Гунди щял да стреля с пистолет в Съдебната палата

Днес футболистът Георги Аспарухов щеше да навърши 77 години

В храма на Темида са снимани много български филми

Един видеоклип, заснет в Съдебната палата, разтърси обществото и мобилизира за действия няколко държавни институции: Висшия съдебен съвет (ВСС), Висшия касационен съд (ВКС), Министерството на правосъдието, Комисията за защита на децата, СЕМ...

В този клип се вижда как във фоайето на палатата рапират въоръжени младежи, танцуват пестеливо облечени девойки, оръжие размахва дори невръстно момченце.

Някои потребители в социалните мрежи видяха в този клип “демонстрация на лукс, еротични танци и опит за гангстерско поведение”.

Певецът Алек Сандър обаче обясни сложния си творчески замисъл: Съдебната палата била превърната в декор от междугалактическа банка Yerbank и клипът показвал бъдещето, в което извънземните искат да властват над живота и умовете на хората.

Главният герой на клипа трябвало да спаси куфарчето с йерба, от което се прави “напитката на боговете”. Йерба е латиноамериканско растение, от лисатата на което се приготвя напитката.

Разбра се още, че за да ползва Съдебната палата, продуцентът на клипа платил 800 лв. Сега обаче го очаква глоба между 1000 и 3000 лв., респективно имуществени санкции от 2000 до 5000 лв.

Засега “го отнесе” само председателят на ВКС Лозан Панов, на когото ВСС отне управлението на Съдебната палата. Това ще стане де факто от 15 юли 2020 г.

Съдебната палата не за първи път се превръща в декор за визуална употреба. Кадри от поне десетина филма от социалистическо време са заснети в и около сградата, която трябва да се грижи за спазването на законите и да наказва нарушителите им.

Но при соца нямаше пазарна икономика, идеологическото възпитание беше водещо и нещата се уреждаха по “петолъчката”, която свързваше отговорните другари.

Свирепа престрелка ечи по фоайетата и коридорите на Съдебната палата във финалните кадри на

В нея загиват четирима от шестте главни герои на филма - Пантера (Стефан Данаилов), Катина (Доротея Тончева), Рачето (Добринка Станкова) и Графа (Марин Младенов).

Кой ще забрани на члена на ЦК на БКП Въло Радев да снима на мястото, което във филма му е символ на фашисткото правосъдие, срещу което се борят шестимата млади хора?

Въло Радев написва и режисира история за три момчета и три момичета - красиви и одухотворени, но пленени от една идея, в името на която започват да убиват. Идеята за “Черните ангели” се ражда в Париж. В началото на 1968 г. режисьорът е командирован във френската столица и там през май попада във вихъра на студентските вълнения.

За основа на сюжета той използва мемоарната книга “В името на народа”. Авторката Митка Гръбчева е участничка в бойните групи на БКП през 40-те години на миналия век, които убиват военни и политици, осъдени на смърт от комунистите. Приживе режисьорът казваше, че искал да разбере, осмисли и сподели със зрителите как красивият идеал, в който няколко млади хора безпределно вярват, постепенно ги превръща в терористи, без самите те да разберат това.

За ролята на Пантер е пробван и Георги Аспарухов - Гунди. Ако беше одобрен, щяхме да го гледаме как футболистът яростно стреля с пистолет в Съдебната палата. Гунди оставя чудесни впечатления в целия екип: красив, интелигентен, чаровен. Но в крайна сметка Въло Радев решава, че той си е по-добър като артист на футболния терен, и избира за ролята Стефан Данаилов.

“Черните ангели” е филмът, който Въло прави с най-голямо вътрешно страдание. Той толкова се вживява в съдбата на героите си, че след кадрите с убийството на Искра (Виолета Гиндева) изпада в депресия и 7 дни не може да снима.

Това е най-гледаният му филм. Някои я го определят като първия български екшън. От премиерата му през 1970 г. до 1985 г. е видян от близо 4 милиона души и заема 8-о място в зрителската класация на българските филми.

Пак Въло Радев използва Съдебната палата за епизоди от филма си

Филмът пресъздава сблъсъка и спора между ген. Владимир Заимов и цар Борис III за съдбата на България.

Въло избира Наум Шопов за ролята на царя и Петър Слабаков като ген. Заимов. Не само защото и двамата са великолепни актьори, а и заради доста голямата физическа прилика на двамата с първообразите.

Вече снимат филма, когато Георги Черкелов (в ролята на ген. Карев) подхвърля на режисьора да го пробва като ген. Заимов. Режисьорът отказва с аргумента, че вече е невъзможно да се правят промени.

След години обаче ще запише в дневника си: “И все пак, какъв друг Заимов би могъл да направи Черкелов - дълбок, пластичен - въпреки визуалната разлика с прототипа! Но за тези греховни мисли си зная само аз...”

След като гледа филма, Тодор Живков казва: “Добре сте го показали нашия последен цар. Даже, ако питате мен, още по-хитър беше...”

На противоположно мнение обаче е акад. Тодор Павлов. Седмица след премиерата на филма през януари 1966 г. “Литературен фронт” публикува разгромяващата статия на академика: “Цар и генерал или цар без генерал”.

Главният идеолог на републиката обвинява авторите, че искат да реабилитират цар Борис Трети като някаква сложна и трагична историческа фигура. А образът на ген. Заимов бил съвсем блед и неубедителен. На всичкото отгоре се оказало, че акад. Павлов лично се познавал с ген. Заимов.

Академикът, естествено, не знае как Въло Радев и Наум Шопов търсят някаква човешка черта, допустима за един цар. Актьорът не иска да прави негов външен портрет.

Накрая се спират на самотата на монарха. Не може един дълбоко интелигентен човек да не се чувства самотен на върха на властта. В България Наум Шопов не получава признание за играта си, но печели наградата за най-добра мъжка роля на фестивала в Карлови Вари.

Въло Радев не реагира официално на тази статия, въпреки че му е много неприятно. Но пък сценаристът се сдобива с правото да си купи чисто нов “Москвич 408” без ред. Върху молбата му до директора на “Мототехника” цъфва личният подпис на Начо Папазов, секретар на ЦК на БКП: “Другарят е автор на сценария на филма “Цар и генерал”.

Не може един филм да се казва

и част от него да не е сниман в Съдебната палата. Той обаче има тежка екранна съдба.

Темата на филма е “врагът с партиен билет”. Комунистът Павел Павлов трябва да бъде арестуван, защото се изказал честно, но остро на партиен пленум. Следователят Николов (Йордан Матев) отива при прокурора Войнов (Георги Георгиев-Гец), който трябва да подпише заповедта за ареста.

Войнов и Павлов са приятели от деца и партизани в един отряд. След дълги колебания, размисли и спор със съвестта си прокурорът отказва да узакони ареста и скъсва заповедта.

Режисьорът Любомир Шарланджиев и екипът му измислят хитър ход в пресъздаването на историята във филма. Действието се развива уж през 1952 г., когато са най-свирепите чистки в комунистическата партия, но визуално филмът е решен така, че си личи неговата актуалност - втората половина на 60-те години на миналия век, когато творбата е заснета. Но алюзията със съвремеността и стила на управление на Тодор Живков е силна и лесно разчитаема.

“Най-горе” не пасат трева и разбират клопката. Филмът е заснет по едноименната пиеса на Георги Джагаров, един от любимците на Живков, на когото той прощава запоите и оргиите, но не и критика на властта. (Радой Ралин наричаше колегата си поет Оргии Джагаров).

“Прокурорът” е забранен за излъчване през 1968 г. и показан чак през 1988 г. Твърди се, че заповедта за забраната му идва от Москва.

А пиесата продължава да се играе в много театри в страната. В ЦК явно са решили, че театърът няма тази пропагандна мощ, която има кинематографът.

Тодор Живков с една ръка бие през пръстите, но с другата гали и демонстрира демократичност.

След репресията срещу филма Любомир Шарланджиев изпада в тежка депресия, която “лекува” с алкохол, рухва като човек и творец. Той често казвал на съпругата си Невена Коканова: “Ти ще видиш, този филм ще излезе, след като умра, и чак тогава ще се разбере какъв режисьор съм аз!”. Самата Коканова признава след години: “Физическата кончина на Любчо се предхожда от една друга смърт, наречена “Прокурорът”.

В главната роля се снима Георги Георгиев-Гец, за когото обаче това е трети пореден забранен филм след “Привързаният балон” и “Небето на Велека”. Но пък после идва “Осмият”, който го прави знаменит и популярен.

на Никола Корабов също са снимани в Съдебната палата. Вула означава писмено разрешение от църковната власт за встъпване в брак.

Филмът е документално-игрален и е с доста необичайна стилистика и поетика. Чрез скулптури от различни времена и епохи са изобразени абстрактни и реални състояния като “Достойнство”, “Жажда”, “Майка” и др. В бял дом, наречен Дом на младоженците, камерата снима реални сватби. Менделсон, целувки, прегръдки, дарове, сълзи от радост, цветя, поздравления от близките... Една от сватбите е на футболиста Динко Дерменджиев. Свири и първата рокгрупа “Бандераците”.

Изведнъж прозвучава картечен откос, който сякаш “разстрелва” сватбените тържества. Показан е друг дом - Домът за разстрели. Осъден на смърт комунист се венчава за любимата си жена часове преди да бъде разстрелян.

Почитателите на историята и на Никола Вапцаров ще разпознаят в тази венчавка истинската история между Антон Попов и годеницата му Росица Манолова.

Двамата се обричат на 23 юли 1942 г. в Гарнизонното стрелбище на София малко след като Попов е осъден на смърт. Въпреки венчавката той е застрелян в същия ден заедно с Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Петър Богданов.

Във в. “Работническо дело” излиза статията “Имаме ли критика и защо тя мълчи?”, която разгромява филма. В бялото поле на същия брой на вестника Радой Ралин написва: “Една нула изплюла хула срещу “Вула”, и го подарява на режисьора Корабов.

Кадри, заснети в Съдебната палата, има и във филма на Иля Велчев

на огледалото”

Сценарият е на Антон Дончев и разказва драматична история на българката Кръстана Янева, член на антинацистката група “Червеният оркестър” в Германия. Янева е гилотинирана заедно с още 41 членове на групата през 1943 г.

Главната роля изпълнява Ренета Дралчева, една изключително красива актриса, която обаче едва не загубва живота си по време на снимките.

Тъй като в ГДР (Германска демократична република) не разрешават на режисьора да снима убийството на героинята на истинската гилотина, която още се пази в Берлин, хора от екипа я разучават и правят същия модел на уреда убиец в България.

В паузата след репетициите на кадрите с екзекутирането Ренета слага главата си под гилотината, за да почувства още веднъж ужаса на героинята си. И само миг след отдръпването й ножът на гилотината пада с трясък! Реквизиторът не го е застопорил стабилно, а актьорът Борис Радивенски в ролята на палача, също решил да репетира...

В Съдебната палата са снимани и епизоди от

“На всеки

километър”,

сериала, който събираше хиляди зрители пред малкия екран. Първите 13 серии бяха излъчени през есента на 1969 г., вторите 13 - през 1971 г.

Преди години попитах Стефан Данаилов защо не са продължили да снимат сериала.

“Когата нас ни гонеше полицията, бяхме добрите и симпатичните - отговори Ламбо. - Когато обаче ние започнахме да гоним и преследваме, станахме лоши и несимпатични...”

На 6 ноември 1989 г. е премиерата на

комедията “Разводи,

разводи...”

Датата е доста символична - само след 4 дни България ще се разведе с Тодор Живков. Народът още не знае, но съветският посланик генерал Шарапов вече е наясно по въпроса.

Филмът включва пет новели, заснети от различни режисьори - Георги Стоев-Джеки, Иванка Гръбчева, Веселин Бранев и Ивайло Джамбазов.

Те разказват за развода преди, развода сега, изневярата като причина за развода, ролята на свидетелите при развода и т.н.

И голяма част от тези новели, разбира се, са заснети в Съдебната палата...