.

- Кой от съветите на баща ви не можете да забравите и ви е донесъл успех, като актьор и режисьор?

- Да си гледам работата.

- Спомените за баща ви натъжават ли ви?

- Понякога си мисля, че той беше създал собствен свят, който го е подлагал на изпитания и животът му не е бил лесен. Това понякога ме натъжава.

- За какво сте му благодарен?

- За всичко, което е направил за семейството си. И за цяла една нация. Да бъдеш баща и проводник на изкуство, което заразява, не е лека работа. Неговото изкуство наистина е заразително!

- Разкажете интересна история от детството, която ви е много скъпа?

- Веднъж отидохме с баща ми на кино. Филмът беше “Голямата награда” на режисьора Джон Франкенхаймер за състезателите от Формула 1. Когато отидохме в салона, там бяха Григор Вачков с дъщеричката си Мартина и Никола Анастасов със съпругата си. Беше истинско събитие - толкова много актьори до тогава не бях виждал в киносалон на живо!

Беше ми много интересно да наблюдавам как актьорите около мен гледаха работата на своите колеги от екрана. Тогава разбрах какво е да си “особен” човек, какво е да си актьор.

Отношението, което видях беше братско, все едно контактуват с роднини, с хора, които чувстват близки.

Изведнъж границите изчезнаха и нямаше желязна завеса, нямаше непонятни чужди езици. Особено усещане, което не съм преживявал втори път.

- Какво е важно за вас днес?

- Днес, за мен е важно да се пребори отчаянието, да се покажат непознати истини и най-важното според мен - да развеселиш човек. Там са насочени моите усилия - чрез моя занаят да помагам на хората да се чувстват по-весели.

- Как приемате предателствата?

- Както дойде. Зависи от кого е и до каква степен е силен ударът - също както в бойните изкуства. Гледам да не им обръщам внимание. И да ги избягвам. Когато се случи, го приемам с благодарност. Като урок трябвало е да науча нещо.

- Кой е най-сериозният проблем пред българското кино?

- Според мен е липсата на самочувствие - да имаме самочувствие на носители на една световна култура, на едно основно познание.

Това е плод на исторически и политически интереси “отвън” Послушайте лекциите на Дамян Попхристов и предаванията на Стойчо Керев. Там се говори за това.

Има и много други автори като Евгений Сечански, Никола Аврейски, Николай Райнов, Богомил Райнов, Влад Пашов и други истински българи, които вече години работят по тези теми. Още от началното образование трябва да се работи професионално за издигане на националното самочувствие.

Защото не го познаваме, а то съществува, то живее. Ако ние си позволим да говорим за добрите, за хубавите неща, тогава ще дадем път на силното, заразяващото кино. Това вече става.