Хубавите неща явно са там, където... нас ни няма. И "Евро 2012" по футбол вероятно ще е едно от тях. Видя се ясно на поредния решителен мач в София, от който пак си тръгнахме като от зъболекар, съобщават от в. "Труд".
Може би само народните герои Нане и Вуте са доволни, щото на нас ни е зле, ама и на швейцарците не им добре. Със самоубийственото нулево реми в съботната вечер и тях ги повлякохме в обратната на европейското посока. Сложихме онзи, големия кръст от знамето им и на техните амбиции за участие. И сега богатите също плачат. А Нане и Вуте пак са в естествената си среда.
Знайни и незнайни анализатори повече от десетилетие търсят виновниците по темата "Защо не сме на голямо първенство?". Подскачат като хлапета, на които им се пишка, около обичайните заподозрени - селекционерите на националния тим, ръководството на БФС, играчите от местното първенство, капризните ни легионери, та до съдийството у нас, базите и терените...
Искаме истината, но готови ли сме да я чуем? Да признаем, че
България днес няма класа
за голямо първенство.
Няма и пари да си я купи като "кръстоносците", на които отборът е смес от седем етноса.
Всъщност заслужаваме ли въобще европейско? И защо да си причиняваме тази болка? Помните ли златния ни отбор и "Евро '96", където записахме първа в историята победа, реми и загуба. Каква истерия настана само след като драматично отпаднахме в силна група с Румъния (1:0), Испания (1:1) и Франция (1:3). Храчки хвърчаха над България като дъжд. Последваха скандали, изгонвания, заклеймявания, дадзибаота... Кошмар и самобичуване заради едно добро представяне.
Оплюхме си героите от "САЩ '94" и сами разбихме отбора
Останаха ни обаче Нане и Вуте - предоволни, че вече няма кой да им се големее.
Оттогава само още веднъж бяхме на еврофинали - в "Португалия 2004". Там първо се изложихме пред чужденците с 3 загуби от Швеция (0:5), Дания (0:2) и Италия (1:2) и най-слабия футбол сред 16-те финалисти. И някак естествено пак екна старата песен на нов глас - хулене до дупка у нас. И само дето бесилки не се построиха на летище София за пристигането на отбора. Така и малкото останало самочувствие на играчите реално се стъпка още на аерогарата. А сега защо се чудим, че тази генерация се превърна в "Изгубеното поколение". И защо освен класа няма и сърце за нещо голямо?
Дори и звездата Димитър Бербатов се предаде. И от 10 месеца мнозина се упражняват над въпроса кой го отказал от националния - определени шефове от БФС, някои медии, лоши фенове или... чудовището от Лох Нес. Истината той си я знае, но е видимо, че не издържа да се обяснява виновно след всеки провален мач на България. И години наред да го питат "Що така бе, Мите?"
Нека обаче бръкнем с пръст в раната. Ако отборът бие и ти решаваш мачове за историята, кой ще има силата да те извади от голямата игра? Може би само Господ, който веднъж беше българин, когато ударихме Франция на "Парк де пренс" в последната секунда. Но после Нане и Вуте така яко се намесиха, че оттогава почти във всеки важен мач съдбата ни казва "Майната ви!"
Това е положението. И днес, когато БГ футболът не знае накъде да ходи, просто трябва да... дойде на себе си.
Да приемем истината за потъването и специално в спорта да не мечтаем за Швейцария, ами като за начало да погледнем към съседна Сърбия. Там националният отбор във всички игри с топка обединява нацията като юмрук. И неслучайно съседите са ликували като олимпийски или световни шампиони в колективните спортове - в баскетбола, волейбола, водната топка, хандбала и наскоро дори в тениса.
А у нас по системата "Нане - Вуте", ако селекционерът е бил фактор в ЦСКА, срещу него неистово и по навик настръхват левскарите. Ако пък има кариера в "Левски", вятърът на омразата мощно идва от цесекарите. И в резултат, когато дойдат финали на голямо първенство, в България
агитките се събират само пред телевизорите
Е, да, сега имаме чужденец на мостика, но вече се рови за "син" или "червен" цвят на помощниците, на хората от щаба и на родните съветници около Лотар Матеус. Казано по друг начин, "Ни съ добре нищата!", както обичаше да въздиша вездесъщият Иван Колев Вуцов, докато ковеше навремето железния ред.
Вече 17-а година след паметното американско лято футболът ни се лута като слепец без бастун. И вместо да почистим двора на Цар Футбол, постоянно някой хвърля гранати в боклука.
Теренът се разчиства по стария наневутевски модел "Стани да седна аз". Независимо от цената - дали ще затрием златен отбор, дали цяло поколение или Бог знае какво.
Последният пример е с избора на Първия на футбола ни Борислав Михайлов в изпълкома на УЕФА. Това, че критиците му гледаха като швейцарска крава веднага след вота в Париж, не е изненада. Но после неочаквано се започнаха едни пространни обяснения към населението как от мястото му в изпълкома нямало никаква полза за България. Един вид
"Келепирът, келепирът къде е?"
Всъщност откъде-накъде Европа ще оправя футбола наНане и Вуте? Изборът на Михайлов може като за начало само да помогне да ни броят за живи. И евентуално да ни помогнат, ако тръгнем да се изправяме от смъртния одър.
Извинете за тона, но БГ футболът може да е заприличал на задник, но си е нашият задник. И най-малкото не е прилично толкова често да го показваме гол на националния стадион. А и още не е късно да се спасим от болката и от срама, нали?
P. S. - Следващият ни домакински мач е с Англия през септември. Надеждата е едно от най-прекрасните чувства на света и затова, докато имаме теоретичен шанс за класиране на "Евро 2012", не трябва да се отчайваме. Без обаче да забравяме, че в подобни ситуации дебне и най-тежкият махмурлук.
Коментари (0)
Вашият коментар