Как намира сили да се бори, макар да смята, че е обречен, заклещен в цепка под водата? А да те удари ток от електрически скат? Да се бориш с океанските течения и водовъртежи или да се гмурнеш в язовир, за да търсиш тялото на мъртво дете? Всичко това в книгата на Пламен Вукадинов "Адреналинът е моята стихия", която разказва истински истории от негоя живот под повърхността.
Опитвах да не се поддавам на паниката, но знаех, че ми остават броени секунди живот. Мислех си само за жена ми и за децата. Съжалявах страшно, че ще останат без мен.
Бях заклещен в цепка на скала в морето само на около 3-4 метра дълбочина, но не можех да се измъкна. Мушнах се в тясното пространство с фенерче в лявата ръка и харпун в дясната, за да стрелям по една риба врана, но така се заклиних, че нито напред, нито назад. Лежах в мрака, а въздухът в дробовете ми гаснеше с всяка секунда.
Ocтров Tacoc. 30 минути по-рано бях на югоизточния бряг около манастира. Беше април - слънчево и топло. Водата - 18-20 градуса. Реших да се гмуркам, движейки се бавно на север. Слизах на 12-15 метра, дебнех рибки и се радвах на околните красоти, когато се озовах на това приятно място - чист пясък, заобиколен от големи скали с цепки.
Хвърлих дългия 130-сантиметров харпун на дъното и с късия (60 см) се насочих към една от цепките. Обожавам този вид риболов. Осветих дупката с фенера и на 3 метранавътре видях враната, която беше голяма около килограм.
Лежеше на един камък, но трябваше да вляза почти целият в отвора, за да я ударя с малкия харпун. Казах си: „Ако вляза тук, ще се заклещя! По никакъв начин и повод няма да го направя!”.
Отдръпнах се с нежелание, направих едно кръгче наоколо и пак се върнах. Светнах вътре. Рибата си беше там и не помръдваше. Гледах я няколко секунди. Отново се дръпнах и си повторих същото: „Ще се заклещя. Няма да влизам тук!”
Отново се завъртях наоколо, върнах се, осветих рибата, тя леко се хлъзна навътре, а аз като упоен идиот, с двете ръце напред, влязох след нея. В лявата ръка държах фенер, в дясната - харпуна. Стрелях. Стрелата „чукна” рибата съвсем лекичко, тя влезе още по-навътре, а в този момент аз разбрах, че съм заклещен!
Първоначално не се притесних, бях сигурен, че ще се измъкна. Опитах да бутам с ръце назад, но дори нямаше място да ги сгъна.
Инстинктивно започнах да ритам с крака, надявайки се да се раздвижа напред или назад. Ефект нямаше! Никакъв! Пак опитах. Но отново нищо!
Тогава ме обзе паника! Беше ми ясно, че кислородът ми ще свърши за секунди. Спрях да ритам. Опитах да се успокоя и да мисля трезво. Мисля, че успявах, но въпреки това бях убеден, че ми остават броени секунди живот! Бях абсолютно сигурен в това!
Всичко минаваше за секунди през главата ми. Мислех за важните за мен хора. Мислех за жена ми. За децата. Как щях да ги оставя сами?! По някакъв начин приех, че това е краят и вече спокоен, направих последен опит да се измъкна от тясната цепка.
По непонятен за мен начин успях да вкарам дясната си ръка под тялото си, с дланта нагоре. Забих пръстите си заедно с дланта в едрия пясък и
напънах. Впрегнах всички сили, но не помръднах и сантиметър! Изведнъж ми дойде такава сила, която по никакъв начин не мога да опиша.
Напънах! Усетих две пуквания, едното беше около кръста ми, а другото в лакътя на дясната ми ръка. Усетих, че се измъквам! Не вярвах! Изобщо! Не, не можех да повярвам!
Изплувах... Видях слънцето, водата и скалите покрай мен. Не вярвах! Мълчах! Гледах съвсем спокойно около себе си. Мислех и се съвземах. Затворих очи и постоях така.
Само преди минута бях сигурен, че е дошъл краят ми. Бях го приел... сега отворих очи... пак... и бях напълно спокоен. Невероятно! Невъзможното се случи...Явно имах пред себе си още дни, за да тероризирам близките ми хора с моите кротки дивотии...Естествено, реших да се възползвам максимално от предоставената ми от Господ възможност!
Взех харпуните и заплувах към мястото, откъдето влязох. Беше към 16 часа.
Този ден не се гмурках повече. Вечерта поговорихме с приятелите за случката и това беше. На сутринта започнах да обличам неопрена. Слагайки баластния колан, видях, че ножът ми липсва. Междувременно усетих дясната си ръка като саката - почти не можех да си служа с нея. На колана ми беше закачена само половината кания. Ножът беше модел Cougar, френски, много здрав. Канията - пластмасова, лята, също много здрава. Тогава ползвах един стар брезентов колан, който беше здрав и нямаше никаква разтегливост.
Всъщност разбрах, че канията и ножът са се закачили в скалите и когато напрегнах всички сили, канията се е сцепила на две!!! После си купих същата. Опитах да я счупя с две ръце, давах я и на мои познати, никой не успя да го направи.
Дясната ръка ме боля в лакътя около година, но се оправи. Аз си направих съответните изводи и сега съм малко по-разумен, което всъщност изобщо не е вярно... Това беше първият случай, в който приех смъртта= Смятах, че след като съм се отървал веднъж, едва ли някога това ще се повтори. И дори идея си нямах колко много бърках...
Коментари (0)
Вашият коментар