Жандармерист спасява живота на партизанско бебе, не му дават да го осинови

Момичето и мъжът се срещат 19 години по-късно, само за 5 минути

Тази история - за единственото у нас партизанско бебе, родено в балкана, разказах на страниците на вестник "24 часа" през есента на 2017 година. Сега се връщам към нея, тъй като главната героиня в разказа Роза на Цветница има имен ден. За съжаление, тази година тя посреща празника си за първи път без съпруга си Георги, който почина през юни м.г. Заради коронавируса жената ще остане в дома си в София заедно със сина си Атанас, който живее с нея.

Ще добавя само, че историята е разказвана и преди промените от 10 ноември 1989 г., но има една подробност - тогава са стигали само до съдбата на роденото в планината момиченце. Мълчали за по-нататъшната история на жандармериста Иван, който пожелал са осинови детето, което останало сираче след смъртта на родителите му партизани, и така спасил живота му. Някак не било прието да се пише за жандармеристите, участвали в акции срещу партизани.

"За миналото няма какво да си прощаваме, няма да го върнем, а и всеки от нас е изживял своята Голгота. Важно е заедно да гледаме напред". Това казва пред "24 часа" Роза Мусорлиева. Тя е единственото у нас партизанско бебе, родено в планината. Съдбата решава още в първия си ден на белия свят да остане кръгъл сирак, но да живее, защото за нея се застъпил един от душманите на родителите й - жандармерист, участвал в наказателната акция срещу тях.

Драмата се разиграла на 14 юли 1944 г. високо в Средна гора над новозагорското село Асеновец. Там, в местността Боруклука, най-вероятно през нощта на 13 срещу 14 юли в скалъпена надве, натри землянка върху платнище се ражда момиченце. Майка му е партизанката Мария /Мара/ Димитрова, тогава на 26 години. Акуширал бащата на детето - партизанинът Марко Димитров от Асеновец, по онова време 24-годишен. Другарите им от отряда ги оставили там, за да дадат живот на бебето, което очаквали.

Оставили им и помощник - 16-годишния техен земляк Иван Минчев, гимназист, който едва от месец бил в гората и нямал никакъв конспиративен опит. Това и се оказало фатално...

Марко бил организиран ремсист още през 1940 г., когато заминал войник в 12-и артилерийски сливенски полк. От там го пратили да служи в Скопие, тъй като по това време администрацията в Македония е българска. Младежът бил умен и начетен и бързо го издигнали за полкови ключар. Имал достъп до оръжие и боеприпаси. Лесно се свързал с македонските партизани, които започнал тайно да снабдява не само с оръжие, но и с обувки и дрехи от казармата.

Сред партизаните там били и тримата братя Жеревски, с чиято сестра Мария българинът се запознал. Като тютюноработничка момичето, което галено всички наричали Мара, било активистка на работническите борби за социални правдини. Двамата се харесали, между тях пламнала любов.

"Когато дошла време за уволнение, Марко трябвало да се върне на село в България. Тогава лютите македонци му казали: "Българино, няма да се върнеш жив, ако не вземеш сестра ни!". Но и той нямал никакво намерение да се отказва, двамата наистина се обичали. На село не я приели като чужда - била все засмяна и сърдечна, вдигнали сватба през ноември 1942 година", разказва пред "24 часа" племенницата на Марко Димитров Каля, която тогава, на 81 години, живееше в Нова Загора. Тя е дъщеря на една от сестрите на партизанина - Йовка, и първа братовчедка на партизанското бебе Роза. Носи името на майката на Марко и нейна баба - Каля.

Марко започнал да учи земеделие, но не спрял с ремсовата си дейност. През лятото на 1943 г. бил пред провал и трябвало да избяга при партизаните в отряд "Хаджи Димитър", който действал в неговия край. Там получил името Дамян. Вече бременна, при него през зимата в гората излязла и Мара. Макар и да предчувствала трудностите на партизанския живот, бъдещата майка си мислела, че ще бъде по-спокойна до съпруга си. Дали й партизанското име Роза.

"Когато наближило времето вуйна да ражда, майка ми Йовка, отдавна женена в друго село, занесла на родителите си в Асеновец пелените, с които била отгледала мен и двамата ми братя. Дядо ми Димитър, бащата на Марко, ги предал на сина си в балкана. Зная, че отишъл с волска кауца на срещата... Тя им била последна. Другото, което зная, е че дядо бил против младежа Иван Минчев, който после партизаните оставили при бъдещите родители. Не го намирал за читав човек, така и излязло", вълнува се и до днес Каля.

Провалът наистина дошъл след предателство на Иван. След като помогнал на съпартизаните си да се устроят преди раждането, той решил да слезе към Нова Загора за лекарства и дрехи. Противно на всички конспиративни закони, наминал и към родната си къща, за да види близките си. Там бил и мъжът на сестра му - жандармеристът Руси Цветков, за когото не било тайна с какво се занимава младият му шурей. Той, а и майката на момчето, лесно го склонили да предаде другарите си - по онова време законът давал по 50 хиляди лева на партизанска глава, които не били за изпускане.

На другата сутрин, към 11 часа, водените от Иван жандармеристи стигнали до мястото, където в импровизирания родилен дом младите родители се суетели около новороденото. Младокът подал договорения сигнал с уста. Нищо неподозиращият Марко се надигнал да го посрещне, но бил повален с първите изстрели. Паднал, според очевидците, цялият в кръв и мозък. Мара оставила увитото в пелената бебе зад един пън и стреляла по жандармеристите. Ранила един, преди да бъде убита и тя - куршум пронизал корема й, цялото й тяло било на решето. Месеци по-късно, пред Народния съд, един от нападателите - Биню Петков от село Любенова махала, ще признае как с мерника на пушката си избил от устата й и прибрал златния зъб на мъртвата. После някой му го откраднал...

Жандармеристите знаели, че срещу тях има и новородено бебе. То оцеляло по чудо, оставено на милостта на куршумите от битката. Те само го одраскали и пробили няколко дупки в пелената, с която майка му го била завила. До 1989 г. тази пелена от кенарено платно на бледокафеви ивици беше сред основните експонати в експозицията на музея в Нова Загора, по нея и досега личат петна от кръв. Казват, че тя била във витрина с пукнато стъкло, през което хората пускали стотинки - като пред икона в черква. Днес този експонат е грижливо прибран в картонена кутия в хранилище на музея.

А пред жандармеристите на 14 юли 1944 г. към обяд имало истинска дилема - какво все пак да правят с това бебе? Дори се завързал спор дали да го подхвърлят и набучат на щиковете си или да стрелят по него като по мишена. В този момент жандармеристът Иван Димитров от новозагорското село Новоселец, също на 26 години като току-що застреляната майка, промълвил нещо неочаквано: "То за нищо не е виновно, аз съм бездетен, искам да го осиновя". И добавил за застраховка: "Ако не стане достояние...".

Според някои, жандармеристът дори бил казал: "Този червей за нищо не е виновен" по адрес на бебето. Думи, които дядото на момиченцето Димитър никога не му простил.

Днес никой не може да каже дали искането на униформения е било внезапен порив или обмислено предварително желание на мъжа. Но тези му думи спасили живота на бебето. Началникът на групата пък решил, че новороденото им е трофей, за който също им се полагат 50 хиляди лева по закон и позволил на жандармериста да го отнесе живо в полицейския участък в Нова Загора. Било нещо съвсем необичайно - новородено момиченце сред група сурови, но и явно объркани в онзи момент мъже.

За историята после самата Роза е слушала много. Тя разказа пред "24 часа" за първите си часове, след като загубила родителите си: "Най-напред жандармеристите позвънили в Стара Загора и обяснили, че имат още един партизански трофей, жив. От там им казали да го доведат при тях, но бързо разбрали, че става въпрос за бебе, което дори не може да ходи. И отрязали мераците им за още 50 хиляди.

Тогава се сетили за една акушерка - Мария Атанасова, и ме занесли при нея. Тя бързо решила, че може да ме даде на една от своите пациентки - Мария Лазарова. Първескинята преди 2 месеца била родила момченце и още кърмела. Дали ме на нея да се насуча - родната ми майка нямала време дори един път да ме накърми... Само че съм била много лакома и жената се уплашила, че няма да остане мляко за нейното дете и ме върнала на жандармеристите. Това ми било за първи и последен път в живота - да суча мляко от женска гръд.

Но и тогава не се решили да ме дадат на жандармериста Иван, сигурно скандалът щял да бъда голям. А и дядо и баба на село били живи и здрави, значи съм имала близки хора. Тогава докарали от Асеновец майката на убития Марко Каля - моята баба. Приживе тя разказваше, че през деня на 14 юли била видяла жандармеристите, които минали през селото на връщане от акцията. Сред тях имала и познат. "Чия душа зачернихте днеска?", го попитала тя. "Кальо, много лоша работа свършихме, избихме едни златни зъби", отговорил онзи. И добавил: "Който можа, избяга, който не можа - остана!". И дума не казал, че са убили сина и снаха й. И баба до 9 септември 1944 г. мислеше, че те са живи, че са избягали, без да могат да ме вземат със себе си.

Когато дошла в полицията, първо й ударили няколко шамара, после я вкарали в мазето, където ме държали. Не съм плачела, но личало, че съм жива. Била съм повита със същата пелена - когато баба започнала да ме разповива, кожата ми започнала да се свлича, защото платното се било залепило за нея. Веднага спряла... Казваше, че дори пъпът ми не бил вързан и са можели да изтекат червата ми. Имала съм отляво драскотини до кръв.

"Вземай го и се махай", рекли на баба и тя ме понесла навън. Първо се отбила в аптеката, за да ми купи биберон. Аптекарката, бранничка, я познала и я подкачила: "Какво хубаво дете носиш", рекла. Баба й отвърнала: "То и синът и снаха ми са хубави!". "За тези, дето са тръгнали да свалят царщината, биберон няма!", отсякла тогава аптекарката и изгонила баба. Жената се принудила да завие в тензух залък хляб и да го топи в мляко - такъв бил биберонът, с който ме хранила".

На 9 септември 1944 г. партизаните слезли от Балкана. Родителите на Марко Димитров - Каля и Димитър Аджемови от село Асеновец, взели бебето и се наредили сред посрещачите, но техните хора ги нямало. Дори и тогава другарите на убитите не посмели да кажат истината на двамата, баламосали ги, че Марко и Мара се наложило да останат в Сливен, ще си дойдат утре. Това утре така и не настъпило, на втория ден вече се принудили да им разкажат какво се е случило на 14 юли 1944 година.

В същия този ден от бързане жандармеристите дори не погребали убитите партизани. Наложило се по заповед да се върнат на другия ден. И понеже Марко бил висок и строен човек, решили да пречупят на две тялото му, за да го съберат в тесния гроб. Нямало кой да копае по-голям, разказват близките.

На същите жандармеристи се наложило и втори път да погребат убитите партизани. Веднага след септември 1944 г. новата власт решила да ги препогребе в Братска могила в парка на Нова Загора и арестуваните, но все още неосъдени жандармеристи, за да бъдат публично унизени, трябвало да изкопаят новия гроб и да пренесат останките в него. Още веднъж, през седемдесетте години на миналия век, костите са препогребани - този път под паметника на Петко Енев в Нова Загора и близките им се надяват те вече най-после да са намерили вечен покой.

Момиченцето останало при баба и дядо в Асеновец. Издали му акт за раждане според датата, когато било отнесено в полицията в Нова Загора - 14 юли. Не се знае как са мечтаели да нарекат детето си Мара и Марко, но възрастните хора му дали името Мария-Роза - това били имената на майка му - рожденото и партизанското. Дори през лятото на 1949 г. тайно от другарите на убитите кръстили детето с църковен ритуал. Но не в черквата. Свещеникът дошъл в дома им в Асеновец, за да не се разчуе, че партизанското дете приело християнско кръщение. "От онова време е останала любовта ми към котките. Те бяха моите кукли, много обичах да си играя с тях на село", спомня си Роза.

Участниците в смъртоносната акция били изправени пред Народния съд, който в онези времена не си поплювал. Но както жандармеристът Иван Димитров спасил живота на бебето, сега дошъл ред то да спаси неговия. Мария-Роза се оказала неговата индулгенция през съда. Заради случая с нея мъжът получил затвор за сравнително кратък срок. Останал зад решетките в Старозагорския затвор от 15 март 1945 г. до 15 октомври 1948 г., след което е освободен. Бащата на Марко - дядо Димитър, не бил съгласен с тази присъда, смятал, че Иван има и други убийства.

Като малолетен, с малка присъда се отървал и предателят Иван Минчев. Но малко по-късно той се забъркал в друга трагедия - решил да бяга на Запад и убил пощаджийката на село Асеновец, за да грабне парите от пенсиите на хората и да изчезне. Казват, че е ликвидиран на българо-гръцката граница при опит да я премине. Не се знае дали е било точно така, но от тогава следите му се губят завинаги.

А след като се завърнал в Новоселец, жандармеристът Иван, който бил известен сред съселяните си като "стражарят", се хванал на работа като пазач на язовир, после работил в птицеферма. Викали му и Иван Точилката - може би защото бил слаб и висок човек. Бог все пак го дарил с дете - бездетната му жена Стана починала и той се оженил за Куна - вдовица, която вече имала един син. През 1951 г. им се ражда още един син - Станчо, който починал през миналата година /2016 г./. Неговата дъщеря и внучка на бившия жандармерист - Кремена, се срещна с "24 часа".

"Дядо никога не е крил, че искал да осинови партизанското бебе, но не му позволили. Разказваше, че искали да го злепоставят пред Народния съд, като обявили, че уж хвърлил нарочно със сила момиченцето на земята, за да умре. Как щеше да оцелее това бебе на 1 ден, ако наистина го бях хвърлил", чудеше се той. Дядо много пиеше и пушеше, обичаше да чете от моята книга приказките на Братя Грим. Не зная, сигурно е стрелял срещу партизани, но за мен беше добър човек. Почина внезапно от инфаркт на 20 октомври 1986 г., беше на 68 години. Падна от столчето, на което стоеше и си отиде за секунди. Помня, че ме наричаше "моята маргаритка", разказва внучката му Кремена.

Маргаритка, Роза - все имена на цветя. Какво ли е преживял този човек, какво ли е било в душата му, би се попитал всеки непредубеден.

Като пазач на язовира, Иван Димитров преживява инцидент. Птица рибар му се нахвърлиа и го клъвнала по дясното око. Не ослепява съвсем, но цял живот после трябва да носи очила. "После из Новоселец говореха, че това било възмездие заради това, че бил жандармерист. А баба Куна обясняваше това с: "Така го е сварил законът". Имам документ и зная със сигурност, че е завършил химическа подофицерска школа... А покрай инцидента с окото в село говореха и това, че уж комунистите му пратили птицата за отмъщение, но чак дотам не вярвам, нямало е как да стане", допълва внучката Кремена.

Тя открила и запазила в семейните книжа още един документ за дядо си - служебната бележка, която му издали при освобождаването му от Старозагорския затвор на 15 октомври 1948 година. С нея доказали, че той е репресиран и след 1989 г. получил посмъртно обезщетение - "някъде между 2500 и 3000 лева".

Съдбата понякога наистина си прави злокобни шеги - след като участвал в подялбата на онези 100 хиляди лева, които жандармеристите получили според тогавашните закони за убитите двама партизани, години по-късно наследниците на Иван Димитров взели и обезщетение заради присъдата му от Народния съд. "Халал да са им тези пари", бе коментарът по този случай на Роза, която през 2017 г. бе на 73 години и отдавна живее в София.

Тя била осиновена от Атанас Димитров - един от бойните другари на биологичните й родители, участник в съпротивата. Той бил виден за времето си политик от БКП, министър, партиен и държавен ръководител, зам.-председател на Народното събрание в годините между 1977 и 1990-а. Човек с възможности, който обаче не можел да има деца, тъй като съпругата му Кръстина остава бездетна след жестоки побоища в полицията преди 1944 година, когато била едва на 17. Двамата познавали детето на Марко и Мара и искали да го осиновят.

Но това не става веднага. Момичето живее при баба и дядо на село до 7 ноември 1950 година. В това време заболяло тежко от туберкулоза, започнало да повръща кръв и баба й Каля сериозно се уплашила да не умре. Затова лично завела Роза в Стара Загора, където по това време Атанас Димитров е партиен шеф. Води я на 7 ноември, по време на манифестацията за Октомврийската революция.

"Дори не казала на дядо, който никога не прежали сина си Марко и много плачеше. Баба беше по-твърда, тя живя до 1982 г. и почина на 92 години. Когато ме остави при Димитрови в Стара Загора, ми каза, че за Нова година ще дойдат да ме вземат. Когато наистина дойдоха, аз им казах, че искам да остана в новото си семейство. Че искам, като другите деца, да си имам майка и татко. "Но ти си имаш", рече ми тогава дядо. "Искам да са живи, не само на снимка", съм отговорила аз и така съм направила сама своя избор", връща спомените Роза. По-късно завършва история.

По това време тя все още е Мария-Роза, но през 1960 г. излязъл закон, според който хората в България не можели да имат двойни собствени имена. "С Мария се разделих по съвет на майка Кръстина, осиновителката ми, защото много са Мариите по света, останах само Роза - с партизанското име на биологичната ми майка", разкрива жената.

Тя разкрива още една своя тайна пред "24 часа". Всички, включително и внучката на жандармериста Иван Димитров, смятат, че той умрял, без повече да се види с някогашното партизанско бебе. Умрял с мъката, че не само не му позволили да осинови детето, но дори не му дали и да го види.

"Не е така. През май 1963 г., малко преди да се омъжа, майка Кръстина ме попита дали искам да видя човека, който пожелал да ме осинови. Нарочно не ми каза, че бил жандармерист, за да не бъда предубедена. Не възразих и мъжът дойде у нас в София, тогава живеехме на ул. "Оборище". Дойде сам. Постоя не повече от 5 минути. Каза ми: "Исках да те осиновя навремето, но така стана, че не се получи. Не те дадоха на мен". Плачеше през цялото време. Аз се опитвах да го успокоя. Казах му само: "Как сте, недейте да плачете!". После той си тръгна, нищо повече не чух за него", разказва Роза.

На въпроса кого чувства повече за свой баща - биологичния или осиновителя си, тя отговаря: "Наричам Марко Димитров баща ми, а Атанас Димитров, който ме осинови и отгледа - татко. Например - татко е познавал баща ми".

Днес Роза, по съпруг Мусорлиева, е пенсионерка. С мъжа си Георги са отгледали 3 деца - Аврора, родена навръх 7 ноември - датата на Октомврийската революция в Русия и затова получила името на крайцера, възвестил началото й, Атанас, който носи името на осиновителя на Роза, и Дамян - кръстен с партизанското име на биологичния й баща. "Дори по едно време вкъщи се бяхме събрали 3 революции - аз съм родена на 14 юли - датата, на която в Париж избухва Френската буржоазна революция, дъщеря ми Аврора, родена на 7 ноември, и снаха ми Мария, жената на сина ми Атанас, която е родена на 9 септември, дата на социалистическата ни революция", забелязва Роза.

Тя никога не приела да стане активен борец против фашизма и капитализма, нито пък да бъде наричана най-малката партизанка на България, както съблазнително й предлагали преди 1989 година. Единствено получавала пенсия като сирак от съпротивата, докато навърши 16 години.