Велислав Павлов: Свалих халката си само за "Вездесъщият"

l Предпочитам собствените си спомени, неверни напълно, пред документираните мигове

l За филм с Бандерас и Фрийман операторът ми каза: “Спокойно. Ти си с нас сега”, един вид в “А” група си, ще се грижим за теб

Настоящето все още е научна фантастика в един спомен от миналото без запис на какъвто и да е хард диск. Само емоция и цветове. Стара къща. И там сред многото бабини вещи изпъква един любопитен, голям и черен телефон. С шайба. Десетилетия по-късно актьорът Велислав Павлов чувства, че контролът е в неговите ръце, когато всичките му технологични джаджи са добре заредени. И все пак звездата от новия български филм "Вездесъщият" признава в интервю за "168 часа", че би устоял на изкушенията на дигиталната революция и не би нахлул в тайния живот на другите. Далеч по-невъздържан и алчен за скрито познание е Павлов пред камерата в главната роля на Емил Борилов, за която бе отличен със "Златна роза". Драматичната лента в момента се прожектира в кината в цялата страна.

- Как стана така, че именно ти се сдоби с опасното могъщество на Биг Брадър във "Вездесъщият"?

- Матей Константинов, който е съсценарист на филма заедно с режисьора Илиян Джевелеков, твърди, че си е мислил за мен, докато е писал историята. Те са били сигурни, че аз съм човекът. Това не ми се е случвало често, освен за късометражни филми.

- Научи ли колко истини може да понесе един човек и увери ли се, че "колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш", както е написал Стайнбек?

- За мен всяко нещо има двойствен характер. Човек не може да не се интересува, не може да е добре, ако не знае нищо. И все пак има граници, лично пространство, в което не бива да се натрапва друг. Важно е докъде може да стигне човек и докъде - не. Както е казал Димитър Пенев, стратегът, едно дъно може и да го има, може и да го няма. При всеки усещането за правилност е индивидуално.

- Самият ти би ли се възползвал от силата, която осигуряват новите технологии? Би ли погледнал в тайния живот на близките и колегите си?

- Разбирам това любопитство. Изкушаващо е, но не бих го направил. Трудно е да се живее с цялата тази информация за останалите. Това, което прави моят герой, до голяма степен е скандално.

- Дигиталната революция, която отваря вратата към един свят на неограничени възможности, убива ли човешката близост? Подчинява ли човек?

- Със сигурност ни прави по-недоверчиви и дори мързеливи към това да общуваме. И все пак ни дава много възможности. Вълнуващо е. Обичам джаджи. Уютно ми е да съм пред включен лаптоп, до мен да е телефонът и навсякъде да има кабели. Това ми дава чувство за сигурност, че държа всичко под контрол и владея своя свят. Да, донякъде тази емоция е измамна, но приятна.

- Липсват ли ти времената, в които телефоните бяха с шайба?

- Романтично ми е да си припомням тези години, все пак това е времето на моето детство. Тогава всичко, което ни заобикаля днес, беше научна фантастика. В съзнанието ми сега изниква спомена за старата къща на баба ми и един голям и черен телефон, който тогава ми се струваше много специален.

- "Паметта е курва" - казва твоят герой Емил. Ако можеше, би ли изтрил съзнателно някой спомен от своя живот за сметка на друг, който да преживяваш отново и отново?

- Нищо не бих изтрил. За съжаление забравям толкова много напоследък. Краткосрочната ми памет леко ми изневерява. Даже за разлика от Емил смятам, че е много по-приятно и човешко да разчитам на спомените в главата си пред документираните мигове. Нашите спомени не са на 100% верни, но са свързани с емоции. Именно те хранят много душата. Да, имам външен хард диск и на него има много снимки и документи, за които си казвам: "Един ден да ги има". Сигурен съм, че никога няма да потрябват, но ще ги види някой, няма да съм аз. На мен ми стигат незаписаните никъде спомени.

- Кое бе най-сериозното предизвикателство за теб пред камерата?

- Да съм максимално истински и верен. Със сигурност не бяха лесни и любовните сцени с Весела Бабинова. Както и когато снимахме впечатляващите сцени в дъжда. Бях мокър с часове, но се грижеха добре за мен. Харесва ми, когато има такива физически изпитания. Чувствам се готино от преодоляването им.

- За изпълнението си в лентата спечели "Златна роза". Коя е най-голямата награда за теб в живота?

- Много е клиширано, но ще кажа - жена ми и синът ми. И приятелите ми. Радвам се, че се сближих покрай този филм с екипа на "Мирамар Филм", които са едно сплотено семейство.

- За теб професионалните отличия суета ли са?

- Зависи. Все пак са оценка за труда ти и е приятно да получиш такава. Особено от хора, които уважаваш. Ако са дадени в точния момент, могат да дадат крила на един артист. Разбира се, действат ми на самочувствието. Надявам се - по адекватен начин. Старая се да не се главозамайвам, защото е жалко и смешно. Критичен съм към себе си, но и в това внимавам да не прекалявам.

- Това е първата ти главна роля на големия екран, но на малкия вече се изяви като един модерен Граф Монте Кристо в "Отплата". Какво се случи и защо не му провървя на сериала?

- Харесвах историята и потенциала, които имаше. Можеше сценарно да се развие много. Защо не му провървя - трябва да се питат продуцентите. Не знам. Никой не се свърза с мен, за да ми каже дали продължаваме или не и защо. Малко ми е чоглаво и тъпо как се получи.

- Партнирал си си с доста холивудски звезди като Вал Килмър, Морган Фрийман, Антонио Бандерас и др. Успя ли да откраднеш някоя професионална тайна от тях?

- Не. Те си ги пазят. (Смее се.) Най-голямото богатство за мен бе това, че с тях сме заставали един до друг или един срещу друг, за да снимаме сцена като равни.

Даже няма да забравя как за филма с Морган Фрийман и Антонио Бандерас операторът ми каза - Take it easy. You are with us now. (Спокойно. Ти си с нас сега - бел.ред.) Един вид - няма да се плашиш, в "А" група си, ние ще се грижим за теб. Истината е, че големите актьори са готини хора. С Вал Килмър снимахме 4-5 дни. Тогава целият екип жестоко се оплаква от него - че закъснява, че прави каквото си иска, но с мен се държа ОК. Нищо не мога да кажа.

- В чужди продукции доста често играеш терорист, а в нашите ти приляга образа на добрия герой с лоши намерения. Няма ли по-хрисими персонажи за теб?

- Не са интересни. Тези са комплексни. Иначе в живота съм добър човек с добри намерения - надявам се.

Винаги гледам да защитавам доколкото е нужно и най-безмозъчния злодей, който играя. Най-бруталният ми зъл герой бе от една продукция от 2007 г., който взриви ЦЕРН и цялото земно кълбо, а филмът свърши с точка. И все пак малко преди това много назидателно ме убиха.

- Трудно ли се изиграва смърт?

- Не е лесно да се направи достоверно. Зависи много каква е смъртта. Умирал съм от куршум, разрязван от саби, а дори веднъж ме изяде динозавър. Не ги помня всичките.

- Защо, след като не те приеха в НАТФИЗ, не се отказа от актьорството? Имаше ли друга опция пред теб?

- В един момент може би щях да се откажа, но случайно разбрах за възможността в Нов български университет. Първо сестра ми застана зад мен, а после майка ми и баща ми. По принцип

не съм човек,

който се предава.

Настоявам докрай и ако вярвам, рано или късно се получава, невинаги веднага. Иначе ако не беше актьорството, бих могъл да се занимавам с екология. Бих кръстосвал планините. Природата ми е слабост.

- Изгряваш за първи път на сцената в постановката "Идиот" по Фьодор Достоевски - за теб наивността и добротата на един мъж пагубни ли са?

- Имаш предвид княз Мишкин?! Да. Обикновено големите беди са свързани с липса на характер. Има една мъдрост: "Прекален светец и богу не е драг."

- Каква емоция те владееше при първото ти излизане пред публика?

- Бях още на 17 години и участвах в една самодейна трупа в Берковица. Беше голямо треперене. Неописуемо чувство. Подготвен ли си и правиш ли всичко с удоволствие обаче, се получава. И досега се вълнувам много на премиери. Не съм суеверен, но ако са много зле нещата - ставам. Спомням си някакви моменти, казвам си разни думи...

- По какво си приличат приятелите ти?

- По това, че се занимават с изкуство. Че имат жестоко чувство за хумор - това е много ценно за мен. По възраст - не. Обичам да имам приятели по места. Както в Смолян, където съм живял два пъти за по месец и половина.

- Доброто или лошото ченге си за сина си Йоан? Играете ли такива роли със съпругата ти?

- Не. Разбира се, като мъж и като баща, ако има някой, който трябва да е лошото ченге - съм аз. Мъжът е законът. Не се крия от това задължение и не си го спестявам. С жена ми възпитаваме Йоан с личен пример и споделени отговорности. Той е отговорен, слава богу. Знае, че каквото иска, трябва да е готов да го даде.

- Кои са най-важните уроци, които искаш да му предадеш?

- Да е смел и да не се отказва. Да не се страхува. Същото, на което ме е научил моят баща.

- Би ли си позволил да следиш всяка негова стъпка?

- Ех, имам такова желание. Знам, че е много опасно.

Прекаленият контрол

- къде са, какво правят - разваля децата.

Той още няма телефон, но ще има след още някоя година. Ясно е, че е опасно време, но виждам родители, които прекаляват и не мога да съм от тях. Не го пазим от технологиите. Подходът ни е да не му забраняваме да прави каквото иска. Играе съвсем обикновени игри на един таблет и му позволяваме, доколкото желае да го прави, защото виждаме, че така бързо се отказва сам. Омръзва му.

- По какво прилича на теб?

- Визуално. На 2-3 години бе мое копие, имам такива снимки, от които можехме да сравним приликата. Приятно е.

- Ако пожелае да стане актьор, какво би го предупредил?

- Да се подготви за маратонско бягане.

- Как се запозна с половинката си Юлиана Сайска и с какво те впечатли тя?

- Знаех коя е, защото беше част от една група и правеха много впечатляващи неща - физически театър. Професията ни свърза на един голям уъркшоп. Там станахме гаджета. Някак много бързо и лесно от самото начало се впускахме в дълги и интересни разговори.

- Снимаш "Отплата" със собствената си халка. Свали ли я за "Вездесъщият"?

- Да, нямаше как. Решихме, че ще е по-вярно за персонажите ни с Теодора Духовникова, защото те като съпрузи са раздалечени и дистанцирани един от друг.

- Очакваш ли вече друга Могъща изява в киното?

- Актьорският кошмар е, когато си получил хубава роля, веднага да започнеш да мислиш кога ще дойде следващата. Питаш се дали това не е последната. Надявам се, че няма да чакам много, но когато дойде шансът, ще е смислен и готин.

- Ако имаш право на един поглед към някакво събитие от миналото, настоящето или бъдещето, какво би искал да видиш?

- Бих искал да видя кой отмества камъка от пещерата, в която е погребан Исус, но веднага си давам сметка, че това

отново е алчно желание на Вездесъщия...,

знание, което не би довело до нищо добро. И в този ред на мисли искам сега, в настоящето, да се разделя с ролята на Вездесъщия. Защото за актьора, често е много трудно да се отърси от дадена роля, особено толкова доминираща. В себе си имаме много роли, но те често отмъщават на актьорите в реалния живот, дават нереална перспектива за решения, които всъщност не са истински искани, опасно изследване на табута. Така че искам да се освободя от това да бъда Вездесъщ, искам си моя живот... и да оставя филма и този герой на зрителите, да напълнят кинозалите сега, докато филмът е по кината, защото сега той се ражда там за тях. Искам с интерес и спокойствие да очаквам какво ще донесе бъдещето, защото то винаги е следствие на връзка между минало и настояще, и да мога да кажа на някой млад и нов, който застава до мен: Take it easy, you аre one of us now!