Един зимен ден на 1941 г., когато дърво и камък се пукат от студ, в кабинета на Андрей Праматаров, началник на отделение “Б” (контраразузнаване), пристига фелдфебелът ординарец на столичния военен комендант и му подава плик с гриф “Строго секретно”. Праматаров го отваря и прочита бележката. Учудването му е голямо, но не го изкарва от равновесие, защото тренингът му е от години и всекидневието му е изпълнено със стрес, шантаж и изненади.
Помощник-адютантът на столичния военен комендант поручик Димитър Радев му пише, че трябва същия ден в 11 часа да отиде в Гарнизонния затвор за разследване на специален обект.
По вида на поручика шефът на контрашпионажа разбира, че работата е сериозна. Но когато помощник-адютантът започва да го разпитва, да задава въпроси и да се държи служебно, Праматаров едва се овладява да не кипне от възмущение. Само опитът, който има, го спасява да запази привидно спокойствие. Поручикът иска ни повече, ни по-малко полицейският шеф да седне и да напише всичко, което знае за инж. Георги Иванов Вълков, роден на 28 октомври 1897 г. в Търново.
Полковник Тигъл от американското разузнаване
Денят е 9 февруари 1942 г. Мрачен, тъжен зимен ден. Температурата клони към минус 20 градуса - невероятен студ за нашите условия. Столичният град е скован от мизерия, глад, репресии. Трима затворници, бледи и изтощени до краен предел, са изведени от килиите на Гарнизонния затвор. Натоварени на открита камионетка, заобиколени от войници с натъкнати ножове, те са отведени в Областния военен съд на ул. “Аксаков” № 14.
В 9,00 часа сутринта в залата влизат председателят полк. Игнат Младенов, членовете на съда и прокурорът подполковник Илия Николов. В заседанието са допуснати ограничен брой журналисти, защитници и близки на подсъдимите, а също и висши представители на германските тайни служби и на българската полиция.
След обичайния преглед на лицата и документите съдът дава ход на делото.
Обвинителният акт засяга множество наказуеми деяния. Спирам се на последното и най-тежко закононарушение на инж. Георги Вълков и неговите двама сподвижници – шпионаж и агентурна връзка с американското разузнаване. Това е първи прецедент в новата ни история – българи да бъдат съдени като агенти на ЦРУ. Контактите, както се сочи в обвинителния акт, се установяват през септември 1941 г. и продължават до деня на задържането – 22.XI.1941 г.
В обвинението се посочва, че в миналото инж. Георги Вълков е бил свързан с югославското и английското разузнаване. След влизането на нашата страна в Тристранния пакт, както вече знаем, Англия отзовава своите представители от България. Всичко това принуждава инж. Вълков да потърси връзка със специалните служби на САЩ. Върховенството на случая се доказва от факта, че той е задържан в момента, когато предава шпионски материали на агента на американското разузнаване - епизод, който се смята за кулминация в изкуството на тайната война.
Посочихме, че с поведението си, с миналата си дейност и с личните си качества обвиняемият попада под прицела на властта. Срещу него се създава озлобление и настроение, че непременно трябва да заплати за непокорната си дейност. С неговото ликвидиране управляващият екип цели да сплаши и парализира всички ония, които симпатизират на западните държави и проявяват готовност да им сътрудничат. Търсят се реванши за бягството на д-р Георги М. Димитров.
На заседанието в съда доказателствената сила на обвинението се разкрива с едно изречение: лицето, което свързвало инж. Георги Вълков с американското разузнаване, което го завело в собствената си квартира, за да разговаря там един час с американския полковник Тигъл, се оказало щатен агент на Абвера.
...
Предметът на съдебния процес е шпионска афера и присъдите са произнесени по членове на Военнонаказателния закон, действащ във военно време, които предвиждат най-тежко наказание. Намирам, че случаят е по-комплициран. Конфронтират се юридическата истина за момента и историческата истина за времето и бъдещето, която не е в полза на съдиите. Този казус съществува при всички политически процеси, при които категориите предателство и чужди агенти се разменят, тъй като се преценяват от времето с оглед на националните интереси. Нима Хитлер не осъди след атентата срещу него хиляди аристократи, благородници, генерали, индустриалци и политици на смърт като изменници и предатели?
Към този момент се намираме в състояние на война.
Наистина съдът установява, че Вълков, брат му Васил и Христофор Янев се занимават с разузнавателна дейност, но това според мен не е тъждествено с определението шпионаж, който се дефинира като родоотстъпничество и предателство. Разсъжденията ми ще се сторят на мнозина пристрастни и субективни, но те изхождат от характера на Втората световна война, от кардиналния проблем в нея – победа или фашизъм. Имат значение и политическите мотиви, от които се движат обвиняемите. Всъщност въпросите се поставят “за” или “против” хитлеристката агресия – това е дилемата. Затова и изпълнителите не гледат на своето дело като на шпионаж, те се движат от идейни убеждения, те участват в битката за спасение на отечеството от ново поражение. В такъв смисъл разграничавам предателството, тоест шпионажа, от извършената информационна и разузнавателна простъпка.
Преценката за деянието е направена според действащото в момента законодателство и критериите на съдиите са съобразени с възприетите клаузи като съюзници на Тристранния пакт. Но Вълков беше непреклонен противник на този пакт.
...
Инж. Вълков се обрича на гибел, като се доверява на човек, който е съзнателен агент-провокатор и изпълнява предварително разработена операция.
В хода на съвместната борба той споделя с Христофор Янев, че е поддържал връзки с Норман Дейвис, резидент на английското разузнаване. Разказва му каква дейност са вършили, какви акции са замисляли и т.н. С това обосновава необходимостта да се свържат с американците, защото през есента на 1941 г. единствено те от западните държави имали дипломатическо представителство в София.
В българския печат се срещат статии и отзиви от Дейвис, което говори, че той се занимава и с журналистика. Публикациите, които прави в печата, са улеснявали контактите му с Вълков, защото и двамата са журналисти. В юбилейния лист, посветен на 15-годишнината от създаването на Общостудентската организация “Хр. Ботев”, издаден на 18.III.1939 г., Норман Дейвис публикува впечатления от българските студенти и от това как усвояват в университета английски език, като добавя “дотолкова, доколкото аз ги познавам”, тъй като им бил преподавател.
...
В обвинителния акт доверчивостта на Вълков към Христофор Янев фигурира като утежняващо обстоятелство, макар че обвинението не разполага с други аргументи и улики, няма и веществени доказателства за Норман Дейвис, освен свидетелските показания на провокатора.
Всъщност веществените доказателства по делото, заловени при обиска у Вълков, са нищожни. Страшните документи обаче се представят от РО. Това са писмените сведения, които Вълков изпращал на полк. Тигъл, а те отиват в Абвера.
В дома му са конфискувани две пишещи машини и в протокола са отбелязани номерът и марката им – едната “Ерика”, другата “ИКО Оливети”. Какво могат те да докажат, когато е журналист?
Конфискувана е сумата 2643 лв., с която през 1942 г. може да се преживее една седмица. Този, който е обвинен като шпионин номер едно и се продава за пари, се оказал формен бедняк. Конфискуваната скромна сума, вместо да му бъде върната, е изпратена в държавното съкровище.
Стана вече въпрос, че Вълков не крие своите възгледи и десетки документи го потвърждават. За доказателство привеждам обръщението му към българските журналисти, което за сетен път показва, че имаме работа с независим общественик и политик, критично настроен към личния режим, установен в страната.
Уважаеми колеги,
Моето писмо иде да повдигне въпроса за отговорностите, които ние, българските журналисти, носим пред българския народ..., тъй като е немислимо да се върви с успех напред, ако не може да се говори свободно и да се обсъжда свободно... Свободен печат в свободна държава, това е един от идеалите на всяко цивилизовано общество.
Инж. Георги Вълков
В тези редове, публично отправени през 1938 г. не само до настоятелството, но и “до членовете на дружеството”, е истинският образ на този човек. Едва ли има друг български редактор на известен вестник, който да е имал куража да адресира подобно писмо до своите колеги и да е притежавал смелостта да защитава ценностите на демокрацията.
Но съдът си знае своето и формулира углавно обвинение за шпионска дейност, свързана с Норман Дейвис, посочен като шеф на Интелиджънт сървис в България.
Аферата е пусната в действие няколко дни след обявяването на война на САЩ и Англия. Целта е повече от прозрачна – да се докаже, че БЗНС “Пладне” е враг на отечеството, тъй като има западна ориентация и свои говорители на Запад. Поради това е инсцениран съдебен процес – нещо като контраакция на кампанията на Би Би Си.
***
Вълков не създава специализирана шпионска организация, не си служи с кодове и шифри, няма радиостанция, няма псевдоними и прикрития, няма тайни квартири. От него искат сведения, тъй като знаят, че е проверен, знаят, че е осведомен, и по силата на своята преданост и убеденост той осигурява информация. Разбира се, при нормална обстановка и при съвременното светоусещане издаването на такива тайни е осъдително и престъпно деяние, но в условията на екстремна ситуация, на една война, която се води на живот и смърт, това е открит въпрос. Когато се развихря една битка толкова жестока, трудно се степенуват и подбират средствата. Епизодът е толкова комплициран, че няма рационално обяснение. При това не е консумиран. В района, за който е реч, военни действия не са водени.
Фронтът го изправяше срещу собственото му отечество. Войната върлуваше със страшна сила. Посочихме, че легендарният генерал Дьо Гол е осъден на смърт. Дъщерята на ген. Рачо Петров и Султана – Влада, е осъдена на смърт, защото от Лондон говори срещу хитлеристката агресия. Малко е да се каже, че времето е свирепо, то е време прокобно.
Откъс от книгата на Недю Недев “Инж. Георги Вълков. Създателят на вестник “Пладне” - екзекутиран за сътрудничество със САЩ”
Коментари (0)
Вашият коментар