Ковчези за Републиката на младостта

Емил от Лом дойде и остана в Тополовград, без да знае, че ще погребе една мечта

Историята на Емил Маринов не е трагична. Тя е просто истинска, защото е олицетворение на всичко, което се случи в някогашната Република на младостта в частност, а в по-глобален мащаб - защо не и в душите на не едно и две поколения българи. Поколения, чийто живот започна по един начин, а след това превратностите на времето го обърнаха на 180 градуса. И през 1944-ата, и през 1989-ата... Разбира се, и защото тази история е метафора за това в какво се превръщат понякога добрите намерения, с които, казват, бил постлан и пътят към ада.

За по-младите читатели трябва да припомня, че през 1982 г. излезе Постановление 22 на Министерския съвет, което трябваше да насели с млади хора от цялата страна обезлюдяващия район на Странджа-Сакар и да развие в него промишлеността и селското стопанство. Разбира се, тези, които се навиеха да живеят и работят срещу известни привилегии в района, станал известен като Републиката на младостта, трябваше да подпишат договор, че ще останат тук 10 години.

Сега, 38 години по-късно илюзията, че с постановления и на юруш може да се спаси нещо, отдавна е рухнала. Но моят герой Емил Маринов дойде в Тополовград от Лом на Дунава тъкмо по силата на този документ и за разлика от почти всички други, остана тук докрай. Дошъл с идеята, че ще строи нова България, през ранната есен на 2009 г. го срещнах за първи път в една дърводелска работилница в Тополовград, където ковеше ковчези. Там се и пенсионира.

Мъжът до днес живее със съпругата си Радка в близкото до Тополовград село Орешник, където го настанили като строител на Републиката на младостта. Строител, чийто професионален път започнал с една илюзия и завършил в работилницата за ковчези.

Написана през 2009 година, тази история звучеше така:

Някогашният възторжен строител на Републиката на младостта "Странджа-Сакар" Емил Маринов от Лом днес кове ковчези в Тополовград. Той е от малцината, които дойдоха в този край уж да му вдъхнат нов живот след "сакарското" постановление от 1982 година и не си е тръгнал и досега.

Всъщност, направил опит, но не издържал на това да промени коренно живота си за втори път. "Дойдохме със съпругата ми Радка от Михайловград в село Орешник, на два-три километра от Тополовград, в края на 1984 година. Бяхме млади. През 2000-ата, като пораснаха децата, отидохме в Козлодуй, за да учат те там, но след 6 години пак се прибрахме в Сакара". Така най-накратно събира в две изречение живота си Емил. Мъж на 55 години през 2009-а, който признава, че се чувства ломчанлия, но намерил истинския си дом на 550 километра от родния край.

Когато все пак му стане мъчно за Дунава, пали колата и тръгва на север. Но не го е правил от 4 години, нали е криза. /Не го прави и сега, освен ако не почине някой негов близък в Северна България/.

В Сакара още помнят постановление 22 на Министерския съвет, което трябваше да промени коренно живота в планината, да я насели с млади хора от цялата страна, да им създаде поминък. Тогава пропагандата нарече тази край "Република на младостта". Условието да ползваш привилегиите беше да си на комсомолска възраст до 35 години и да подпишеш договор, че ще живееш и работиш тук 10 години. Срещу това даваха на пришълците 5 хиляди лева на ръка, безплатен дом, плащаха им тока и отоплението, осигуряваха им работа и безплатни билети за отиване и връщане до родното място два пъти на година.

И много често настройваха местните срещу новите, защото и за тях имаше привилегии, но някак... по-малки. А и защото по-голямата част от новодошлите не излязоха "стока" - доста от тях се оказаха авантюристи, които имаха какво да крият в биографиите си далеч от родните си места.

Днес от онази република са останали откъслечни спомени, малко от сглобяемите къщи, предназначени за заселниците, и... последните мохикани на идеята, хора като Емил Маринов.

Сега той казва, че всъщност тук идея няма. Животът е там, където имаш покрив над главата си и работа. Защото това да ковеш ковчези е работа като всяка друга.

През 1984-а с Радка вече били семейство, тя е от монтанското село Мадан. Живеели на квартира в тогавашния Михайловград и работели в тамошния обувен завод.

"Брат ми Златко беше войник по този край и остана, след като се уволни. Ние дойдохме покрай него, за да сме заедно. Но той не издържа и се върна в Лом след десетте си задължителни години, ние останахме", разказва Емил.

Лесно дошли, защото имали малко покъщнина - печка, диванче, легло. Дали им една от 30-те сглобяеми къщички от етернитови плоскости на улица "Младежка" в село Орешник. Наоколо живеели все такива като тях, преселници, местните им викали сакарците. С парите от държавата си купили покъщнина и един "Москвич" на старо.

"Те, бараките, както викаме ние на къщичките, излязоха здрави и топли, но искат добра поддръжка, иначе се рушат. Е, наистина държавата не изпълни обещанието си да ни ги предостави накрая безвъзмездно, броихме за къщата 40 хиляди лева на тогавашните пари през 1995-а, но си струваше", спомня си мъжът. Като пресмятаме по тогавашния курс на долара, това са май 600 лева сегашни пари.

За другото държавата не излъгала - започнали работа в началото на 1985 година, после точно 10 години правилата на постановлението си били в сила. След това всеки вече се оправял сам. Емил например почнал работа в предприятието за мрамори и гранити, сега е в частно погребално бюро.

"Нашата "фабрика", уви, няма спиране. Шест вида ковчези правим, за всеки има клиенти", разказват Емил и колегата му от работилницата Тодор Димитров.

"Няма да повярваш, но за три сандъка отиват 1400 пирона, различна големина", навлизат в тънкостите на занаята майсторите. Правилата му са железни - един ковчег винаги е дълъг 195 сантиметра, ширината горе е 57 сантиметра и 42 долу. Има и ковчези-гиганти - горе 69 сантима, 54 долу в краката. Те се правят по поръчка, както и ковчезите в бяло. Защото те не са "конфекция", по-обикновените са в черно, червено или сиво. Летвите долу са от чам, другото е от ламинат или фазер. Има и модели изцяло от дърво, както и внос от Гърция, изработени от специална сплав. Но и цената им е специална - 250 лева за бройка, докато другите са между 65 и 160 лева.

Е, по поръчка са и детските ковчези, да не дава Господ.

Големият майсторлък е да улучиш точно трапеца на капака. После е по-лесно - лепи се декорацията, ако трябва - се боядисва с махагон или палисандър, като задължително се минава два-три пъти.

"От нашата стока има не само в Тополовград, купуват чак от Нова Загора и Димитровград", гордеят се майсторите-дърводелци. Стараят се да не влагат много емоции в работата си, просто са свикнали с нея. И може би затова Емил днес няма чувството, че погребва някогашната Република на младостта със занаята си, както си дава сметка, че преди 25 години не е и построил кой знае какво в нея.

Обикновено си ходи до село от Тополовград с автобус, но понякога предпочита да върви пеш. Пътят му е край градските гробища.

И сега, както през осемдесетте, той се прибира на своята улица "Младежка" накрая на Орешник. Макар че днес май е по-точно улицата им да стане от "Младежка"... "Старешка". Защото и тя е един от късовете на разпадналата се безвъзвратно Република на младостта. Повечето от предишните им съседи си вдигнали отдавна чуковете и заминали - кой изчакал да изтече десетгодишният договор с държавата, кой по-рано. Част от къщичките били разрушени, други - продадени на местни хора.

"Сега, като се огледам, сме останали на улица "Младежка" само 4 семейства от онези, сакарците. Ама ние сме от най-далече", прави равносметката Емил. И само той работи още в този край - съпругата му е пенсионер по инвалидност, други се пенсионирали, трети хукнали на гурбет в Гърция.

А семейство Маринови са още тук. Емил и Радка живеят в Орешник с порасналата си вече дъщеря, която се хванала на работа в японския завод край Димитровград. До него всеки ден пътува автобус с работници до Тополовград, нищо, че изглежда далече. Виж, синът наистина е далече - запилял се някъде по Добруджа. Но двамата възрастни са твърди, никой от тях не говори, че ще си тръгне от Орешник, от Сакара.