Винаги съм смятала, че щастието не е нещо, което трябва да се преследва, а да се гради. Затова и толкова харесах "Мосю Жан в преследване на щастието". Защото въпреки думата "преследване" в заглавието, това е историята на един пенсиониран консиерж, който не просто търси, а сам създава щастие. И то не с магия или някакви свръхестествени способности, а чисто и просто с добротата си, умението да обръща внимание на другите и да разпознава техните най-съкровени желания – дори тези, които не признават пред себе си.
Романът на Томас Монтасер звучи почти по детски наивно, но всъщност е глътка надежда и приказност, от която всички имаме нужда особено в днешната прекалено жестока и плашеща реалност. Историята ни отвежда в Цюрих – един на пръв поглед студен град, но всъщност много повече от лъскавите витрини и луксозните хотели – център на изкуство, традиции и скрита красота. Разкривайки целия този свят, читателят открива и друго – че зад привидната сдържаност и елегантност на много от жителите в този изискан град, всъщност стоят силни емоции, горещи страсти, безкрайни надежди, но също така страхове и тъга.
А понякога на човек му трябва съвсем малко, за да пребори отчаянието и притеснението. Защото както и едно малко камъче може да прекатури колата, така и само една протегната ръка е в състояние да те вдигне на крака, когато си паднал. А Мосю Жан е човекът, който винаги подава ръка – даже на тези, които още не осъзнават, че им предстои да паднат. И дори и да звучи като приказка, този роман ни кара да се замислим, че всеки от нас може да бъде подкрепата и надеждата за някой друг.
Коментари (0)
Вашият коментар