Филмът за Леа без музиката на Леа

"Пеещите обувки" е един от най-новите български филми които завладяха родните екрани. Но за разлика от останалите той предизвика сблъсък на две крайни мнения. Епитетите за лентата варират от "шедьовър" до "подигравка", а феновете на легендарната певица Леа Иванова далеч не са доволни от начина, по който тя е представена.

"Той спокойно би могъл да бъде филм на Алмодовар или на Уди Алън, или на Верховен, но ние имаме късмета да e на Радослав Спасов", пишат кинокритиците, които са далеч от историята и живота на джаз певицата. За тях лентата е художествено, визуално и сценаристки издържана. За това свидетелства наградата "Сребърен свети Георгий", която "Пеещите обувки" получи на фестивала в Москва от журито, оглавено от Ивайло Христов - носителя на "Златен свети Георгий" от изданието на конкурса миналата година.

Фокусът на филма е насочен върху драмата, съпровождаща оцеляването на Леа Иванова във враждебната среда на тоталитарна България и високата цена, която тя плаща, за да продължи да пее. Проследява се в продължение на десетилетия любовта между певицата и Еди Казасян.

И точно тук идва най-големият проблем с лентата. Сюжетът се върти около това как Еди Казасян открива документи, които го навеждат на мисълта, че Леа се е омъжила за него само защото Държавна сигурност я е накарало. Нещо, което е много далеч от истината.

"Тя беше лудо

влюбена в Еди",

твърдят приятели на певицата и определят фактологията във филма като неточна, обидна и възмутителна.

"Портретът на Леа е фалшив и манипулиран. Лентата оставя зрителя вярва, че Еди Казасян е един вид жертва на мрачната й тайна, а не е така. Помним как се запознаха и ДС не стоеше в основата на тяхната любов", възмущават се приятели на изпълнителката и подкрепят твърдението си с цитат от самия Казасян за неговата възлюбена: "Не съм виждал по-пряма, честна и искрена жена от нея.

Беше изключително верен партньор. Родителите ми мислеха, че и аз ще се поддам на този свободен живот, но тя се оказа патриархален човек, домашар. От нас двамата не Леа, аз скитах, а тя ме ревнуваше и се страхуваше духът ми да не отиде при друга жена."

Макар обширната реклама на филма да се върти именно около името на Леа Иванова, режисьорът Радослав Спасов е предвидил негативния отклик и заявява, че филмът далеч не е биографичен: "Жанрът не се котира в Европа, а и си оставих възможност да вкарвам различни измислени истории. Въпреки това обаче вече има обвинения и претенции за неточности".

Оправданията на режисьора обаче не се приемат от критиката. Във филма Леа Иванова е кокетна, превзета, а истината е, че в реалния живот е била естествена и свободна във време на насилствен фалш.

"Леа Иванова е такова величие, че не може да бъде просто прототип, а името й бе непрестанно забърквано в разпространението на филма. Това преплитане между биографични и киноелементи е изключително странно. Трябва да е или едното, или другото", казват фенове на звездата.

Според тях е използвано само името на Леа и малка нишка от живота й, за да бъде привлечена публика от хора, изпитващи носталгия към онова време. Всъщност Спасов дори не използва и истинското име на Леа, а нарича своята героиня Лия. По този начин той максимално бяга от печата "биография" върху филма.

Кинокритикът Божидар Манов също не може да си обясни този похват: "Биографичният елемент плюс хронологията на събитията като исторически процес съществуват - казва той. - И не разбирам защо Радослав се стреми да се отскубне от тази биографична ангажираност

- всички знаят, че става дума за Леа Иванова, дори преди филмът се казваше "Момичето от площад "Славейков", където стават събитията в по-голямата си част. В крайна сметка това е биографичен роман, в който особено важен е историческият фон."

Продукцията струва не"скромните" над един милион български лева и се подготвя от близо 10 години. Но дори и огромният бюджет не помага на екипа да открие бляскави зали, отговарящи на реалните места, в които Леа Иванова е пяла, а вместо това във филма се виждат опърпани и малки помещения.

Местата, използвани за снимките - Софийският университет, националната галерия и дворовете около тях, преправени да изглеждат като луксозни заведения далеч не наподобяват западните вариетета, в които Леа Иванова е пяла. Помещенията с 4-5 маси изобщо не са берлинският "Фридрихщатпалас", който е амфитеатрална зала с 2000 места, или мюнхенският "Байеришер хоф" и неговата огромна сцена.

Най-големият пропуск в целия филм са липсващите песни на Леа Иванова. За сметка на това е използвана музиката на Виктор Чучков, която далеч не е от епохата или в стила на звездата.

И не само това. В лента за или по-скоро по мотиви за Леа музикалните сцени са сведени до минимум. А големият бюджет далеч не е използван за правилно озвучаване.

"Да направиш филм за музиканти с такъв отвратителен звук, ми се струва повече от светотатство. Звук и картина дори нямаха синхрон", безпощадни са критиците.